Последният курс на автобуса с белязаната седалка

"Живот ли бе – да го опишеш? Живот ли бе – да го разровиш? Разровиш ли го – ще мирише и ще горчи като отрова." Никола Вапцаров До болка познаваше този стар раздрънкан автобус от градския транспорт. Знаеше коя седалка е по-удобна, коя врата се отваря по-бързо от другите, на кое място най-малко се усеща лашкането по дупките в асфалта, кой прозорец и коя от капандурите могат да се открехнат и откъде капе, когато навън вали. И всеки звук му беше познат до болка. Ето там отляво се чува протяжното скърцане, наподобяващо на стара тютюнджийска кашлица. Някъде откъм средата на возилото пък се носеше тих звук, който напомняше цвърченето на рояк врабци, скрити в короната на някое дърво... И автобусът го познаваше и пазеше болезнени спомени от пребиваването му тук през годините. Ето там, на дамаската на онази седалка най-отзад, има кафеникаво петно. Като го видеше и му ставаше някак гузно и започваше да се оправдава пред себе си. Тогава тъкмо си беше взел кафе от машинката на спирката и рейсът се появи изведнъж иззад ъгъла. Нещо беше подранил тази сутрин. Човекът не го очакваше по това време и си мислеше, че както винаги ще има време да изпуши една цигара с кафето. Хубаво поне, че не успя да запали… Та, така се появи петното на седалката. Огледа се и като се убеди, че никой не го е видял, самоотвержено се настани върху разлятото вряло кафе. Стисна зъби от болка и бутна чашката в чантата със сандвичите си. После жена му дълго пра панталона с три различни препарата, докато успее да го поизчисти… А пък ей оная кожена дръжка за хващане виси на една страна, след едно рязко забиване на спирачките. Тогава нашият пътник залитна и шевът се разпра почти до края. Е, тук поне не носеше никаква вина! Но това пак си беше негов белег – следа, че е бил в това возило и преди години. Човекът тръгваше за работа по едно и също време, по едно и също време се прибираше всяка вечер, което съвпадаше с графика точно на този автобус. Е, макар и рядко, му се случваше да излезе в по-различно време. Тогава попадаше на разни други автобуси, които или познаваше бегло, или пък виждаше за първи път в живота си. В тях стоеше като на тръни, особено в ония – новите. Имаше усещането, че се е прибрал вкъщи, а докато го е нямало, някой е направил основен ремонт и е сложил нови мебели, които не са по вкуса му. В такива случаи нямаше търпение да стигне по-бързо до работното си място. Тази сутрин автобусът му закъсня подобаващо и спря на спирката с тежка хидравлична въздишка. Предната му врата изобщо не помръдна, а задната се отвори наполовина, бавно и с изправящо косите скърцане. Хората се запровираха с криви физиономии през малкия отвор. Чуваше се ропот, а един по-мускулест пасажер дори се опита да изкърти заялата врата, помагайки си със звучни псувни. Нашият човек се промуши през пролуката и се насочи направо към неговото си място – онова отзад с петното от кафе. Добре, че беше свободно. Настани се и му стана някак уютно – все едно беше в любимия си изтърбушен фотьойл пред телевизора вкъщи. Чак сега се огледа и установи, че е сам в целия салон. Автобусът беше закъснял толкова много, че хората, които обикновено се качваха от неговата спирка, бяха потърсили други начини да се стигнат дотам, закъдето са тръгнали. Контрольорът се беше подпрял до предната врата и нещо си говореше с шофьора. Не идваше да го проверява – след толкова години много добре знаеше, че редовният пътник на задната седалка винаги има карта. Човекът се загледа през прозореца в сивия пейзаж на крайния си градски квартал и се опита да мисли за нещата, които очакваше да му се случат през деня. Беше петък и му се искаше в службата всичко да се нареди така, че да не остане нищо, което да чегърта съзнанието му през почивните дни. Но малкото от разговора между шофьора и кондуктора, което дочу, го накара да забрави плановете си за работния ден. „Това е последният му курс. Ще го пенсионират, старичък е вече автобусът!“, беше казал неговият водач, а котрольорът беше поклатил разбиращо глава. Човекът от задната седалка много добре виждаше, че любимият му автобус е вече грохнал и че във всеки един момент може да се разпадне. Не можеше обаче да приеме факта, че утре ще трябва да се вози в някакъв префърцунен, лъскав и ароматизиран автобус. „Ще има и климатик!“, добави шофьорът, а контролата отново кимна. Много важно, отговори им мислено пътникът. Хората ще настиват вътре и ще хващат плексит от студа, самонавиваше се той, без сам да си вярва. Не искаше нов автобус, беше си свикнал с този – стар и овехтял като самия него. Ами че това е, все едно днес началството да дойде днес при него и му каже, че е вече стар и трябва да си ходи. И че трябва да освободи мястото на някое хлапе с жълто по устата и обечки на ушите, само защото е по-млад, по-строен и по-красив. Отново се вслуша се в гласа на старото возило. Сега, когато нямаше други хора около него, още по-отчетливо чу прегракналата му тютюнджийската кашлица и уплашената врява на врабчетата. Сториха му се стреснати и безнадеждни. Автобусът наближи и подмина спирката, на която от десетки години слизаше, за да отиде на работа. Този път дори не стана от любимото си място, което беше белязал. Изпрати с безразличен поглед огромната бяла сграда, в която прекара по-голямата част от съзнателния си живот – мястото, където десетки хиляди дни осъществяваше различни мечти и желания. Но това не бяха неговите мечти и желания, а на онези, които по стечение на различни нелицеприятни обстоятелства си бяха присвоили властта и правото да му нареждат какво, как и по колко пъти да върши в живота си. В неговия си собствен живот. За неговите собствени мечти и желания не го питаше никой и никога. А той си мечтаеше да… Напъна паметта си, съсредоточи се така, както го правеше, когато му поставяха спешни задачи, но така и не можа да си спомни нищо. Беше забравил мечтите си! Онзи ден поиска от жена си да му сготви фасул яхния и тя го направи. Беше много вкусно. Това успя да изрови в главата си. Но това е смешно! Това не беше мечта! Мечтата е нещо голямо, чисто, лъскаво и ново. Като, като… Кано нов автобус, например. Голям, нов, лъскав и чист. С климатик! Това ли успя да измисли? Ужас! Пътникът се приведе на седалката и зарови лице в шепите си. Отдавна беше подминал спирката, на която слизаше, за да ходи на работа. Но не му пукаше. Работният ден беше започнал и хората в неговия офис вече се бяха заровили в договорите и фактурите си. Компютрите работеха с пълна сила, а принтерите бълваха документациите лист след лист. Телефоните звъняха припряно с нови и нови искания, идващи отгоре. А неговото бюро беше празно. Нямаше кой да довърши преписките му. Нямаше кой да събере необходимите подписи под документацията, разпределена в прозрачни пластмасови папки. Но на него не му пукаше. За нищо и за никого. И той, подобно на този автобус, цял живот се е движил само по маршрути, които други са му предначертавали, следвал е техните изисквания и мечти. Угаждал им е, дарявал ги е с изкуствени усмивки, обграждал ги е с изящни комплименти. И в резултат е получавал единствено нови и все по-засукани задачи за изпълнение. От тъмно до тъмно, често и без почивен ден. Понякога дори е спал на тясното късо диванче в коридора на офиса с купчина папки вместо възглавница и с разгънати стари вестници за завивка. Само и само да успее да свърши заръчаното в срок. И за какво?! За едни смешни пари, които веднъж месечно постъпваха в банковата му сметка, и които моментално биваха разфасовани от енергото, веикато, телефонната компания, топлофикацията и още цяла дузина подобни. За какво му беше такъв живот. Той нямаше нужда повече от него. Вече нямаше нужда от нищо. Предпочиташе да си тръгне от всичко това сега, задно с това старо возило. С този негов изстрадал набор, с когото бяха като братя. Просто щеше да стане част от неговата си седалката. Нали затова я беше белязал. Затвори очи и потъна в себе си… Автобусът вече беше стигнал до последната си спирка и спря за почивка, преди да потегли обратно. Шофьорът слезе, за да се поразтъпче и да запали цигара. Кондукторът махна табелата с номера и сложи друга, на която пишеше „За гараж!“ А после заоглежда учудено вътрешността на автобуса, като се почесваше въпросително по темето. После слезе долу, при шофьора, запали от неговите си цигари и каза: - Знаеш ли, мога да се закълна, че ей там отзад беше останал един пътник. Видях го преди да спрем, както виждам сега теб. Работи само едната врата, няма как да е слязъл, без да го видя. Спомняш си го - онзи, който преди години си разля кафето върху седалката отзад… Внезапен рев на запален двигател ги накара да изпуснат цигарите си. Старият автобус затръшна единствената си работеща врата и потегли с мръсна газ. Нататък… 16.08.2015 г.