Снощи в 19.00 часа (28 септември 2010 г.), по Нова българска телевизия беше излъчено предварително записаното издание на рубриката "Лицата на България", в което главно действащо лице беше моя милост. Автор на 10-минутната лента е журналистът Гергана Никленова.
Цялото предаване можете да видите в сайта на НБТВ: http://nbtv.bg/?page=air-event-details&instanceID=1083&type=47&FCID=FC88432a4faa315b8313ef4752019989cc

ДА ИЗЯДЕШ ЗАБРАНЕНИЯ ПЛОД

Беше най-обикновена ябълка. От ония ситните и киселите – мисля, че петровки им казваха. Стоеше си най-необезпокоявано в панера на работната маса заедно с два зеленикави лимона, три лъскави портокала и няколко дребни мандарини, които бяха пръснати във всички краища на съда. А, щях да забравя банана, който се беше изпружил с цялата си жълта царственост върху всичко останало.
Да се радват, че не си падам по плодовете. Чичо ви Стефан яде само такива фрукти, дето са расли на кокал. Виж, жена ми е съвсем друго нещо. Ако беше сега тук, без да поиска разрешение и без ни най-малко притеснение би си похапнала от панера. И първо би изяла ябълката. Те, жените, още от времето на Ева, си падат по забранения плод.
Вече наближаваше час, откакто седях на тревожните тръни, явно скрити в иначе мекото кресло от дишаща кожа в кабинета на шефа, а него все още го нямаше. След като секретарката ми звънна по вътрешния с любезното ”Извинявай, ако те прекъсвам, но би ли могъл дойдеш за малко при шефа!”, се изстрелях като торпила към огромната кожена врата в другия края на коридора. Знаех прекрасно, че шефът не обича закъснения. Но явно нещо се бе случило и този път самият той закъсняваше. При това с далеч повече от джентълменски приетите 15 академични минути.
Големият се сещаше твърде рядко за моята скромна персона, така че притеснението ми беше повече от естествено. Под термина „твърде рядко” разбирайте веднъж за целия ми трудов стаж в тази фирма. А в интерес на истината тук започнах работа преди около 22 години.
Какво ли имаше да ме каже?! Най-вероятно е решил да ме съкрати. В тази криза всички мениджъри прибягват до тази мярка, за да спасят бизнеса си. Ако е решил да го стори, нямам намерение да го моля. Макар да не съм имал много контакти с него през всичкото това време, все пак съм наясно с него. Той е човек, който веднъж решил нещо, никога не се връща назад. Няма смисъл да се моля – само ще падна в собствените си очи.
- Нали така? - попитах плодовете в панера на работната маса. Всички те мълчаха, с изключение на ябълката, която се подаваше изпод банана. Тя сякаш стана някак си по-ярка. Червените и зелените петна по нея изведнъж ми се сториха по-наситени.
От всичко това, което се намираше в панера, най-малко обичах ябълките. В живота понякога става и така. Намираш съвсем неочаквана подкрепа точно оттам, откъдето би трябвало най-малко да се очаква. Впрочем ябълките не са чак толкова лоши плодове. Сигурно няма да е зле да похапвам всеки ден по няколко ей такива, като тая тук. Има ли смисъл да си втълпявам, колко са полезни, и т.н. Може докато ги ям, да си мисля, че са кюфтета, примерно. Ей така, затварям очи, отхапвам, и си представям, че държа в ръката си сочно, още цвърчащо и миришещо на скара…
Айде-е, размечтах се. Ами как няма да се размечтая, когато обедната ми почивка мина. После ще трябва да изям сандвича си със шпеков салам тайно, като го крия под бюрото, заради влизащите началници и граждани. Но ако трябва да съм искрен, докато седях на фотьойла от дишащи кожени тръни, изобщо нямах апетит, като изключим този лиричен момент с трансформиралата се в кюфте кисела ябълка.
А може би ябълката точно затова ме подкрепя – светна над главата ми някаква антиевропейска 100-ватова крушка и пръсна ярки лъчи из целия кабинет. Точно така, аз не бих я изял, следователно не съм и враг! Толкова е просто. Ако толкова бяха ясни и отношенията вътре във фирмата, работата щеше да спори много повече. Ето аз винаги съм работил за шефа. Щом ме е траял толкова години, значи е доволен от мен. Да, аз не съм му враг и той не би трябвало да ме уволнява. Де да беше толкова лесно. Е, да, ама дали пък шефът не би поискал да изяде ябълката – демек мен. Не, не! Не съм останал с впечатлението, че обича да хапна за обяд дребни чиновници. Особено такива, които вече гледат с надежда към все още далечния ден на пенсионирането си.
Погледнах пак ябълката, но този път не ми се стори по-различна от останалите плодове в купата. Изведнъж ми хрумна да я взема, да я поизтъркам в носната си кърпа и да я хапна тук в кабинета. Ей, така, заради идеята. Какво ли е усещането да изядеш тайно забранения плод?
Посегнах към нея и я издърпах изпод банана. Извадих методично от джоба на сакото си кърпата и бавно я излъсках. И тя стана по-ярка дори и от онзи момент, когато си внушавах, че намирах подкрепа в нея. Сега е лъскава, а аз смятам да я изям. След малко тя вече няма да съществува. Или не по красивия начин, по който се е киприла толкова време в панера в кабинета на шефа. Сигурно е тук поне от месец, помислих си, докато забивах хищно зъбите си в хрупащата свежа плът.
Усетих как кисело-сладките сокове се пръснаха из устата ми, предизвиквайки в мен смесица от различни и неподхождащи си едни с други чувства. Притворих очи и нервно задъвках. От колко ли години не бях ял ябълки. А те били толкова вкусни. Имах чувството, че около мен се леят прохладни водопади. Ушите ми се изпълниха с успокояващия шум на падащата вода. А аз бях точно под тях и поемах цялата свежест, на която бяха способни да ме дарят едновременно реалният и измисленият свят.
Захапах отново. Нови вълни на свежест… Звук на рязко отворена врата пресуши водопадите и ме върна в кабинета на Големия. Стоях като сукалче в дишащия кожен поднос, гарниран с тръни, и захапал ябълка, с широко отворени очи. Усещах как сокът от плода, примесен със слюнка, се стича по брадичката ми. Паметник на глупостта, помислих си. Как да не уволниш с удоволствие и омерзение такова същество.
Извадих ябълката от устата си, и треперещ я увих в носната си кърпа. А шефът ми подаде ръка, гледайки ме с изненада и явна насмешка.
Но моите ръце лепнеха. Опитах се обясня нещо, но явно и устата ми беше залепнала от плодовия сок.
- Но не се притеснявайте, изяжте си ябълката – каза шефът и се настани зад бюрото си. - Не знаех, че ги обичате толкова много. Всяка седмица ми носят килограми плодове. А аз не ги харесвам. Предпочитам месото и зеленчуците. Ако знаех страстта ви към тях, щях да ви ги пращам всичките. Е, не всичките. Хубаво е тук да има – за красота. Пък и някой като вас, който си пада по плодове, може да си похапне. Но яжте, яжте, не се притеснявайте… Между другото, ще ви призная, че и аз ги ям, но по здравословни причини. Представям си, че са пържоли или кебапчета, затварям очи и преглъщам.
Отново измънках нещо. Чувствах се особено ментално в тази нелепа ситуация с пълна с ябълка уста, лепнещи ръце и лице, а тръните на фотьойла сякаш вече бяха проникнали чак в стомаха ми и забиваха лютите си върхове където им падне.
После лицето на шефа стана сериозно. А аз се вкамених. Единствените органи, който все още функционираха в мен, бяха ушите ми и очите ми.
-Вие сте служител с дълга практика и голяма рутина. Мястото, което заемате, как да ви го кажа, е особено важно за нашата компания. И там действително трябва да има служител с качества и опит. Но…
Шефът направи пауза, гледайки писалката, с която се играеше, докато говореше. И по-добре, защото ако насочеше поглед към фотьойла, щеше да види единствено две огромни очи и чифт още по-големи уши, естествено, омазани със сок от ябълка.
-Обстоятелствата във фирмата, обаче, се променят. – продължи Големия. – В тази криза трябва да намалим персонала, да натоварваме оставащите служители с повече задачи. Разбирате, нали?! Ето сутринта викнах при мен вашия пряк началник, и колкото и да ми беше неприятна тази задача, му връчих заповед за освобождаване. Затова съм ви и викнал... О, и забравих да ви се извиня, че ви накарах толкова много да чакате. Простете за това! Ще ви обезщетя!
Той пак направи пауза, опитвайки се да сглоби писалката, която от заниманията му се беше разпаднала на съставните си части. А аз вече се разхождах разтреперан по хлъзгавия ръб на търпението си. Имах усещането, че ей сега ще се строполя мъртъв на земята. И по-добре, отколкото да изтърпявам всичко това.
После шефът натисна някакво копче на интеркома и се разпореди на секретарката да подреди и донесе една голяма торба с плодове. И най-вече ябълки, сети се накрая той. Явно това щеше да бъде последното нещо, което щях да получа на изпроводяк от тази фирма.
След като се разпореди, шефът отново се захвана със съставните части на писалката, но бързо ги захвърли настрана и отупа една в друга ръцете си. После въздъхна, вдигна поглед към мен, явно готвейки се да нанесе най-после фаталния удар върху смазания и обезкръвен противник.
- Стягайте се, колега - изрече той сухо. – Няма да ви е никак лесно. Заемате мястото на вашия доскорошен пряк шеф!

БОБЧО

До тогава никога не бях имал куче. И след това също. Но тогава… Случи се през една гореща августовска събота. Бях се запилял из Родопите да търся хлад, тишина и малко самота. Докато вървях по стръмния път от църквата “Успение на Пресвета Богородица” към хотел “Евридика”, където бях отседнал, ми хрумна да хвана отбивката за връх Мечи чал. Много пъти бях минавал покрай този разклон, който поемаше още по-стръмно нагоре, но никога досега не бях се изкушавал да поема натам.
Спрях пред отклонението и се загледах в почти полегатия път с остатъци от някогашен асфалт, който, обаче, ми обещаваше да получа тишината и спокойствието на вековните борови гори. Точно това, което търсех. Като че ли тази мисъл ми даде нови сили и тръгнах нагоре. Склонът беше дори по-стръмен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Не след дълго асфалтът почти изчезна, като само тук-там из едрия чакъл се виждаха самотни парчета настилка, които приличаха на големи сиви кръпки. Пътят се стесни, а високите над двадесет метра борове плътно го завиваха с рошавите си островърхи сенки.
Наближих една недовършена почивна станция, чиито прозорци без стъкла зееха като празни очни кухини на череп, когато срещу мен с ръмжене и яростен лай се понесе Боби. Е, тогава още не знаех, че се казва така. За мен той беше просто едно лошо и злобно псе, което дойде при мен, налая ме подобаващо, изкара ми акъла и ме накара да се чудя какво да правя.
Стоях сащисан, докато кучето се налая и наподскача около мен. Като видя, че нито тръгвам да бягам, нито пък скачам срещу него, песът подви опашка, седна на задните си лапи и ме заразглежда с оплезен език. Явно не ставах нито за враг, нито пък за нещо, което би могъл да преследва.
Откъм станцията изскочи пазачът. От него научих, че песът се казва Боби, на галено Бобчо, че не е лош и не хапе. Човекът се опита да го присламчи с кокалите от обяда си, но кучето изобщо не му обърна внимание. Боби добре знаеше, че освен храната, в портиерната го очаква и въжето, от което само преди час го бяха освободили. Аз също се опитах с думи и с жестове да го накарам да се върне при стопанина си, но всичко бе безрезултатно.
-Е, явно ще си имаш дружинка по пътя – рече пазачът, махна с ръка и се прибра във фургона, където заедно с неколцина негови авери бяха седнали на по бира.
И тъй, тръгнахме през гората с моя четирикрак придружител. Когато седнех на някой пън, той също сядаше до мен като стар боен другар. Зададеше ли се човек отнякъде, започваше да ръмжи и да лае. Пази ме, значи, милият Бобчо! Само дето хората ме отбягваха заради него.
Така стигнахме до един кръстопът навътре в гората. Не знаех със сигурност накъде да поема, пък и бях доста изморен и затова реших да се върна. Бобчо заприпка покорно покрай мен в обратната посока. По едно време се спря до една голяма локва, полочи малко вода от нея, после влезе вътре и се изкъпа, размътвайки калта по дъното. Когато минах покрай станцията, викнах на пазача да си прибере кучето, което му връщах “чисто и неопетнено”, че дори и изкъпано. Да, но новият ми приятел изобщо не искаше да се прибира в станцията. Овълчи се, започна да се зъби и да ръмжи на стопанина си. А на мен не ми оставаше нещо друго, освен да се примиря с компанията му и да продължа пътя към хотела си. Вече се свечеряваше. Единственото ми желание беше да се прибера, да мина под душа и да си легна.
Когато стигнах на двайсетина метра от входа на хотела, Боби спря и започна да лае. Явно усещаше присъствието на много непознати хора в голямата сграда и това определено го притесняваше. Възползвах се от случая, махнах му усмихнато за сбогом и забързано минах през вратата, без да се обръщам. Ще постои, ще постои, пък като огладнее, ще се върне при пазача на недовършената станция, рекох си, докато вземах ключа за стаята от усмихнатото момиче на рецепцията.
Както бях решил, така и направих. Взех един душ, легнах, и докато въртях с дистанционното каналите на телевизора, загризах един пакет солети, които носех със себе си още от града. Нямах сили да се обличам отново и да слизам до ресторанта. А и солетите ми бяха предостатъчни.
Посред нощ се събудих от силен вой точно под прозореца ми. Бобчо! Скочих, отворих вратата и излязох на терасата. Кучето беше седнало на задните си лапи и проточило врат към луната, виеше, та свят да ти се завие. Видях, че и други глави бяха наизскачали по прозорците.
-Вълк, вълк! – разкрещя се истерично някаква жена.
-Да, бе, вълк – отговори й спокоен мъжки глас – виж го само, чистокръвен помияр. От една хотелска тераса полетяха празни бутилки, които се разбиваха на асфалта около Бобчо. Той, обаче, изобщо не трепна от опасността, която го грозеше. Дори поде арията си с още по-голям хъс отпреди.
Хем ми стана мъчно за животинчето, което така бързо се беше привързало за мен, хем ми беше адски неудобно от факта, че до някаква степен и аз носех вина за тази среднощна тревога в хотела. Трябваше ли да бъда по-рязък с това куче. Но при приятелството средно положение няма. Или трябваше да го приема или да замеря с камък нахалния пес. Както, впрочем, биха направили немалко хора в такава ситуация. Ако го бяха направил, нямаше да върви по петите ми, нямаше да ръмжи и лае по хората, които срещах в гората, само от криворазбрано чувство, че трябва да защитава приятеля си. Нищо, че го познавах само от четвърт час. Колко ли са 15 минути за неговите кучешки години?
Ръкомахах и правех знаци от прозореца, но Боби явно бе толкова задълбочен във виенето по луната, че не забелязваше нищо друго. По едно време виенето се превърна в жално квичене. Видях как приятеля ми си тръгва, накуцвайки леко и с подвита опашка.
-Кой каза, че няма да го уцеля, а?! – изкрещя победоносно някой от терасата, откъдето хвърчаха празните бутилки. Очите ми се напълниха с парещи сълзи.
Не можах да мигна до сутринта. Притеснявах се за Бобчо. Надявах се да не е ранен сериозно. Ще му мине като на куче, мислех си. Сигурно се е върнал в недовършената станция по пътя за върха. А портиерът сигурно е видял удареното и му е оказал нужната помощ. Видя ми се добър човек.
Когато слязох в ресторанта за закуска, забелязах, че на всички маси темата беше една и съща. Познайте коя! А един бабаит в дъното държеше бутилка от безалкохолно в ръката си и обясняваше, че с ей такова шише нацелил кучето. Не си заслужавало да хаби патрони за един мръсен помияр.
Зарязах закуската на масата, станах и тръгнах със стиснати зъби към стаята си, макар да ми се щеше да отида до онзи тъпанар и да го тресна с бутилката по тъпата глава. Когато минавах покрай рецепцията, момичето усмихнато ме попита дали днес пак ще правя любимата си разходка из планината. Объркано й обясних, че имам главоболие и че ще си легна да поспя. Поставих на бравата отвън табелката “Не ме безпокойте”, после влязох, заключих и се хвърлих обратно в леглото.
Чудех се какво да предприема. Бях предплатил за две нощувки и смятах на другия ден да се прибера в града. Страх ме беше, че ако само се покажех извън хотелската врата и Боби щеше да докуцука от някъде при мен, да започне лае, да събере хора. А хората щяха веднага да го хванат и закарат в кучкарник. А там щяха да го кастрират и пак да го пуснат. Или не, можеше да се случи нещо още по-лошо. Оня бабаит с бутилките само това и чака. Не исках и да си помисля какво беше способен да направи на бедното животинче.
Не, не трябваше да се показвам от хотела поне до утре сутрин. А тогава щях да викна едно такси направо на рампата на входа на хотела. И после директно на автогарата. Освен това Боби трябваше да забрави за мен. Иначе щеше да продължи да ме търси и да вие под прозорците на хотела. Цял ден се тормозих заради това, което вършех. Седях в лоби-бара и уж четях вестници, а погледа ми сам отскачаше към прозореца, който гледаше на злощастното място, където Боби виеше снощи. Ходех в басейна, проплувах две дължини. На обяд се чувствах вече порядъчно изгладнял, след като бях пропуснал и вечерята и закуската. Отидох в ресторанта, поръчах от обедното меню и се заслушах в разговорите от страничните маси, докато чаках да ми сервират. За щастие темата явно вече беше забравена, от което ми стана малко по-леко. Похапнах стабилно и се прибрах отново в стаята си, видимо поуспокоен. Целия следобед спах, вечерта хапнах в ресторанта и отново се прибрах в стаята си. Зачетох се в някакъв средновековен исторически роман, който бях дръпнал наслуки от лавицата на домашната си библиотека, и пак заспах.
Никак не бях учуден, когато засънувах, че Боби е пак под прозореца и пак вие с пълно гърло към още по-пълната и изцъклена луна. Не бях учуден и от това, че в съня си чувах пък звука на разбитите в асфалта празни бутилки, виковете на хората от терасите и крясъците на кръвожадния бабаит.
И тогава проехтяха изстрелите. Няколко поредни, мощни, безжалостни и непропускащи целта куршума изсвириха към Боби.
Скочих в леглото и чух как ехото на околните върхове повтаря звука на изстрелите. Това не е било сън! Бобчо! Скочих към терасата. И изтръпнах. В дрезгавия мрак луната осветяваше тъмна безжизнена купчина, просната на асфалта.
Облякох се набързо, изхвърчах от стаята си, изскочих от хотела, и се понесох към онова място на паркинга, където лежеше Боби. Наведох се и го погалих по отпуснатата главица. Кожата му беше още топла, а изцъклената зеница на едното му око отразяваше огромната кървава луна.
Очите ми се замъглиха и заплаках тихо. Усетих някаква внимателна и нежна ръка на рамото си. Обърнах леко глава, за да не се видят сълзите ми. С периферията на зрението си разпознах момичето от рецепцията.
-Но това е Бобчо от почивната станция! – възкликна тя и коленичи до трупа на животното.
-Изверги! – добави момичето с изкривен от гняв глас и се обърна към мен. – Познавахте ли Бобчо?
-Не, за първи път го виждам! –изрекох едва чуто, криейки в мрака мокрите си очи. Веднага съжалих за лъжата, но вече беше твърде късно.
Станах и бързо се отдалечих, без да се поглеждам назад. Бях изпълнен с гняв... и безсилие.

ПРОКЛЯТИЕТО НА МИСЪЛТА

Обилната пот ме обливаше отвсякъде. Чувствах слабост, а коленете ми трепереха от немощ. Пред очите ми играеха тъмни кръгове и предметите започнаха да ми се струват прозрачни. Усещах, че всеки момент мога да се срина на пода, или каквото имаше там долу, под краката ми. Инстинктивно потърсих опора, но ръцете ми не докоснаха нищо наоколо.
В блуждаещия ми мозък натрапчиво се беше загнездила мисълта, че нещо много важно ми се изплъзва. Всичко наоколо ми беше като в мъгла. Не знаех нито къде се намирам, нито откога съм на това място. Премаляваше ми все повече и повече.
Свлякох се на колене, опрях длани на смътната повърхност, която сетивата ми инстинктивно бяха приели за под. Беше бяла и много студена. Отпуснах върху нея цялото си тяло и допирът прекара през мен ледена тръпка. Беше ми малко по-добре, но продължавах неконтролируемо да треперя.
Почти внезапното вдигане на мъглата ме накара да се почувствам малко по-добре. Силите ми се възвърнаха и зрението ми се проясни. Около мен имаше единствено стени. И всичките те бяха студени и бели до перфектност, също като пода, върху който лежах.
Станах с усилие и започнах да опипвам повърхностите с надеждата да открия скрита врата. Обзе ме натрапчивото чувство, че въздухът в това затворено помещение няма да ми стигне за дълго време. В главата ми се мяркаха кошмарни спомени от някакво възможно бъдеще, в което бавно се задушавах и агонизирах като риба на сухо, вдишвайки единствено собствения си въглероден двуокис.
Трябваше да има скрита врата. Щом успеех да си внуша, че съществува, тя веднага щеше да се появи. Сигурен бях в това. Изтръпналите ми пръсти, обаче, продължаваха да напипват единствено гладките бели стени.
Явно целия този идиотски свят беше изграден само от внушение. Не можеше да бъде нищо друго. На практика нямаше как да попадна в такова кошмарно помещение. И след като нямах никакъв спомен, че сам може да съм си внушил тази ситуация, явно го беше сторил някой друг.
Учудих се сам на себе си, че все още можех да разсъждавам рационално и хладнокръвно. И ако всичко това действително беше внушение, изникваше въпросът кой би ми сторил подобно нещо. А и защо?!
Междувременно установих, че дишам вече все по-трудно – явно въздухът в помещението наистина намаляваше. Както и сам бях предположил преди малко. Явно друг път щях да разсъждавам по въпроса за собствените си врагове. Ако изобщо излезех жив от тази ситуация…
Тревогите ми станаха още по-големи, когато ми се стори, че помещението около мен започва да се свива. Вдигнах се на пръсти, протегнах ръце нагоре, и установих, че мога вече да достигам онази повърхност, която би трябвало да приема за таван. Беше се снижил доста, поради цялостното свиване на стаята. Освен от липса на кислород, бях заплашен и от бавно смачкване. В представите ми неконтролируемо се появи сцената, в която съм притиснат от всички страни от студените бели повърхности.
Нямах никакво време за губене. Явно всеки един страх, който се появяваше инстинктивно в мозъка ми, почти незабавно се превръщаше в жестока реалност. От това би следвало, обаче, че все пак ще мога да материализирам и оптимистичните си идеи, които в подобна ситуация се създават и задържат много по-трудно. Изисква се много повече воля и дисциплина на мисловния процес. Освен това трябваше да се опитам да не допускам страхът да генерира в мозъка ми отрицателни и негативни мисли и представи.
Сигурен бях, че мога да си внуша, че тук някъде трябва да има врата. Вглеждах се продължително в някоя от стените и вече усещах как се оформят очертанията на вратата, на пантите, и на бравата, но не можех да ги задържа за по-дълго време. Явно чуждото внушение беше много по-силно и надделяваше над моето. Изработването на цяла врата се оказа прекалено голяма лъжица за моята уста.
След много опити успях да си внуша доста по-опростената представа, че на стената има малка дупка. Изискваше много по-малко енергия отколкото измислянето на цяла врата, а пък на практика вършеше същата работа. Важното беше първо да нахлуе чист въздух, а след това, естествено, да изляза от този ад. Напрегнах цялото си тяло и успях да фиксирам и да задържа отвора на стената. Той се оказа голям колкото шпионка и се намираше на нивото на очите ми.
Приближих се до дупката, прилепих устни до нея и задишах пълния с кислород въздух, който идваше отвън. Усетих прилив на сили в тялото си. Почувствах, че стоя по-стабилно на краката си, а тъмните кръгове, които кръжаха пред очите ми, започнаха да се стапят като черен сняг.
Напрегнах се и успях да разширя отвора дотолкова, че да мога спокойно да видя какво има отвън. Първият поглед ме изуми още повече от всичко, което ми се беше случило в бялата стая. Оттатък се намираше канцеларията в службата ми. Ето го и моето бюро. Столът беше празен.
Погледнах встрани и видях други хора, които бяха с гръб към мен. Бяха се скупчили около дивана в другия край на помещението. Имаше и двама души с бели престилки. По едно време единият от тях, явно лекар, съобщи на останалите, че човекът на дивана е по-добре. Дишал нормално след инжекцията, която му поставил. Лекарят не можа да каже от какво точно е колабирал техният колега, но при всички случаи на първо време се нуждаел от сън и повече почивка. После докторът се дръпна встрани така, че виждах лицето на човека, който лежеше на дивана. Изобщо не се изненадах, когато констатирах, че това фактически съм аз.
Напрегнах всичките си сили и фантазия, които можех да изсмуча от себе си и разширих още повече отвора на стената. Най-после той стана достатъчно голям и аз се промъкнах през него.
Колегите ми вече бяха насядали по бюрата и не ме забелязаха, вглъбени в документите и преписките пред себе си. Почувствах се толкова уморен, че краката ми сами ме довлякоха до дивана. Легнах на него и астралната компонента се сля с моето физическо Аз. Веднага ми се приспа. Сигурно е от инжекцията на доктора, която още (или по-скоро вече), усещах в лявото си бедро.
Виждах как в дъното на стаята един бял куб се размиваше като сутрешна мъгла. Огледах в просъница лицата на колегите си. Кой ли от тях би ме мразил толкова много, че да иска да се отърве от мен по толкова жесток начин. А пък може и да не е бил някой от тях. Кой ли е?
Който и да беше, нямаше да се отърве от отмъщението ми. В заспиващия ми мозък вече се оформяше голяма сфера – обла, хлъзгава, невероятно гореща и непрогледна и черна като самата смърт. Вече имах оръжието…

Пред прага на храма

Слънцето валеше през прозореца на коси прашни струи, които заливаха иконата на Богородица. Църквата беше пуста този делничен ден. Звуците от множеството на Великден и Цветница отдавна се бяха слегнали върху старата мозайка и попили в бездънните пукнатини на времето.
Отец Благой беше сам в храма. Седеше на един от страничните столове и гледаше замислено през прозореца. Слънчевите лъчи все още не бяха стигнали до очите му, а само си играеха в извивките на потъмнения с годините златен кръст, който висеше на гърдите на свещеника и пращаше весели зайчета, танцуващи върху избелелите стенописи на църквата.

Свещеникът вече наближаваше осемдесетте и целият му живот беше преминал между стените на тази малка квартална църква. Колко кръщенки беше извършил под този купол, колко млади се бяха врекли във вечна вярност пред тези икони, но и колко ридания бяха стягали сърцето и душата му при последно сбогом с негови съседи. Колко ли свещи са горели тук за здраве, щастие, късмет или пък за упокой на душите.

Пред очите му бяха преминали най-радостните и най-тъжните моменти на всеки един от хората, живеещи в квартала. Свещеникът се радваше и тъжеше заедно с тях. Затова го и обичаха. Уважаваха го не толкова заради сана, колкото заради човещината и разбирането, които проявяваше.

Отец Благой познаваше билките, които сам береше извън града. С тях цереше болежките на хората, ако бяха телесни. А за духовните им болки винаги намираше добра дума и мъдър съвет. В замяна му предлагаха пари, яйца, някое пиле, шишета с ракия и вино. Той ги взимаше с благодарности и благословия и изчакваше хората да си тръгнат. После излизаше навън и оставяше даровете до задната порта на църквата, откъдето клошарите по-късно ги прибираха. И така попадат точно при тези, които най-много се нуждаят от тях, усмихваше се старият свещеник, докато тайничко наблюдаваше през прозореца как опърпаните и мръсни, но все още горди хора, прибираха даровете.

Смяташе, че Бог го е пратил тук с мисия да се грижи за хората в енорията си и не намираше за редно да взема нещо от тях. Освен това, за разлика от много други свещеници, той смяташе, че не е възможно да се грижи за душите на миряните, без да им помогне и в трудностите, пред които ги изправя битието. А пък колко пари беше дал на заем, изобщо не смяташе. После кой ги върнал, кой – не…

Тежка кашлица раздра гърдите на възрастния свещеник и слънчевите зайчета, които правеше кръстът, се разбягаха тревожно по стената на храма. От доста време насам отец Благой не се чувстваше добре. Нямаше вече сили за каквото и да било. Едвам свършваше службите си и гледаше да поседне някъде. Задъхваше се и от най-простото усилие. Отначало отдаваше това на годините и умората, но когато нещата станаха по-тежки, се замисли. Опита с билки. Правеше си познатите смески и отвари, които бяха вдигнали на крака сума ти народ. Но на него не помогнаха кой знае колко. Беше се стопил на половина. Като се погледнеше в огледалото в пристройката с магерницата, където живееше, виждаше един смален човек с пожълтяло издължено лице. Заприличал съм на светец, подхвърляше сам на себе си шеговито свещеникът. Но усмивката му, отразена от огледалото, беше тъжна и измъчена.

От около месец се появи и тази проклета кашлица. Като го почнеше, нямаше спиране. Чак му причерняваше пред очите. А когато престанеше да кашля, черни кръгове се виеха ред очите му и нямаше сила да помръдне поне половин час.

Загрижени съседи напразно го караха да отиде при личния си лекар. Той смирено им отговаряше, че просто му е дошло времето. Беше решил за себе си, че вече е изживял жизнения си път, и че е време да се представи, там горе. Смяташе, че с болестта му е даден знак, че скоро ще си отиде от този свят и че е крайно време да сложи ред в нещата си за дългия път, който го чакаше.

Затова и когато две от жените, на които беше помагал неведнъж през годините, доведоха на крака личния му лекар, той не разреши да го прегледа. Дори и не погледна рецептата, която му остави.

Колкото напредваше заболяването на отец Благой, толкова по-рядко идваха и хората, които смяташе за най-близки. Някои бяха решили да не го безпокоят, други смятаха, че щом е решил да си ходи от тоя свят, не могат да го спрат. А трети просто се плашеха от вида му на смъртник. Липсата на хората от една страна натъжаваше отец Благой, но от друга – беше доволен, защото не искаше да го запомнят такъв – изпит, блед и безсилен.

Кашлицата отново подхвана свещеника. Стресна се, когато погледна кърпичката, с която обърса посинелите си устни. Беше почервеняла. Старческите гърди на отец Благой се тресяха, свистяха и свиреха, а слънчевият лъч, който вече се беше изкатерил върху лицето му, осветяваше призрачната му и почти прозрачна кожа. Хриповете ставаха все по-силни. Черни петна се гонеха пред очите на свещеника, и той ги затвори. А писъкът в ушите му ставаше все по-силен и по-силен.

Но това вече не беше точно оня писък, който му се появяваше преди. По-различно беше. Някак по-мелодично и пълнозвучно. Беше като хор. Като божествен ангелски хор, който звучеше все по-мощно и заглушаваше кашлицата му. Отец Благой започна да я чува все по-слабо и отдалечено. Сякаш някой друг кашляше и се тресеше там на стола в празния храм. Почувства се олекнал и по-здрав, а ангелският хор продължаваше да напява божествени псалми в ушите му.

Отец Благой отвори очи и тогава я видя отново. Светлината. Лъчът, който влизаше през прозореца и си играеше с прашинките във въздуха, се беше изкачил нагоре и попадаше право в очите му. Явно слънцето вече залязва, помисли си отчето. Колко ли дълго се беше заседял? Крайно време беше да стане и да излезе. Имаше работа за вършене в двора на църквата. Силно му се прииска да види слънцето. Той се надигна от стола и тръгна към вратата на храма. Чувстваше се невероятно леко. Когато отвори старата врата на църквата, остана изумен от това, което видя.

Навън нямаше никакво слънце. Тежки черни облаци се бяха струпали на небето и дъждеше като из ведро, а минувачите бързаха в различни посоки, разпънали разноцветни чадъри. Момче и момиче, хванати за ръце, притичаха със смях между капките, подслониха под голямото дърво в двора на църквата, и се зацелуваха страстно.

Преди да излезе от храма, отец Благой се обърна, за да се прекръсти и остана още по-изумен от преди. Лъчът слънчева светлина продължаваше да струи през прозореца и да си играе безгрижно с прашинките. Старият свещеник отново се обърна – навън продължаваше да вали като из ведро и само светкавиците оживяваха за кратки моменти притъмнялото небе. Той пък се обърна към църквата и проследи с поглед лъча, който идваше от прозореца. И тогава видя себе си – седнал на един от страничните столове, неподвижен и с клюмнала на гърдите глава. А слънчевите зайчета, отразени от кръста му, бяха спрели безгрижния си танц в нозете на Спасителя.

Отец Благой най-после се прекръсти. А той все още стоеше на прага…