СРЕЩА НА ПИСАТЕЛЯ СТЕФАН БОНЕВ В "ТРАКАРТ" - ПЛОВДИВ

ПИСМО ЗА НАДЕЖДА

Тази история е за една съвсем обикновена пощенска кутия. Е, не чак толкова обикновена. Иначе защо да ви занимавам точно с нея, а не с някоя друга.
Става дума за пощенска кутия, чрез която се изпращат писма. Тя е от ония, големите, жълтите, с капаче и предупредителен надпис: „НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ ДА НАПИШЕТЕ ПОЩЕНСКИЯ КОД НА ПОЛУЧАТЕЛЯ”. По принцип, в пощенската йерархия този тип кутии стоят на най-високо ниво. Те имат огромно самочувствие, защото много добре знаят, че за да получи някой някъде писмо, то първо трябва да бъде пуснато именно в някоя от тези големи жълти кутии. Иначе не става.
Специално нашата кутия нямаше чак толкова високо самочувствие, защото отдавна никой не пускаше писма в нея. Тя висеше, закачена на стената на селския пощенски клон самотна, отчаяна и потънала в ръжда и с чувство за безполезност. И ако в нея все пак беше останала някаква частица гордост, то тя беше благодарение на спомените й за ония времена, когато беше едно от най-важните неща тук.
Но дори в това затънтено планинско селце вече никой на никого не пишете писма. Младите си чатеха по интернет и си пускаха имейли. А пък всички възрастни вече бяха снабдени от децата и внуците си с мобилни телефони и си говореха с часове със стари дружки и доста по-кратко с вечно заетите си синове, дъщери и внуци в големия град.
А беше време, когато хората чакаха на опашка пред кутията, за да пуснат писмата си. Млади момичета с почервенели от срам бузи идваха по тъмно да не ги видят, поставяха набързо целувка с най-яркото си червило върху плика и пускаха любовните си писма до гаджетата си в казармата. Големите пък най-често пращаха писма до най-различни институции и организации. Едни хора пускаха писмата си с радостни лица, други със сълзи на очи, а трети с безразличие.
Имаше едно момче, което пишеше разкази и ги пускаше до редакциите на разни вестници и списания. Явно имаше талант, защото повечето от нещата му бяха публикувани. Кутията още си спомняше моментите, в които с грейнало лице момчето излизаше от пощенския клон с поредното списание и вестник, в който имаше негова творба. После хлапето порасна и се запиля да учи в големия град. Сигурно е станало известен писател, а може би вече е главен редактор в някое от тези издания, за които пишете като малък.
Ами какво беше по празниците. Преди Нова година, Коледа и Великден кутията се препълваше от пощенски картички с пожелания за радост, любов, щастие, късмет и какво ли не още. Имаше и деца, които пращаха малки шарени пликове до Лапландия с поръчки за Дядо Коледа. В такива дни пощенската кутия събираше в себе си цялото щастие на света и засияваше върху стената на пощенския клон. А в края на февруари и началото на март писмата бяха тумбести и дебели, тъй като във всяко от тях имаше мартенички за дъщери и синове, за внуци и внучки, за приятели и приятелки…
С времето кутията се научи да усеща и емоциите на хората, които бяха пуснали писма в нея. Поне до толкова, че да различава щастливите писма от печалните. Първите бяха топли и пулсиращи, а вторите тежки и студени като бучки лед.
Сега и картичките и мартениците хората си пращаха по интернет. А децата вече или не вярваха в дядо Коледа или му пишеха по Скайп. Кутията помръкна след тези спомени, а ръждивите петна по нея избиха с още по-голяма сила. Тя с неодобрение погледна към интернет-кафенето, където мало и голямо блъскаше по клавиатурите, говореше по микрофони и се усмихваше пред камерите, които веднага пращаха образа и гласа им дори на другия край на света. А от екраните ги гледаха техните близки и децата им. Всички се усмихваха и бяха много-много щастливи.
Старата пощенска кутия въздъхна толкова дълбоко, че още едно парче жълта боя се отлюспи от нея и падна на тротоара. И от това тя заизглежда още по-стара и още по-ненужна. Кутията се замисли за съдбата на другите жълти пощенски кутии. Сигурно и те са същия хал, каза си тя и отново въздъхна, но този път по-лекичко, защото не искаше още да лъсне още от ръждясалата й ламарина. Явно навсякъде по света са намалели хората, които пишат и пращат писма до своите близки.
Времената бяха такива. Работа имаха все още само малките пощенски кутии, от които хората в градовете и селата получаваха писма. Но тези писма не бяха такива, които се изпращаха от жълтите кутии. Това бяха най-вече сметки за ток, за телефон, за интернет, за вода, за парно, съобщения за неизплатени навреме заеми, реклами и какво ли още. Те обаче бяха изпращани директно от енергото, от топлофикация, от ВиК и от разни други институции с много букви в неразбираемите си абревиатури.
Но жълтата кутия не завиждаше за това, че тези писма не минават през нея. На против – тя дори беше щастлива, тъй като тези писма не носеха усмивки на хората, нямаха мартеници, нито ръкописните адреси на подателите си, като ли целувки с червило… Тези писма караха хората само да въздишат и да се чудят как да платят всички тези сметки и заеми, със скромните си заплати и пенсии. Нашата кутия не обичаше да разнася такива лоши новини. Тя искаше да радва хората. И като се замисли, си спомни, че и тя понякога е пращала тъжни писма. Но повечето бяха щастливи и със сигурност бяха зарадвали получателите си.
Жълтата пощенска кутия, обаче, не губеше надежда. Щом още стоеше тук и щом шефът на пощенския клон всяка сутрин продължаваше лично да я отваря и да проверява дали няма нещо в нея, значи не всичко беше загубено. Това означаваше за нея, че все още е необходима. Тя с надежда проследяваше всеки човек, който минеше през площада. Може пък в чантата му или в джоба на палтото да се крие важно писмо, което той щеше да пъхне под жълтото й капаче. Но хората я подминаваха, като повечето от тях дори не я забелязваха.
И този ден вече отминаваше, без да се случи нищо в живота на старата жълта пощенска кутия. Е, ако изключим парчето боя, което се беше отлющило при въздишката й, разбира се. Вече беше започнало да се здрачава. В интернет-кафето отсреща запалиха лампите и кутията видя, че е още по-претъпкано от преди. Пред всички компютри бяха насядали хора, даже пред някои екрани бяха по двама-трима. А пък десетина души чакаха реда си на опашка и пристъпваха нервно от крак на крак.
На старата кутия и стана още по-мъчно. Със сгъстяването на мрака сякаш се сгъстяваше и нейната тъга. Ето, утре сутринта началникът на пощенския клон отново ще отвори капака й и отново ще остане разочарован. Ако продължава така, някой ден просто щяха да я махнат и да я пратят за старо желязо. И по-добре, отколкото всеки ден да бера този срам, мислеше си кутията.
По някое време луната се показа, хората от интернета се пръснаха по къщите си, а съдържателят изгаси лампите, заключи и също си тръгна. Луната вече се беше показала в цялото си нощно великолепие и осветяваше призрачно притихналия площад.
Изведнъж от една от сенките се показа приведена и облечена в черно човешка фигура, огледа се и като се увери, че няма жива душа, притича до пощенската кутия. После отново се огледа във всички посоки, отвори внимателно и безшумно капачето и пусна през него едно писмо, което тихо тупна на дъното й. После фигурата отново изтича с безшумни малки крачки през площада и изчезна в нощните сенки.
Ако пощенската кутия имаше сърце, сигурно сега щеше да бие до пръсване от вълнение и от недоумение. След толкова години някой беше пуснал писмо в нея и то по какъв загадъчен начин.
Колкото до тайнствената фигура, кутията веднага я разпозна. Това беше онази самотна застаряваща жена, която живееше в спретната къща в края на селото. Всички я смятаха за особнячка и страняха от нея. Беше се събирала с мъже няколко пъти, но нито веднъж не можа да стигне до брак. Връзките й бяха нетрайни и издържаха само по няколко месеца.
Явно отнесеният й характер и манията й за прекомерна чистота и подреденост прогонваха от нея всеки, която се бе опитал да влезе в живота й. Дори и дребния пудел, който й беше единствената компания, вече беше направо стресиран от хигиенните изисквания, които тя му налагаше. Вадеше прехраната си като чистачка в селското училище. Децата я подиграваха, подвикваха й че е стара мома, а после побягваха, за да не ги хване. Но самата тя не се дразнеше от това, само й ставаше още по-мъчно. Децата не правеха нищо повече от това да кажат гласно нещата, които родителите им говореха вкъщи зад гърба й.
Жената много добре знаеше какви са недостатъците й, но разбираше също така, че на тези години не може да промени нито навиците, нито характера си. Самотата, обаче, и даваше време да се замисля и върху това какво да прави с живота си, какъв е смисълът на уединеното и вегетиране? За кого поддържаше тази чиста и спретната къща, щом нямаше нито мъж, на когото да сготви, когото да изпере и на когото вечер на нареже салата за ракийката. Нито пък имаше деца, които гледа как растат и се развиват. На които да помага в домашните, които да води в училището, което всеки ден чисти…
Тя трябваше да направи нещо със живота си. Не можеше да изкара и старините си самотна като кукувица. Знаеше, че времето напредва и вече няма за кога да отлага нещата. След още година-две вече никой мъж нямаше да я погледне. Щеше да си остане сам-сама, само със стресирания си пудел.
Цяла нощ кутията размишляваше върху въпроса, какво съдържа писмото, което беше пуснато в нея. То я пареше отвътре, изкушаваше я да прочете поне надписа върху плика. Можеше да го направи, но знаеше, че не е прието. Тогава тя си припомни едно свое старо и отдавна забравено умение – да усеща писмата. И тя усети това писмо – то съдържаше много тъга, стара и трупана с години. Едновременно с това писмото излъчваше също така и тих вопъл за помощ и съпричастност. Но над всичко доминираше една невероятно силна и окуражаваща надежда.
Кутията се поуспокои – писмото беше за добро. Пък и какво значение имаше какво съдържа и до кого е изпратено. Не беше ли по-важното това, че тя отново е необходима за нещо и на някого. Край на годините самота и изолация от света. Явно има хора, които отново се нуждаят от нейните услуги.
Обикновено кутията с притеснение посрещаше момента, в който началникът на пощенския клон идваше да провери съдържанието й. Не можеше да понася отегчените му въздишки при вида на празното пространство вътре в нея. Този път тя едва дочака той да я отвори.
Пощаджията възкликна, когато видя писмото в кутията. Взе го в ръка, прочете адресите на подателя и получателя, огледа се дали някой не го гледа и промърмори под нос:
- Я, старата мома е писала до рубрика за запознанства. Крайно време беше!

SECOND HAND FOOD (Храна втора употреба) | Стефан Бонев

SECOND HAND FOOD (Храна втора употреба) | Стефан Бонев

ЗАПОВЯДАЙТЕ В МОЯ ОФИЦИАЛЕН САЙТ: http://www.stefanbonev.eu

StefanBonev.eu - това е новият ми сайт. Това е моят официален сайт, както е прието да се казва. И означава следното: отсега нататък първо на това място ще можете да намирате най-новите ми разкази, най-пресните новини, свързани с творчеството ми, както и казаното от критиците за мен.
Сайтът е разработен от Аделина Низамова - един от корифеите в уебпрограмирането у нас. Графиката е изчистена, цветовите гами са подбрани така, че да създават необходимата атмосфера и комфорт, предразполагащи към четене.
Ако искате да напишете нещо на автора, може да използвате раздела “Контакт”, който съдържа удобен и лесен за използване формуляр. След всяка публикация имате възможност да напишете своите коментари. Добре дошли в моя нов виртуален литературен свят! Разположете се удобно - следва четене и писане!

Студенти от ПУ се потят над непубликуван разказ от Стефан Бонев

Студенти от ПУ се потят над непубликуван разказ от Стефан Бонев

КЪСОГЛЕДСТВО (Този разказ се е падал за превод на чешки език на държавен изпит по славянска филология в ПУ "П. Хилендарски" - Пловдив)

Гъстотата на мъглата не ми пречеше да виждам ясно онова, което се открояваше от височината, на която бях застанал. Само трябваше да присвия, както си знам, късогледите си очи. Контурите на селцето в подножието някак си успяваха да пробият през пелената, като губеха единствено яркостта на цветовете си.
От една седмица се бях усамотил в това диво и запустяло планинско кътче, с намерението да възвърна поне малко от прословутата гъвкавост на перото си. През последната година почти нищо не бях написал и търсех причината в динамичния живот, който водех. Все пак с писане в България много трудно можеш да изхранваш дори себе си, а камо ли цяло семейство. Не зная – може и в прословутия Запад да е същото.

Работата, която вършех, за да можем вкъщи да си плащаме сметките и да преживяваме някак си, изобщо не ми беше по вкуса. Не, това не беше каприз – тя беше точна противоположност на творческото начало. Бях се превърнал в чиновник чак до мозъка на костите си. Късогледството ми през последните години се засилваше, но аз упорито отказвах да сложа очила, за да не заприличам съвсем на мухлясал писар.

От няколкото свестни разказа, които успях да напиша през този период, лъхаше на папки, печати и чепат административен стил. Щом аз оставах с впечатлението, че чета заповед или докладна записка, какво ли оставаше за горките ми читатели.

Доста време планирах това кратко оттегляне от шумния свят. На няколко пъти проектите ми се проваляха заради някоя дреболия. Единият път се разболях, а в другите случаи изникнаха важни и неотложни ангажименти, заради които трябваше да се откажа от заминаването си.

Сега съдбата ми се усмихна и най-после успях да се измъкна за десет дни от града. В селцето ме посрещнаха стреснато. Малцината му обитатели ме гледаха странно и недоверчиво, като хора, които са препатили от срещи с подобни на мен екземпляри. Все пак, когато черпих по едно няколкото насядали в кръчмата мъже, си развързаха езиците и дори ми помогнаха да си намеря квартира. Срещу една двейсетачка бях настанен в къщата на една облечена в черно старица, чието име така и не можах да запомня.

Бабето доста се диви, когато пред любопитните и очи отворих лаптопа и след минута запрепусках по клавишите му.

- Леле, то и съседите имат цветен телевизор, но тоя ще да е много специален – рече тя и се изнесе на пръсти, за да съм си гледах филма на спокойствие. Хапех устни след нея, за да удавя смеха си.

Всеки ден си правех разходки по планинската пътека, която се извиваше високо над селото. Обичах да заставам точно на това място и да съзерцавам гледката.

Сякаш очаквах точно тази гледка да възкреси закърнялото ми вдъхновение. Оставаха само три дни от отпуска ми, а аз все още не бях написал нищо, което да ми хареса. Пишех в стаята си, на двора - под сянката на огромното дърво, взимам лаптопа и тук – на високото. И всеки път зарязвах написаното по средата, с угнетяващото чувство, че издевателствам върху себе си.

Не ставаше така – не можех повече да смуча от пръстите си. И като се върна след три дни, вкъщи ще ме гледат въпросително, в службата – също. А аз ще трябва да си призная, че само съм си загубил времето.

И какво излезе от тъй наречената творческа отпуска?! Едно голямо нищо! Вече седем дни бях тук, а все още из ума ми щъкаха незавършени преписки, фактури, чийто срок за плащане вече изтича, недовършени искания и заявки… Може би трябва да се откъсна за по-дълго време, за да може мозъкът ми да се изчисти от всички тези неща. Или не, по-добре е да идвам тук, пак за по малко, но по-често. Ще идвам винаги, когато мога – обещах си наум. Всяка година – до края на живота си ще съзерцавам покривите на планинското селце, изкачен на това място.

Мъглата долу беше започнала да се разсейва и вече ясно се виждаха камбанарията на селската църква в единия край, и джамията - в другия. Ето го и покрива на кръчмата, в която стъпих най-напред. А онази бялата сграда там, е кметството. Прилепналата до него по-ниска постройка пък е здравния участък. Къщата с квартирата ми не се виждаше, защото кметството я закриваше. Само огромното дърво в двора се подаваше крадешком иззад кметските керемиди.

- Добра среща! – мъжкият глас зад гърба ми ме стресна и се обърнах рязко. Изненадах се още повече, когато видях човека. Гласът, който ме изкара от унеса, беше почти младежки бодър и звучеше страшно познато. А човекът, който стоеше пред мен, по всяка вероятност вече минаваше осемдесетте. Беше дребен и прегърбен под тежестта на годините. От дрехите и от произношението му личеше, че е от града. Бях го виждал някъде – но къде? Старецът се подпираше на саморъчно изработен бастун и ме гледаше с присвити, явно от късогледство, очи. На рамото му висеше голяма продълговата кожена чанта – сигурно за преносим компютър, като моя.

- Добра да е срещата – му отвърнах аз и се удивих още повече. Чак сега разбрах защо гласът ми се стори толкова познат.

Та това беше моят собствен глас.

Снощи в 19.00 часа (28 септември 2010 г.), по Нова българска телевизия беше излъчено предварително записаното издание на рубриката "Лицата на България", в което главно действащо лице беше моя милост. Автор на 10-минутната лента е журналистът Гергана Никленова.
Цялото предаване можете да видите в сайта на НБТВ: http://nbtv.bg/?page=air-event-details&instanceID=1083&type=47&FCID=FC88432a4faa315b8313ef4752019989cc