ЕГОИСТИЧЕСКИ РЕАЛИЗЪМ

На моя любим стар приятел
– бойлера в банята…

Всяка сутрин си правя малък, и досега – таен, ритуал. Нещо като молба към някакъв мой си Господ, създаден по мой образ и подобие. Такъв Бог, какъвто на мен ми се иска да бъде: добър, по-често отзивчив, друг път – не толкова. Образът му е смътен, неясен и обвит в някаква си негова мистика. Понякога ми помага, друг път ме наказва за сторените грехове. Неведоми са пътищата Господни.
Та всяка сутрин, докато се стягам за работа, и докато все още не е станала жена ми, извършвам ритуала си. Стискам за миг очи, стискам и зъби, и се опитвам да си представя как денят ще бъде успешен. Как всичко ще е наред с майка ми, която живее сама на петстотин километра от мен. Как поредните щури хрумвания на ексцентричната ми дъщеря ще завършат безпроблемно. Как всичко ще е наред и с тъща ми. Как ще вървят благополучно бизнесменските дела на балдъзата. Как в работата на жена ми всичко ще е наред. Как всички ще са живи и здрави. Как строежът на новата кооперация ще върви безпроблемно. Как старият и трикратно ремонтиран бойлер в банята и климатикът в хола – втора употреба, ще продължат да се държат мъжки. Нали са ми приятели… И разни други такива работи си измолвам от моя Господ.
А като се замисля след ритуала – в повечето случаи винаги забравям да пожелая нещо и за себе си. Но като се замисля още повече – пък нали когато всичко е наред с близките ми, когато сред тях цари мир, щастие, здраве и спокойствие, когато битието ми, макар и бедно, е стабилно, ще съм по-спокоен, по-весел, следователно, и по-здрав. И това ако не е егоизъм от моя страна, то направо здраве му кажи.

КОМШИЯТА

Комшията е почти глух. Оглушал е с годините. Май има и нещо от фронта, някаква граната гръмнала близо до него, и оттогава започнал да недочува.
И понеже е глух, не чува писъка на спирачките от улицата под нас, не чува воя на полицейската сирена, нито пък среднощните пиянски крясъци от ресторанта отсреща. Не чува и продрания лай на кучето в старата къща долу. Не ги чува, но не чува и птичките, които са се заселили в клоните на черешата, и които са точно под прозореца му.
Съседът ми не чува и телевизора си. Постоянно му надува звука, от което мен ме хващат мътните. Иде ми да отида и да му звънна на вратата като на пожар, и да му тегля една нашенска. Все пак цял ден съм бил на работа, трепал съм се. И ми се иска спокойствие поне вкъщи. Но не отивам да му звъня, псувам си го само тихо. Почти наум. За да не ме чуе жената от кухнята. Когато и тя се ядосва на комшията и ме пита защо не отида да му звънна, аз и отговарям, че няма смисъл. Нали миналата година му звънях веднъж, той не си чува и звънеца.
И сега го чувам, докато се въртя в леглото и стискам очи, за да заспя. Какво пак се е разприказвал посред нощ. Нали е глух – не чува дори себе си. И се надвиква с мислите ми, надвиква самотата си, безсънието ли, безсъницата ли… Гласът му е силен и молещ, но неразбираем. Думите му се овалват една в друга, докато стигнат до мен през панела. Не че държа да разбера какво толкова приказва, но така и така не мога да заспя…
Освен че е глух, комшията вече и недовижда. Очите му отслабнали постепенно. Това вече наистина ще да е от годините. И от работата му. Преди да се пенсионира е бил счетоводител. От толкова много взиране в сметките по осем часа на ден, е нормално да останеш без очи. И сега ходи с два чифта очила, наложени едни върху други. И пак не може да види това, което виждам аз. Не вижда как от последния етаж хвърчат найлонови торбички с боклуци, в опит да уцелят отвора на контейнера за отпадъци. Не вижда двете коли, които са се блъснали на кръстовището пред блока ни. Не вижда кръвта по асфалта, нито пък човека който си скубе косите, седнал на бордюра. Но не вижда и птичките, които пеят на клоните пред терасата му, нито сочната блондинка, която се е изтегнала по бански с книжка в ръка на терасата отсреща. Това за блондинката не евярно. Увлякох се нещо. И аз не я виждам. Каква ти блондинка по бански и с книжка посред нощ?
Фантазии!

КОМИНОЧИСТАЧЪТ

Коминочистачът…Ето го пак… Облечен в перфектните си черни дрехи, преметнал на рамо дебела навита тел с рошава топка накрая. С черна шапка, бели коси и широка добряшка усмивка.
Доколко е коминочистач и доколко не е - това е спорен въпрос. Някои казват, че наистина ходел по къщите и продухвал запушените комини. И не вземал много – кой колкото даде. Или каквото даде – някои му плащали с яйца, други с домашни луканки, или пък с ракия. Всеки дом у нас си има своя собствена валута, която е конвертируема. Т.е. можеш да я замениш, продадеш или просто да си я изядеш и изпиеш.
Според други, коминочистачът не е никакъв коминочистач. Никога не се бил качвал на покрив, дори го било страх от високото. Бил самоук актьор. Ходел по авто и ж.п. гарите, разхождал се по Главните и по не чак толкова главните улици на градовете и се усмихвал широко и по добряшки. И нали хората са си суеверни, всеки гледал да се приближи уж случайно до него и да го докосне за късмет. Нали коминочистачите носят късмет.
И като го докосвали, бутали тайничко някоя друга стотинка или пък лев в джоба на черното му сако. А пък по-отворените го заприказвали и дори най-открехнатите го черпели по нещо в някое кафене. Коминочистачът не само че не отказвал, но се усмихвал още повече и още по-добряшки.
Трети пък разправят за него, че навремето наистина бил истински коминочистач. Ходел по покривите, продухвал комините и получавал къде пари, къде яйца, къде луканки и шишета ракия в замяна. Но после остарял за тази опасна професия, пък и нали вече навсякъде е с парно, газификация и климатици – кой да ти пали вече печка… Та се бил отказал и сега раздавал само късмет и щастие по авто и ж.п. гарите и по улиците на градовете.
Ето го, приближава към мен. Гледа ме в очите и се усмихва, усмихва... Само като му видиш лицето и ти става едно спокойно, щастливо и късметлийско. И колкото се приближава към мен, толкова повече се усмихва и толкова повече ме гледа с добряшките си очи.
А аз бъркам дълбоко в джобовете си, свеждам поглед към върховете на обувките си и ми става неловко. Чувствам се като задръстен от много години комин. Чак ушите ми пламват, а ръцете ми ровят ли, ровят из широките джобове на якето.
Коминочистачът вече минава покрай мен и случайно ли, нарочно ли, не знам, ме докосва. Върхът на големия черен топуз се отърква о бузата ми. От което ръцете ми започват да се мятат още по-настървено из джобовете. И нямам никакви дребни, майка му стара! Я, някаква монета се е оплела в носната ми кърпичка. Двайсет стотинки ли, петдесет ли, може да е левче - пръститите ми опипват трескаво монетата.
Обръщам се рязко с монетата в ръка, но от коминочистача няма и помен. Все едно изобщо не го е имало. Не може да съм си го измислил! Истински си беше.
Докато се озъртам, с периферията на зрението си забелязвам чернината от коминочистача, останала по бузата ми. Докосвам я с ръка – ами че това са си сажди, ама наистина истински сажди!

КЛОШАРЯТ

Бях издал първата си книга и вече смятах, че светът е мой. Първите добри думи ми вдъхнаха увереност и ми дадоха стимул да пиша още и още. Усетих, че и хората започват да ме възприемат по по-сериозен начин. С изненада установих, че имам много повече приятели, отколкото съм си мислел преди. А книгата се четеше, търсеха я, наложи се да направя допечатка, тъй като тиражът й свърши за по-малко от два месеца след премиерата, която се постарах да бъде помпозна. Бях останал само с няколко екземпляра - нещо като неприкосновен запас.
Славата ми постепенно растеше, а заедно с нея се повишаваше и самочувствието ми. По онова време обаче, аз не си давах ясна сметка за тези неща. Възприемах успеха си само откъм положителната му страна. Консумирах това, което ми се предлагаше с пълни шепи, без дори да се огледам наоколо. Доста по-късно, когато между впрочем вече беше твърде късно, осъзнах, че медалът има и друга страна. Явно е трябвало да се случат много нелицеприятни за мен неща, за да разбера, че покрай славата съм станал надут и горделив. Тогава не ми правеше впечатление, че се държа с хората около себе си надменно и със снизхождение. И то само поради това, че те нямат моя талант и известност.
Заедно със славата заваляха и поканите. Участвах в телевизионни и радио предавания, давах интервюта за вестници и списания, караха ме да връчвам награди на ученици и млади дарования, без дори да съм имал време да се запозная с постиженията, за които са отличени.
Получих и доста покани за работа. Бях на седмото небе от факта, че имам възможност да избирам какъв възлов пост да заема. И това се случваше във време, в което много други хора биха се радвали просто да имат каквато и да е работа, за да могат да изкарват прехраната за семействата си. Избрах си един от предлаганите ми постове - главен редактор в престижно издателство, чието име няма да споменавам.
Имах чувството, че накъдето и да тръгна, хората пред мен правят пътека, кланят ми се и са готови да изпълнят всяка моя прищявка. А аз не се свенях да искам от живота и от хората около себе си нещата, които те бяха готови да ми предложат веднага.
Светът е в краката ми, казвах си наум, когато седях в голямата зала на едно от градските читалища. Бяха ме поканили на тяхното тържество. Трябваше да връчваме награди на ученици, спечели конкурс за есе, чиято тема се опитвах да си припомня, докато дойдеше редът ми да връчвам грамоти.
Впрочем имаше ли значение каква е темата?! Аз винаги можех да импровизирам нещо. Да не би да бяха първите награди, които трябваше да връча. Хората ме познаваха и щяха да погълнат всяка моя дума, каквото и да кажех. Вечерта щяха да ме излъчват по телевизиите, а утре сутрин, докато секретарката ми сервира кафето в луксозния ми кабинет, щях да се видя по първите страници на вестниците - усмихнат, уверен, недостижим...
Времето минаваше, децата излизаха едно по едно на подиума и сричаха притеснено творенията си. Мои колеги по известност се редуваха да им връчват наградите, извиквани на сцената от конферансието. Моят ред нещо не идваше. А трябваше да съм сред първите. Все пак бях главен редактор на едно от най-големите издателства - как така някакви редови чиновници ще се явяват преди мен. Това си мислех, докато с превзет възторг и изкуствена усмивка на лицето, ръкоплясках на наградените и на думите, казани от награждаващите.
Усмивката ми започна да се превръща в болезнена гримаса, още повече че от известно време долавях около себе си ужасна смрад на вкиснато и застояла пот. Огледах се, помирисах деликатно под ревера на скъпото си сако. Погледнах също новата си риза и марковата си вратовръзка.
Замислих се за момент дали тази сутрин не съм забравил да си взема душ, преди да изляза от къщи. Никога не пропусках сутрешния душ. Той ме зареждаше със свежест, самочувствие и енергия.
Огледах се. Отдясно седеше и също като мен се усмихваше един популярен водещ от местната телевизия. Беше облечен изрядно. Отдавна беше минал реда си във връчването на наградите и сега чакаше времето за коктейла, организиран в съседната зала от домакините. И аз вече предвкусвах хапките с черен хайвер, гръцките кюфтенца, скъпите филета и останалите гастрономически предизвикателства. Естествено - полети със скъпи напитки и светска раздумка.
Погледнах наляво и тогава разбрах. От лявата ми страна неусетно беше седнал един небръснат мъж, с дълга, сплъстена коса и с омазано и излъскано сако, което беше поне с няколко номера по-голямо от неговия размер. Той бръкна в левия джоб на сакото си, като от това инстинктивно се наведе надясно към мен. Тогава усетих смрадта толкова силно, че едва се сдържах да не повърна. Придвижих се деликатно на стола, така че да се отдалеча от него, държейки ръка на устата си.
Клошар! Какво правеше той тук! Това не е място за вмирисани скитници, които спят под мостовете на Марица и ровят в кофите за боклук. Погледнах крадешком наляво. Човекът беше извадил ръката си от джоба и в нея държеше нещо, което някога трябва да е било носна кърпа. Той се изсекна рязко, а после избърса потното си чело.
Потръпнах и се дръпнах още по-встрани. Популярният водещ беше изненадан от действията ми, но не каза нищо. Само подуши въздуха, напрягайки ноздри, и ме погледна още по-странно. Той сигурно вече си мислеше, че вонята идва от мен. Усмихнах му се измъчено, когато телевизионната звезда също се отдалечи, премествайки се на стола си.
Дано да ме извикат по-скоро да връча тая проклета награда, за да мога да се измъкна оттук, молех се наум аз. В този момент не можех да се измъкна, без да вдигна от местата им телеводещия или клошаря. Освен това напускането ми по време на церемонията щеше да е проява на много лош вкус.
Още около час продължи тържеството по връчването на наградите. През това време се чувствах адски неудобно. Имах чувството, че миризмата се пропива постепенно и в мен. Така и не ме извикаха да връчвам награди. Нещо явно бяха объркали в сценария. Но след края на тържеството никой не дойде да ми се извини за гафа, както очаквах. Прескочих коктейла, обясних на организаторите, че имам главоболие и си тръгнах, изпратен от пресилените им усмивки, в които усещах едва прикрита погнуса.
На входа се обърнах и отново видях клошаря. Видът му ме изненада. Той не изглеждаше точно като скитник, както го възприемах, когато беше близо до мен. Сега той ми приличаше по-скоро на артистично облечен художник, скулптор или друг човек на изкуството. Беше бръкнал небрежно с лявата си ръка в онзи, същия джоб, от който преди малко измъкна мръсната носна кърпа. В дясната си ръка държеше изящна чаша със шампанско и усмихнато говореше с някаква дама и с телевизионния говорител.
Бях като ударен от мълния. Или по-точно с мокър парцал. Или още по-точно - с мръсен и мокър парцал, с който цял ден е бърсан подът в някои градски писоари. Чувствах се ужасно. Не помня как съм се добрал до дома си. Единственият ми спомен беше от таксиметровия шофьор, който още след влизането ми в колата, побърза да отвори широко прозореца си и да се отдръпне възможно по-далеч от мен.
Обичах дома си. В не едно интервю съм цитирал старата английска мъдрост, че моят дом е моята крепост. Бях го обзавел с модерни, изчистени мебели. В истинската ми камина горяха истински дърва, окачените тавани бяха най-доброто, което можеше да се намери на пазара. Същото важеше за дограмата, за домашното кино, аудиоуредбата, компютъра... Всичко беше един път.
Когато се прибрах този път обаче, домът ми ми се стори като стара и воняща бърлога на някой мръсен звяр. Всичко ми изглеждаше старо и овехтяло. Погледнах се в голямото огледало в антрето и долната ми устна увисна. Скъпият ми костюм имаше вид, като че ли съм го носил половин век, без да го смъквам от гърба си. Реверите ми бяха измачкани. Ръкавите бяха изтърбушени и излъскани на лактите, с разръфани краища, а джобовете - увиснали и омазнени. Вратовръзката ми си стори стара и захабена, а по чисто новата риза се мяркаха упорити и засечени от неправилно пране петна.
Най-лошото беше, че вонях! Вонях като онзи клошар или може би скулптор или художник... А човек на изкуството не може да вони. Хвърлих в пералнята всичките си дрехи и веднага влязох в банята. Не пестях нито скъпите си шампоани, нито вносните си препарати за луксозната си вана. Докато се киснех в нея, си мислех, че ето, свърши се. Изкъпан съм, изчистен, ще си облека нови и изгладени дрехи и пак ще бъда същият преуспяващ човек. После дълго и с удоволствие се бръснах на чешмата.
Излязох от банята, изтрих се с хавлията, облякох нови дрехи и седнах да си почина пред огромния телевизор. Дистанционното нещо обаче засичаше. Образът беше отвратителен, а екранът ми се виждаше доста по-малък. Тъкмо в информационната емисия даваха репортаж от връчването на днешните награди. Видях клошаря- скулптор, естествено показаха и тв-звездата. После двамата връчваха награди. Не може да бъде - кога този уличник е връчвал награди! Не си спомнях подобно нещо. Представиха го с някакво наистина артистично име, което ми звучеше страшно познато и известно, но веднага ми излезе от ума. Не можах да го запомня. Сигурно стана така, защото вниманието ми бе ангажирано да видя себе си в кадър. Но на стола, на който бях седял, мярнах друг човек. Познавах го отнякъде. Бях го виждал съвсем скоро. Бях го виждал в собствения си дом, при това само преди половин час. Това беше човекът, когото видях в огледалото.
Изтърчах отново в антрето, светнах всички лампи и се погледнах. Срещу мен беше същия онзи човек, когото видях, преди да вляза в банята. Усетих, че отново воня. Вонях, въпреки всички препарати във ваната, въпреки новите си дрехи. Не знаех какво става. Отидох и се хвърлих в леглото си. Чувствах се адски изморен. Заспах веднага, потънал в смрад и вкиснати сънища. Заспивайки, си мислех успокоително, че когато се събудя на сутринта - всичко ще е наред.
Обаче не стана така. Сутринта бях още по-скапан и още по-вмирисан. Брадата ми беше набола, все едно не се бях бръснал цяла седмица. Дрехите ми изглеждаха още по-изхабени и мръсни - като че ги бях събирал от кофите за боклук. Не ми помогнаха нито банята, нито бръсненето, нито съвсем новия костюм, който досега бях обличал само веднъж. Уших по поръчка специално за премиерата на книгата ми. Когато най-после сметнах, че съм готов да се покажа на обществото и се погледнах в огледалото, оттам продължаваше да ме гледа познатият ми опърпан и брадясал клошар с дълга и неподстригвана от години сплъстена коса.
Въпреки всичко събрах сили и излязох. Закъснявах за важна среща, която трябваше да се състои в един от най-изисканите ресторанти на града. Тази среща беше много важна за мен и за издателството, което ръководех. Слязох пред блока, като се опитвах да не гледам комшиите си в очите. Но и те също не ми обръщаха внимание. Опитах се да отключа и да вляза в колата си, но всичко, което успях да постигна, беше, че се задейства алармата. Сега оставаше да ме помислят за крадец.
Бързо изтичах на булеварда и се опитах да си хвана такси. Шофьорите обаче се правеха, че не ме виждат, когато им махах и чуках с пръсти по стъклата им. Един дори ми се развика, че когато излезе, ще ми тегли един... А друг запали и изчезна от пиацата, още преди да съм стигнал до него. Трябваше да ползвам градския транспорт. А бях забравил дори колко струва билетчето за автобуса.
Когато най-после се добрах до ресторанта, където беше срещата ми, охраната не ме пусна да вляза. Не обърнаха внимание нито на резервацията, която имах, нито на документите, които им показах. Впрочем, те не искаха изобщо да ги видят. Просто ме изритаха навън. Същото нещо ми се случи и когато поисках да вляза в издателството, което оглавявах.
Когато след дълго скитане се опитах да се прибера у дома, ме очакваше нова изненада. Ключовете не ставаха за армираната врата на апартамента ми. Докато се опитвах да превъртя ключа с треперещи ръце, чух, че на горния етаж се захлопва врата и дамски токчета затропаха надолу към мен. Прибрах ключовете и през глава се втурнах надолу по стълбите.
Вече беше започнало да се свечерява, когато скитайки се по улиците на квартала, видях няколко мъже, които досущ приличаха на мен. Седяха в един полуразрушен гараж и предъвкваха някакви мърляви хамбургери, явно изровени от боклука на близкия ресторант. Почувствах се ужасно изморен и гладен. Седнах при тях и единият ми отчупи от сандвича си. Имаше гаден вкус и миришеше на гнило. Но това не ми правеше впечатление. И аз миришех по същия начин. Имах чувството, че това е най-вкусното нещо, което съм ял през живота си. Усмихнах се на двамата си нови приятели. И те ми се усмихнаха в отговор. Изведнъж се почувствах страшно спокоен в тяхната компания. Единият от мъжете четеше някаква книга. Погледнах я по-внимателно - та това беше моята книга. Понечих да им го кажа, но се отказах от намерението си. Кой щеше да ми повярва. Та нали аз бях един от тях.
Изведнъж цялата абсурдност на последните дни се превърна в умора и ми се приспа. Катурнах се на едната си страна и легнах на студения и мръсен под на гаража. Заспивайки, усетих как двамата ми нови приятели ме завиват със стари вестници. Стана ми приятно и уютно. Чувствах, че най-после съм си у дома.

КАТО КРИЛА НА АНГЕЛИ

Йохан Ван Ларен седеше на бюрото си, опрял лакти на плота и заровил почти прозрачните си пръсти в оредяващата си русолява коса. На това старо писалище бяха работили баща му, дядо му и прадядо му. През всичките тези дълги десетилетия кабинетът беше запазил едновремешния си вид и стил, сякаш навън Амстердам не се беше променял от времето на вятърните мелници.
И през всичките тези години бизнесът на семейството беше във възход, доказвайки пред света за пореден път, че холандец е синоним на търговец в най-добрия смисъл на тази дума, разбира се. Всичко беше така до момента, в който с този бизнес се захвана младият Йохан. Сам той усещаше, че генът му не е точно същият като на предците му.
Влечеше го повече изкуството. От малък обичаше да рисува. Все пак, освен търговец, холандец означава и художник. Обаче, рисуването не се приемаше особено на сериозно от семейството и в крайна сметка младата издънка на стария търговски род трябваше да поеме бизнеса с производството и продажбата на електроматериали. Контактите, щепселите, електромерите, лустерклемите и фасонките не бяха най-любимата тематика на Йохан, но той, ще - не ще, трябваше да се занимава с тях.
По-малко от пет години бяха изминали от смъртта на баща му, а семейната фирма вече беше пред фалит. Йохан нямаше нито усета на търговец, нито познанията на инженер, а още по-малко пък находчивостта на юрист. Докато се опитваше да го управлява, бизнесът му нанесе такива щети, че в момента срещу него водеха дела, както кредиторите му, така и клиентите, бившите му работници и персонала, които не бяха получавали заплати от доста месеци. За данъците да не говорим.
Йохан вдигна очи от писалището, отпи поредната солидна глътка от чашата си с уиски и огледа кабинета. Единственото ново нещо тук беше компютърът. Иначе всичко си беше както в онова време, когато прадядо му се заселил на това място, построил къщата и започнал бизнеса си.
Впрочем, и още едно нещо нарушаваше брилянтната хармония на старинното бюро - стоманената студенина на стария револвер, останал от времето на дядо му.
Йохан не намираше повече смисъл в живота си. Не се справи и провали традиционния семеен бизнес. През това време дори и лиричната му душа беше закърняла, затрупана от купища отчети, сметки, договори и ипотеки. Тази сутрин беше изровил статива, платната и палитрата, до които не се беше докосвал от много време. Оказа се, че няма вдъхновение да нарисува каквото и да било. Оставаше му само този стар семеен револвер. Гледаше го и не можеше да накара ръката си да го вземе и да го насочи към слепоочието. Дори и за това не ставам, каза си Йохан и удари с юмрук по масата.
Точно в този момент се почука. Йохан стреснато понечи да скрие пистолета, но преди да успее да го направи, вратата се отвори и в кабинета влязоха двама непознати млади мъже. Бяха ниско подстригани, широкоплещести и облечени в почти еднакви елегантни, но някак безлични черни костюми.
- Знаем, че искате да се самоубиете - каза единият от тях.
- Знаем и защо. Впрочем, май всички знаят - допълни другият.
- Кои сте вие? - не можа да познае собствения си глас Йохан. Уплахата, която изведнъж го обхвана, беше по-силна дори от страха пред самоубийството.
- Нека да приемем, че ние сме вашите ангели-пазители - отвърна първият с тънка иронична усмивка. - Извинете ни, че се появяваме толкова късно, за да спасим вашия бизнес. Макар че, в крайна сметка, ако нямаше нещо за спасяване, нямаше защо и да се появяваме при вас. Нали така?!
- Предлагаме ви една сделчица - допълни другият и сключи пръстите на ръцете си. - Нека бъдем делови - от вас все още престижното западняшко име - вашето лично име и това на фирмата ви. От нас парите - те са безименни и не миришат, но са също така престижни.
- Ще се разплатите с всички, на които дължите пари - продължи първият. - А после ще приватизирате държавна електрокомпания в една малка европейска страна, която неотдавна се раздели с комунизма.
- Предлагаме ви почтен бизнес, така че от тази антика няма да имате нужда - каза вторият мъж и взе револвера от бюрото му. От движенията му личеше, че има опит в боравенето с оръжия.
- И, моля ви, забележете! - вдигна показалец първият ангел. - Единствените ви задължения ще бъдат само да подписвате документи и да правите добро впечатление. Има кой да мисли за останалото. И все още не е късно да станете известен художник. Покрай другото - все пак сте холандец.
През цялото време Йохан Ван Ларен не можа да обели и дума. Успя само да ахне, когато двамата неканени гости изсипаха върху писалището му съдържанието на своето елегантно черно куфарче. Търкалящите се пачки и банкноти му шумоляха почти като крила на ангели.

КОВЧЕГЪТ НА МАЛКИЯ СТАР НОЙ

Моят дом - моята крепост...

Дъждът се изсипваше на такива внушителни талази, че човек би си помислил - ето това е началото на потопа. Началото на края! Иде Божието наказание за всички грехове на човечеството. Вятърът навяваше пороя върху стъклата, блъскаше по прозорците и сякаш се опитваше да ги отвори, за да се настани в стаята. И като не можеше да ги отвори, тряскаше с някоя друга мълния, за да покаже колко го е яд от всичко това.
Човекът се почувства едва ли не благословен, че точно в такова време си е вкъщи. Че не му се налага да излиза навън в този ад. Че същото се отнася и до близките му, които също си бяха у дома.
Почувства се като един малък Ной, който е успял да приюти поне най-любимите си хора, заедно с котката, кучето, папагала, аквариумите с рибките и хамстерите на внуците. И всичко това - в този изстрадан чрез заеми, ипотеки, нерви и изстискано здраве, маломерен апартамент. В този малък Ноев ковчег, чиито главница и лихви все още не беше успял да изплати, макар че вече се беше пенсионирал.
Навън дъждовните капки започнаха да тропат още по-силно, превръщайки се в зърна на градушка. Те тупваха косо в плитките локви на асфалта, а ледените им отломки се разлетяваха във всички посоки. Отиде си реколтата и тази година, клатеше глава човекът. Зеленчуците, плодовете, олиото - всичко щеше да поскъпне отново заради тези градушки.
Когато дъждът понамаля и градушката вече се беше изсипала, мъжът отвори широко прозореца, а небето му отвърна с недоволния мърморещ тътнеж на отдалечаващите се гръмотевици. Отвън го връхлетя следдъждовната свежест, като че току-що си беше взел бърз душ със студена вода. Усети аромат на цветя и мирис на мокър асфалт. Някъде високо в небето вятърът вече беше подгонил облаците и те си тръгваха като големи мътни платноходи, освобождавайки лъчите на провиращото се през тях слънце.
Свърши се с потопа! Човекът отвори вратата и излезе на терасата. Свежестта го обгърна вече отвсякъде и той се почувства като новороден. Протегна ръце встрани и нагоре, затвори очи и вдиша дълбоко от пресния въздух. Завладя го чувството, че отново е част от хармонията на природата. Почти материално усещаше невидимите нишки, които свързваха тялото и духа му с дърветата, с тревите, с облаците и вятъра, с високите планински върхове, които надничаха иззад огромните сиви и многоетажни блокове.
Почувства се като малка частица и от Божия промисъл. Не че вярваше кой знае колко в Господ, но не беше и атеист. Беше кръстен и ходеше на църква по Коледа и Великден.
Огледа се. Терасата беше мокра и обсипана с по-едри дори от орех зърна на градушката. Ако това те удари по главата, докато си навън, просто си оставаш на място, помисли си той. После се наведе, за да вземе едно от тях. Изведнъж десният му крак се хлъзна върху едно от тези топчета и той политна рязко, без да успее дори да извика.
Последното нещо, което запечатаха широко отворените му зеници, беше острият ръб на ръждясалия метален парапет на терасата, който с бясна скорост приближаваше към челото му.