ДА ИЗЯДЕШ ЗАБРАНЕНИЯ ПЛОД

Беше най-обикновена ябълка. От ония ситните и киселите – мисля, че петровки им казваха. Стоеше си най-необезпокоявано в панера на работната маса заедно с два зеленикави лимона, три лъскави портокала и няколко дребни мандарини, които бяха пръснати във всички краища на съда. А, щях да забравя банана, който се беше изпружил с цялата си жълта царственост върху всичко останало.
Да се радват, че не си падам по плодовете. Чичо ви Стефан яде само такива фрукти, дето са расли на кокал. Виж, жена ми е съвсем друго нещо. Ако беше сега тук, без да поиска разрешение и без ни най-малко притеснение би си похапнала от панера. И първо би изяла ябълката. Те, жените, още от времето на Ева, си падат по забранения плод.
Вече наближаваше час, откакто седях на тревожните тръни, явно скрити в иначе мекото кресло от дишаща кожа в кабинета на шефа, а него все още го нямаше. След като секретарката ми звънна по вътрешния с любезното ”Извинявай, ако те прекъсвам, но би ли могъл дойдеш за малко при шефа!”, се изстрелях като торпила към огромната кожена врата в другия края на коридора. Знаех прекрасно, че шефът не обича закъснения. Но явно нещо се бе случило и този път самият той закъсняваше. При това с далеч повече от джентълменски приетите 15 академични минути.
Големият се сещаше твърде рядко за моята скромна персона, така че притеснението ми беше повече от естествено. Под термина „твърде рядко” разбирайте веднъж за целия ми трудов стаж в тази фирма. А в интерес на истината тук започнах работа преди около 22 години.
Какво ли имаше да ме каже?! Най-вероятно е решил да ме съкрати. В тази криза всички мениджъри прибягват до тази мярка, за да спасят бизнеса си. Ако е решил да го стори, нямам намерение да го моля. Макар да не съм имал много контакти с него през всичкото това време, все пак съм наясно с него. Той е човек, който веднъж решил нещо, никога не се връща назад. Няма смисъл да се моля – само ще падна в собствените си очи.
- Нали така? - попитах плодовете в панера на работната маса. Всички те мълчаха, с изключение на ябълката, която се подаваше изпод банана. Тя сякаш стана някак си по-ярка. Червените и зелените петна по нея изведнъж ми се сториха по-наситени.
От всичко това, което се намираше в панера, най-малко обичах ябълките. В живота понякога става и така. Намираш съвсем неочаквана подкрепа точно оттам, откъдето би трябвало най-малко да се очаква. Впрочем ябълките не са чак толкова лоши плодове. Сигурно няма да е зле да похапвам всеки ден по няколко ей такива, като тая тук. Има ли смисъл да си втълпявам, колко са полезни, и т.н. Може докато ги ям, да си мисля, че са кюфтета, примерно. Ей така, затварям очи, отхапвам, и си представям, че държа в ръката си сочно, още цвърчащо и миришещо на скара…
Айде-е, размечтах се. Ами как няма да се размечтая, когато обедната ми почивка мина. После ще трябва да изям сандвича си със шпеков салам тайно, като го крия под бюрото, заради влизащите началници и граждани. Но ако трябва да съм искрен, докато седях на фотьойла от дишащи кожени тръни, изобщо нямах апетит, като изключим този лиричен момент с трансформиралата се в кюфте кисела ябълка.
А може би ябълката точно затова ме подкрепя – светна над главата ми някаква антиевропейска 100-ватова крушка и пръсна ярки лъчи из целия кабинет. Точно така, аз не бих я изял, следователно не съм и враг! Толкова е просто. Ако толкова бяха ясни и отношенията вътре във фирмата, работата щеше да спори много повече. Ето аз винаги съм работил за шефа. Щом ме е траял толкова години, значи е доволен от мен. Да, аз не съм му враг и той не би трябвало да ме уволнява. Де да беше толкова лесно. Е, да, ама дали пък шефът не би поискал да изяде ябълката – демек мен. Не, не! Не съм останал с впечатлението, че обича да хапна за обяд дребни чиновници. Особено такива, които вече гледат с надежда към все още далечния ден на пенсионирането си.
Погледнах пак ябълката, но този път не ми се стори по-различна от останалите плодове в купата. Изведнъж ми хрумна да я взема, да я поизтъркам в носната си кърпа и да я хапна тук в кабинета. Ей, така, заради идеята. Какво ли е усещането да изядеш тайно забранения плод?
Посегнах към нея и я издърпах изпод банана. Извадих методично от джоба на сакото си кърпата и бавно я излъсках. И тя стана по-ярка дори и от онзи момент, когато си внушавах, че намирах подкрепа в нея. Сега е лъскава, а аз смятам да я изям. След малко тя вече няма да съществува. Или не по красивия начин, по който се е киприла толкова време в панера в кабинета на шефа. Сигурно е тук поне от месец, помислих си, докато забивах хищно зъбите си в хрупащата свежа плът.
Усетих как кисело-сладките сокове се пръснаха из устата ми, предизвиквайки в мен смесица от различни и неподхождащи си едни с други чувства. Притворих очи и нервно задъвках. От колко ли години не бях ял ябълки. А те били толкова вкусни. Имах чувството, че около мен се леят прохладни водопади. Ушите ми се изпълниха с успокояващия шум на падащата вода. А аз бях точно под тях и поемах цялата свежест, на която бяха способни да ме дарят едновременно реалният и измисленият свят.
Захапах отново. Нови вълни на свежест… Звук на рязко отворена врата пресуши водопадите и ме върна в кабинета на Големия. Стоях като сукалче в дишащия кожен поднос, гарниран с тръни, и захапал ябълка, с широко отворени очи. Усещах как сокът от плода, примесен със слюнка, се стича по брадичката ми. Паметник на глупостта, помислих си. Как да не уволниш с удоволствие и омерзение такова същество.
Извадих ябълката от устата си, и треперещ я увих в носната си кърпа. А шефът ми подаде ръка, гледайки ме с изненада и явна насмешка.
Но моите ръце лепнеха. Опитах се обясня нещо, но явно и устата ми беше залепнала от плодовия сок.
- Но не се притеснявайте, изяжте си ябълката – каза шефът и се настани зад бюрото си. - Не знаех, че ги обичате толкова много. Всяка седмица ми носят килограми плодове. А аз не ги харесвам. Предпочитам месото и зеленчуците. Ако знаех страстта ви към тях, щях да ви ги пращам всичките. Е, не всичките. Хубаво е тук да има – за красота. Пък и някой като вас, който си пада по плодове, може да си похапне. Но яжте, яжте, не се притеснявайте… Между другото, ще ви призная, че и аз ги ям, но по здравословни причини. Представям си, че са пържоли или кебапчета, затварям очи и преглъщам.
Отново измънках нещо. Чувствах се особено ментално в тази нелепа ситуация с пълна с ябълка уста, лепнещи ръце и лице, а тръните на фотьойла сякаш вече бяха проникнали чак в стомаха ми и забиваха лютите си върхове където им падне.
После лицето на шефа стана сериозно. А аз се вкамених. Единствените органи, който все още функционираха в мен, бяха ушите ми и очите ми.
-Вие сте служител с дълга практика и голяма рутина. Мястото, което заемате, как да ви го кажа, е особено важно за нашата компания. И там действително трябва да има служител с качества и опит. Но…
Шефът направи пауза, гледайки писалката, с която се играеше, докато говореше. И по-добре, защото ако насочеше поглед към фотьойла, щеше да види единствено две огромни очи и чифт още по-големи уши, естествено, омазани със сок от ябълка.
-Обстоятелствата във фирмата, обаче, се променят. – продължи Големия. – В тази криза трябва да намалим персонала, да натоварваме оставащите служители с повече задачи. Разбирате, нали?! Ето сутринта викнах при мен вашия пряк началник, и колкото и да ми беше неприятна тази задача, му връчих заповед за освобождаване. Затова съм ви и викнал... О, и забравих да ви се извиня, че ви накарах толкова много да чакате. Простете за това! Ще ви обезщетя!
Той пак направи пауза, опитвайки се да сглоби писалката, която от заниманията му се беше разпаднала на съставните си части. А аз вече се разхождах разтреперан по хлъзгавия ръб на търпението си. Имах усещането, че ей сега ще се строполя мъртъв на земята. И по-добре, отколкото да изтърпявам всичко това.
После шефът натисна някакво копче на интеркома и се разпореди на секретарката да подреди и донесе една голяма торба с плодове. И най-вече ябълки, сети се накрая той. Явно това щеше да бъде последното нещо, което щях да получа на изпроводяк от тази фирма.
След като се разпореди, шефът отново се захвана със съставните части на писалката, но бързо ги захвърли настрана и отупа една в друга ръцете си. После въздъхна, вдигна поглед към мен, явно готвейки се да нанесе най-после фаталния удар върху смазания и обезкръвен противник.
- Стягайте се, колега - изрече той сухо. – Няма да ви е никак лесно. Заемате мястото на вашия доскорошен пряк шеф!