ЛИТЕРАТУРНО ЧЕТЕНЕ

Каня всички на литературно четене, което ще се проведе на 30 юни 2009 година от 18 часа в пловдивското читалище "Алеко Константинов". Срещата се ще води Георги Райчевски, а текстове от книгите ми "Разкази за двама" и "Изпит по летене" ще чете актьорът Янко Атанасов.

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ИЗПИТ ПО ЛЕТЕНЕ"

Излезе от печат новият ми сборник с разкази "Изпит по летене". Издателството е "Летера", а книгата спечели конкурс на община Пловдив за издаване на книги на пловдивски автори. Цената е 8 лева.
Сборникът съдържа 29 разказа, като сред тях съм оставил и някои от най-силните си неща от първата ми книга "Разкази за двама". Оформлението на корицата е от Бисер Недев, а редактор е Младен Влашки. На тях и на още двама души, Димитър Атанасов и Владмир Янев, искам да изкажа специалните си благодарности затова, че ми помогнаха при издаването на книгата.
Представянето на книгата ще бъде на 1 юни 2009 г. от 18.30 часа в Заседателната зала на община Пловдив. Премиерата ще бъде двойна, тъй като на нея ще бъде представена още една книга, спечелила общинския конкурс - "Гизихти" от Велин Станев, също от издателство "Летера". И двете книги ще представи Младен Влашки.

ТЕЛЕФОННА ИСТОРИЯ

Със сигурност това, което пиша в момента, няма да се хареса на повечето от вас. Откъде съм толкова сигурен? Ще разбере! Това не история за хора, които обичат романтични или поучителни историйки, нито за онези, които си падат по криминалета. И почитателите на приключенския жанр няма смисъл да си губят времето с тези редове. Ако съм изпуснал някои други подобни популярни жанрове, нека техните почитатели не ми се сърдят, ами просто да си потърсят някакво друго четиво по техен вкус.
И ако някой от изброените по-горе видове читатели все още не се е отказал да чете тези редове, ще му кажа, че тази история ще започне от своя край. Всъщност ще започне от един от многото си краища. А и този край изобщо не е литературен. Този край не е нито отворен, нито пък е завършен. Просто край като край, най-обикновен, както краят на корабно въже, на шивашки конец, край на тояга, краят на пътя или нещо подобно.
Ако онези, специалните читатели, вече са си намерили някакво друго занимание, значи най–после мога да кажа за какъв край всъщност става дума. Краят фактически беше край на кабел. Електрически кабел, или по-точно става дума да телефонен кабел.
Краят на кабела завършваше с най-обикновена розетка, каквито имат всички стари телефонни кабели. И тази розетка беше свързана с един телефонен апарат. Стар телефонен апарат, от онези - тежките, черните, заоблените, със шайбите и изписаните цифри и букви под тях.
Старият телефон се намираше върху една също така стара телефонна поставка. Тя беше дървена, покрита с кръгла домашна дантелена постелка, плетена на една кука. Поставката беше прикрепена към още по-стара закачалка за палта, намираща се в антре с овехтели тапети, имитиращи тухлена стена. Чудя им се на някои хора, защо им трябва да слагат замазка върху тухлите, пък после да лепят тапети, които да ги имитират. Излишна работа.
В антрето царяха полумрак и тишина, която беше прекъсвана единствено от аристократичното тиктакане на стария стенен часовник, който още по-аристократично размахваше насам-натам тежкото си махало.
И ето че телефонът се раззвъня неудържимо и размаза боите на цялата идилична картина, която с толкова труд ви обрисувах. Звънеше като на пожар, звънеше спешно и силно. Впрочем той винаги така си звънеше. Телефонът нямаше различни видове звънене при различни поводи, нито пък изписваше кой те търси. Ако желаете подобни екстри, по-добре си вземете някой по-модерен апарат или джиесем.
И понеже старият човек от другата стая много добре знаеше, че телефонът абсолютно винаги си звъни спешно и на пожар, затова и не бързаше да вдигне слушалката. Той отвори остъклената и с цвят на слонова кост врата и влезе в антрето, като си опипваше джобовете. Върна се обратно и се взе очилата, които беше поставил на старата си холна масичка пред още по-старя си черно-бял телевизор. Най-после отиде до почервенелия от звънене стар и иначе – съвсем черен телефон и си каза “Изкукуригал дъртак! Че защо са ми тези очила, щом само ще говоря по телефона”. И се върна обратно до холската масичка, за да върне там ненужните му очила.
Когато възрастният човек се добра обратно до телефона, от звъненето той вече се беше преместил, заедно с плетената постелка, към единия край на дървената си поставка и всеки момент можете да падне на пода. Човекът се намръщи и го намести, така че да бъде точно по средата на масичката и после вдигна намръщено слушалката.
-Моля! – каза той.
-Здравейте! – отговориха му отсреща.
-Кого търсите? – попита старият човек.
-Вас! – му отговориха от другия край на линията, демек от другия край на кабела.
Старецът за миг се замисли, че явно положението с телефоните е много по-сложно от двата края на палката за мухи, която висеше на един пирон наблизо. Там нещата са ясни. Знаеш кой край трябва да хванеш в ръка, както и с кой край да размажеш летящата гадина. При телефоните имаше много краища на кабела. Дотук той така и не разбра точно кой човек и от кой край на кабела му се обажда. Сложнотията ставаше още по-голяма, защото един и същи човек можеше безпроблемно да се премести от един телефон, намиращ се на един край на кабела, на друг, или на трети край, а защо не и на четвърти, пети и т.н.
- А откъде се обаждате? – попита старецът, за да си изясни веднъж завинаги ситуацията, в която беше попаднал, вдигайки слушалката.
- От телефонната ви централа – отговори гласът отсреща.
- А вие кой сте? – побърза да затвори координатната система възрастният човек.
- Аз съм телефонният техник.
Сега вече старецът знаеше кой се обажда и откъде се обажда и това видимо го поуспокои. Спокойно изслуша и новината, че телефонът му до седмица ще става цифров. Щял да има еди колко си и еди какви си екстри. Не му хареса обаче, че ще трябва да се раздели със стария си черен телефон, който има прозрачна шайба, с изписани цифри и букви. Той още не беше разгадал за какво служат буквите, а те вече искаха да му сменят телефона. Тук вече възрастният човек се ядоса и вдигна кръвното.
-Не можете да ме принуждавате! Телефонът си е мой и аз ще преценя дали да го сменям! – кресна той в слушалката. От напрежението се закашля и ядосано трясна слушалката. После бързо влезе обратно в хола, като тръшна зад себе си остъклената и с цвят на слонова кост врата.
-Утре ще се обадят, че и мен искат да сменят, защото гласът ми бил много дрезгав или че не знам английски - разпалваше се той. Но вече нямаше кой да го чуе. На онези от централата беше затръшнал слушалката, а от бабичката, бог да я прости, му беше останала само една посивяла черно-бяла снимка с черна лента в единия ъгъл. После пусна също така черно-белия си телевизор и се тръшна в изтърбушеното си, но любимо кресло.
Когато техникът затвори телефона в другия край на линията, намиращ се в централата, въздъхна и облекчено и отегчено. Първото - защото тягостния за него разговор най-после беше свършил, и второто – понеже дядото отсреща така и не го беше разбрал. Как да му обясниш, че старият телефон е аналогов и не може да работи добре с новата цифрова линия.
Изведнъж телефонът на модерното бюро на техника звънна. По-точно не звънна, ами изпя или още по-скоро изсвири някаква популярна попфолк мелодийка.
-Телефонни повреди, слушам – каза техникът и в същия миг придоби вкисната физиономия. – А, вие ли сте? Не, телевизора няма да ви караме да сменяте с цветен... Нито ще ви караме да оцветявате снимката на бабката... Ама, моля ви! Ало?!
Но вече никой не го слушаше отсреща. Техникът затвори слушалката с рязко движение, стана и излезе в коридора, тряскайки модерната офис-врата зад гърба си.
-Изкукал дъртофелник! – изкрещя той навън, като се надяваше, че поради разните шумове в офиса, никой наоколо няма да го чуе. Бяха длъжни да са любезни с клиентите си. Между другото оценката, която техникът даде на възрастния човек много точно съвпадаше с определението “Изкукуригал дъртак”, което старецът сам си постави, преди да вдигне първия път слушалката на стария си черен телефон. Но техникът нямаше как да знае това.
Когато техникът отново влезе в офиса и седна на бюрото си, телефонът му вече се скъсваше от звънене, пардон, от свирене. Той погледна изписания на екранчето номер и пребледня. Не, този път не беше дядото. Обаждаха му се от един друг, трети край на телефонния кабел.
-Да, господин началник! – разтопи се техникът. – Ама… аз бях безкрайно учтив с този човек. Не съм казвал нищо за бабичката му и за телевизора... Тези неща той ги каза, не аз… Да, да, разбира се! Ще напиша доклад… С пълни обяснения по случая… Веднага, г-н началник. Веднага!
После в тази история се намесиха още няколко края от кабелите на телефонната централа. Първо се обади жената на техника, за да му постави няколко домашни задачки, които трябваше да изпълни след работа и преди да се прибере вкъщи. Той пък се ядоса и си го изкара на нея, като я навика. После му стана мъчно, щото жена му с нищо не беше виновна и й се обади от своя служебен край на линията, за да помоли за прошка. Този път тя му кресна, заяви нещо за развод, и му трясна слушалката.
А после техникът седеше пред белия листа, премигваше и се опитваше да събере всички краища на тази история, за да напише обяснение на шефа си. И тъкмо нещата се бяха оформили в главата му и тъкмо посегна с химикала към празния лист хартия, когато телефонът пак звънна. Този път беше синът му от къщи. Току що се бил прибрал от училище. Днес “оная идиотка по математика” го изкарала пред дъската и го карала да решава задачи от материал, който още не били взели. А пък Никито, дето баща му не е техник, а е някакъв фактор в инспектората по образованието, получил петица на такава тъпа задача, дето и дете от детската градина можело да реши. А на нашия писали двойка. Техникът кресна и на него и му каза, че ще се разправят вкъщи. После затвори. Веднага след това синчето отново се обади и с драматичен глас му заяви, че той повече не му е никакъв баща. И веднага след това трясна слушалката в домашния край на линията.
А техникът седеше отчаян от живота и търсеше изход. Изведнъж се загледа в отворения прозорец на офиса, който се намираше на деветия етаж. Това е добър изход, помисли си той, но той е само за смели хора, а аз не съм от тях. Пък и от малък изпитваше страх от височините.
Техникът остана след работно време, защото не си беше дописал обяснението за цялата тази история.
По-късно същата вечер възрастният човек спеше в изтърбушения си фотьойл пред черно-белия си телевизор, иначе хванал здраво палката за мухи в дясната си ръка. От екрана го гледаше красива говорителка, която четеше новините.
-А сега една трагична вест от последните минути, която току-що внесоха в студиото. Техник от телефонната централа е бил намерен обесен на края на кабела на служебния си телефон тази вечер в офиса на телекомуникационната компанията, малко след края на работното време. Предполага се, че е самоубийство, въпреки, че предсмъртно писмо не е открито. За сметка на това около него е било пълно със смачкани листове, на които се е опитвал да пише обяснение до началника си за някакви цифрови и аналогови телефонни постове, за възрастен човек и т.н. Потърсихме въпросния началник, чийто мобилен телефон беше изключен. Но сега ми дават знак, че той е на другия край на телефонната ни линия. Бил е намерен на домашния си стационарен телефон. Ало, чуваме ли се?
И тъкмо началникът започна да говори, когато нещо изпука силно в стария телевизор и той загуби звук и картина. Старецът скочи като попарен и се разсъни на момента. От стария лампов телевизор излизаше пушек и миришеше на изгоряло. Трябва още сега да се обадя та техниците в телевизионния сервиз, каза си старецът, а те пък ще ми се оправдават, че вече нямали части за лампови телевизори. В 21-ви век сме живеели. Че какво като сме в 21-ви век? Те ще ми кажат какъв телевизор да ползвам. Той вече беше наместил очилата и ровеше в телефонния указател. Или ще го оправят или…
Старият черен телефон прекъсна мислите му, тъй като отново звънеше като на пожар.
-Моля! – рече стария човек в слушалката и известно време слуша съсредоточено. -От телевизията ли се обаждате? Вижте, телевизорът ми току-що изгоря. Той е лампов и не ми казвайте, че не може да се поправи. Какво като е лампов! Ще му сменят лампите и готово. Нали съм гледал как става. Вадиш изгорялата, слагаш новата, щрак и готово… Какво? Телефонният техник ли? Да, обади ми се някакъв днес. Щели да правят телефона ми цифров. Трябвало да си сменя апарата, щото бил стар. Ама апарата си е мой, и аз ще реша дали да го сменям, или не. На началника му ли? Да, обадих му се, защото никой не може да ми нарежда да сменям собствения си апарат. Какво – обесил ли се е? На телефонния кабел?! Че какво общо имам аз с тази работа? В обясненията му пишело за мен… Айде, моля ви се!
И старият човек затвори с разтреперана ръка телефона. Заслуша се в тишината, или по-скоро в аристократичното тиктакане на стария часовник върху тапетите с имитация на тухли. После се загледа мълчаливо в телефонния кабел, който излизаше от розетката и се виеше с метри по пода, преди да се скрие някъде в стената…

КАЛЕНДАРЪТ

Една история, която няма как да ни се случи,

защото имаме много почивни дни.

Тръшнах се отегчено на ергономичния стол в офиса и въздъхнах. Новогодишните празници бяха отминали и днес отново трябваше да се работи. Налагаше се да си припомням старите проблеми, да започвам отново да пришпорвам задачите. Погледнах календара, колкото да си припомня, че беше миналогодишният.

Измъкнах изпод бюрото новия календар, който бях приготвил още преди празниците, и го окачих на пирона върху стария. Имах този навик, който на моменти се оказваше много полезен. Ако трябваше да си припомня някоя стара задача или просто да видя някой ден от предишната година, просто повдигах новия календар и разлиствах предишния. В началото на новата година много често ми се налагаше да правя подобни справки. Някъде към май – юни вече изхвърлях стария календар, защото повече не ми беше нужен.

Календарът беше най-обикновен, като всички онези, които висят в офисите, кабинетите и канцелариите на всички фирми и учреждения по света. Отгоре се мъдреше реклама на някаква строителна фирма, а върху деня имаше лента с малка червена рамка, която показваше датата. Опитах се да си спомня кой ми го беше дал, но не успях. Предишният ден, 1 януари, беше почивен, затова се пресегнах, за да преместя квадратчето на следващата дата. Точно тогава телефонът на бюрото ми звънна. Тъй като не очаквах някой да ме търси толкова рано, се стреснах и пръстът ми заедно с квадратчето отскочи с още един ден напред. Посегнах към слушалката, но точно в този момент почувствах внезапно замайване, краката ми се подкосиха и залитнах. За щастие успях да улуча стола, вместо да падна на пода.

След няколко секунди вече ми беше минало. Само силното сърцебиене ми напомняше за моментната слабост. Трябва да е от преяждането и препиването по празниците, помислих си. Все се заричах да се ограничавам, но вкусотиите, които бяха приготвили жените вкъщи бяха прекалено голямо изкушение, особено за гастроном като мен. Е, тях пък не можеш да не ги полееш с повечко червено винце.

Погледнах ядосано телефона, сякаш беше виновен за случката. Но той вече беше спрял да звъни. Погледнах и часовника. Вече наближаваше девет, а все още бях сам в офиса. Това ме учуди, защото и двете ми колежки бяха стриктни и нямаха навика да закъсняват, независимо дали предният ден е бил празничен или не. Потърсих стотинки в джоба на сакото си и реших да си взема кафе от автомата в фоайето.

В коридора нямаше никого, дори и лампите бяха загасени. А добре си спомнях, че когато дойдох сутринта, всички светеха. Озадачен, се запътих към автомата, когато срещу мен се появи с фенерче в ръка бай Иван от охраната. И аз не бях по-малко учуден, когато той ме попита как съм успял да вляза, без да ме забележи. След като премигвах няколко объркани секунди, той предположи, че сигурно имам много спешна и недовършена работа, за да дойда в сградата в съботен ден, при това само ден след празниците. Измърморих нещо объркано в отговор, докато чаках машината в тъмния коридор да изплюе пластмасовата чашка с кафе. Чак сега се осъзнах какво ми е казал бай Иван - съботен ден! Че нали днес е петък...

Когато се върнах в стаята и седнах на стола си пред бюрото, хаосът в главата ми беше пълен. Колежките ми още ги нямаше. Ами как ще ги има, ако наистина е събота и в цялото учреждение няма никого. Освен мен и бай Иван, разбира се. Спомних си, че когато идвах сутринта, лампите светеха навсякъде, дори мярках и други подранили колеги, с които си разменихме „За много години!”. И бай Иван беше на входа. И с него се поздравих. Обаче тогава той не ми направи забележка, че съм дошъл в събота. Защото днес трябваше да е петък. Петък – втори януари… Нищо не разбирах. Погледнах календара. Червеното квадратче действително сочеше 3-ти и събота, но това беше само защото ръката ми се беше отплеснала заради телефона. Станах и върнах календара с една дата назад. Пак ми се зави свят, отново коленете ми омекнаха и се пльоснах с бумкащо сърце върху стола си. - Какво ти стана бе, човек? Изкара ни акъла! – познатите женски гласове сякаш идваха някъде отдалече. Погледнах нагоре и видях двете си изплашени не по-малко от мен колежки. Бяха се надвесели над мен, шамаросваха ме по бузите и ме пръскаха със студена вода. Успокоих ги, че нищо ми няма. Явно е заради преяждането и препиването по празниците. През целия ден гледах стреснато календара, който вече сочеше правилната дата. Беше си петък, 2 януари, беше си работен ден и учреждението беше пълно с живот и шумотевица както обикновено. Не посмях да посегна повече към проклетото червено квадратче. Когато след почивните дни отидох отново на работа, естествено още от вратата погледнах към календара на стената. И ахнах. Квадратчето беше преместено с цял ред надолу и сочеше понеделник, 5 януари. Бях абсолютно сигурен, че не съм го пипал. Не можеше някой да е влизал в стаята през уикенда. Пък и кой ще тръгне да сменя календара над моето бюро. Сетих се за чистачката, но тя никога не пипаше нещата ми. Познавах леля Ваня от години. Не би преместила и кламер, без да ме попита предварително. Тъй като колежките още ги нямаше, реших да си направя един експеримент. Свалих календара от стената, сложих го пред себе си на бюрото и се настаних удобно на стола, за да не падна, ако пак получа замайване. Преместих много внимателно лентичката нагоре и напред, така че рамката се падна върху неделя, четвърти. Когато главата ми се оправи от замайването, станах, отворих внимателно вратата на стаята и погледнах в коридора. Беше тъмен и пуст. Точно като в неделя. Неделя като неделя.

Отново върнах календара на правилната дата и след малко пред вратата ми всички лампи светеха, двама колеги си говореха нещо до банкомата в единия край на коридора, а пред кафе-автомата, който бръмчеше измъчено, се беше насъбрала предълга опашка.

Бях изненадан от откритието си. Това, което се случваше, нямаше никакво разумно обяснение. Но беше без съмнение, че календарът по някакъв начин се беше превърнал в нещо като машина на времето.

През следващите дни, седмици и месеци си живеех направо царски. Когато ми писнеше от проблемите и задачите, премествах календара на някой неработен ден, прибирах се вкъщи и всички си почивахме.

Когато началството ми възложеше нова задача, превъртах с няколко дни напред и виждах как съм я изпълнил и какъв е бил ефектът. После се връщах в нормалното време и се представях брилянтно.

Получавах награди за добре свършената работа. Обявиха ме за служител на годината. Повишиха ме! Вече бях в самостоятелен кабинет на горния етаж, с нов модерен компютър и лична секретарка. Естествено календарът, който висеше на стената, си беше пак същият.

Когато ходех в командировка, откачвах календара на неизвестната строителна фирма и му отделях специално място в багажа си. Прескачах дните, които трябваше за загубя в пътуване, после се връщах в службата с перфектни резултати. При това напълно свеж и отпочинал. Да не говорим за отпуските. Можех да ги правя безкрайни!

Календарът ми помогна дори да се замогна финансово. Веднъж прескочих за малко напред във времето и просто преписах числата от тотото.

Разполагах с всичкото време на света. То беше мое и можех да го моделирам както си желая. Беше като пластелин в ръцете ми. Когато поисках, можех да го връщам назад и така по своему бях станал безсмъртен. Открих как да се наслаждавам по няколко пъти на най-силните си моменти. Нещо като да върнеш филма назад и да преглеждаш любимите си кадри отново и отново, само че тук всеки път беше различно. И повече от истинско. По колко ли различни начини човек може да изживее един и същи ден от годината? Риторичен въпрос... Един ден бях по някакъв служебен въпрос в кабинета на генералния директор. След началото на срещата той излезе за малко, защото го викнаха спешно в приемната. Докато чаках в кабинета му, забелязах, че неговият календар е на същата фирма, както и моят.

Не се стърпях, свалих го от стената, седнах в тежкото релаксиращо кресло на шефа, сложих календара на бюрото пред себе си и го преместих с едно квадратче напред. Когато се освестих от замайването, видях как в кабинета влиза секретарката на директора. Стана ми адски неудобно. Какво ли ще си помисли, като ме види седнал пред бюрото на шефа, на любимото му кресло и стиснал календара в ръце.

Започнах да обяснявам нещо объркано и нечленоразделно. Направо бях си глътнал езика. Всичко отиде на кино. Дотук беше с възходящата ми кариера. Сега в най-добрия случай просто ще ме изхвърлят като мръсно коте. Поне трябва да си взема календара от моя си кабинет. С него все някак ще оправя положението. Ще се върна с една дата назад или просто ще прескоча днешния кошмарен ден.

Секретарката обаче стоеше с бележник и химикал в ръка и ми се усмихваше невинно и чаровно. Поведението й ме озадачи много повече отколкото самата абсурдна ситуация, в която се намирах. Иначе тя беше безкрайно нелюбезна и намусена за всички нас, освен за шефа, разбира се. Имаше навика да ни обяснява по много объркан начин задачите, които ни поставя чрез нея генералният, а после се забавляваше скришно от нашите неадекватни реакции. Нямаше колега, който да не я смяташе за злобарка и интригантка. Изведнъж се сепнах. Ами че защо ми е моят календар. Че нали този, който все още държах в ръце, беше също толкова вълшебен. Ето аз още го държа с лявата си ръка, а дясната все още стои на квадратчето. И целият ми живот е заложен само в едно леко помръдване на пръстите.

Докато връщах малката червена рамка с ден назад и докато ме обхващаше замайването, като в просъница видях как секретарката ми се усмихва още повече, пърха с дългите си мигли, а после като накланя чаровно глава, разтваря прекрасните си устни и изчуруликва следното:

- Здравейте, шефе! Как ви се струва първият ви ден като генерален директор...?

А НАВЪН СНЕЖЕШЕ СВЕТЛИНА

Това се случи в един много мрачен есенен ден. Помня, че беше почивен ден – май събота. Тъкмо се бях събудил и вече си миех зъбите на мивката в кухнята, когато нещо странно привлече погледа ми към прозореца. Все още с четка в устата, погледнах навън и зяпнах. Валеше! Но това не беше нито дъжд, нито сняг. Не беше и градушка. А не се сещах какво друго може да пада от небето в един мрачен есенен ден.
Не мога да ви опиша какви бяха тези неща, които валяха този ден в нашето градче. Въпреки, че съм човек на словото, не намерих думи, с които да опиша дори и възможно най-грубо това явление. Не казвам – природно, тъй като и за произхода му не съм сигурен. Напълно беше възможно това явление да е създадено от нечия друга природа или от разумни ли не чак толкова разумни същества, населяващи друг свят в нашето или в друго измерение.
Нещата падаха от небето плавно и по пътя си към земята се виеха на нежни спирали. А веднага щом докоснеха земната повърхност, се превръщаха в други неща, които също не мога да опиша, поради липсата на подходящи думи в речника на човешките езици, които знаех. А аз определено знам добре много езици, тъй като минавам за известен полиглот.
Нещо изтопурка на пода. Погледнах – беше четката ми за зъби, която се беше изплъзнала от широко разтворената ми от почуда уста. Нашите все още спяха. Аз отворих тихо вратата на терасата и излязох на пръсти навън. Мислех, че ако погледам нещата отблизо, ще мога да ги поопозная по-добре и дори да успея да ви ги опиша. Но отблизо те продължаваха да бъдат точно толкова неописуеми и неразбираеми, колкото и преди. Д
Докато се вглеждах в спираловидния им полет, блокиралият ми мозък напразно се опитваше да открие някаква, пък каквато и да била тя, закономерност. Не откривах никаква, ама никаква връзка със заобикалящата ни реалност. Вгледах се и в земята, в асфалта, в плочките и тревата в градинката, където нещата падаха и се превръщаха в други неща. Тези нови неща явно бяха много нестабилни, защото само след секунди изчезваха. Не можех да определя дали точно изчезваха, попиваха или се изпаряваха. Явно беше нещо средно между трите неща.
Накрая се престраших и неуверено протегнах ръка към падащите от небето неща. Опитах се да хвана някои от тях, но в спираловидния си полет те някак си успяваха да се изплъзнат от пръстите ми. Дори и не оставяха никакви усещания при допира с ръцете ми. Все едно прекарвах ръката си през сноп слаба светлина.
Да, светлина! Това беше думата, с която, що-годе можеше да се оприличи материята на този необичаен дъжд. Поразрових из бедните си познания по физика и си спомних, че действително светлината има проявление и като материя.
И ако е светлина, то откъде идва, защо се извива на спирали и в какво се превръща, щом достигне земята? А после къде изчезва и защо? Ако светлината действително в случая се проявява като материя, то тя определено ще запази количеството си, дори и за промени формата си. В какво се трансформира, щом падне върху повърхността? Къде отива после? Ей такива въпроси се блъскаха в главата ми. Точно те ме накараха тихичко, докато още всички спят, да се облека, да изляза навън и да видя нещата отблизо.
Навън още нямаше никой. Явно аз бях най-ранобудният човек в квартала тази ранна утрин. Стоях под дъжда и гледах как светлинните снежинки се плъзгаха танцувайки покрай мен, падаха на плочника, за миг променяха формата си и после изчезваха.
Разходих се до другия край на уличката, огледах къщите, блоковете, дворовете, кварталната градинка. Навсякъде снежеше светлина. И аз бях единствения човек, който се беше събудил толкова рано, за да се полюбува на това явление, да го изучи и да се опита да намери неговото обяснение. Бавно се върнах пред моята кооперация и преди да се прибера вкъщи, спрях за момент, разперих ръце, вдигнах лице към небето и затворих очи. Опитвах с да усетя този дъжд с някои други сетива, които обикновено човек не използва в ежедневието си. Опитвах да се отворя рецепторите, които човешката раса е оставила да закърнеят, да атрофират, и после е забравила за тяхното съществуване.
Стоях така под светлинните неща и вече бях абсолютно сигурен, че всеки момент ще получа някакво ново усещане. Трябваше ми само още малко време. Трябваше да прочистя съзнанието си от делничните неща. Трябваше да изхвърля от себе си шлаката на стреса, на завистта, на кавгите, и сплетните в службата. Да изхвърля боклука, наслояван в душата и в тялото ми от години.
Реших, че ще има по-голям ефект, ако легна на земята и се опитам да медитирам. Като студент се увличах от йога и знаех как става. Дори на няколко пъти успявах да постигна почти пълно освобождаване на съзнанието си.
Без да отварям очи, за да не за изгубя постигнатия до момента ефект, клекнах и пипнешком легнах на плочките пред входа на кооперацията. Отново започнах да изчиствам съзнанието си от мисли и образи. Трябваше ми пълно освобождаване, за да мога да разбера това, което се случваше около мен. Постепенно отпуснах мускулите си, престанах да мисля за тялото си, престанах да го усещам. Вече бях само дух, почти освободен от материята. В празното пространство на съзнанието ми започнаха да се оформят някакви нови и странни понятия, прокрадваха се и дефиниции, които се опитваха да обяснят тези нови неща в мен. Започнах да виждам светлинния дъжд, дори и през затворените си очи. Той вече не се плъзгаше по тялото ми, а минаваше през мен, през духовната ми материя.
Сега вече се появиха и първите усещания. Падащите от небето неща задействаха скрити в мен рецептори, които преведоха новите усещания на езика на тленното ми и материално човешко тяло, за да мога да ги усетя. Разбирах, че този превод е прекалено груб и несъвършен. Той в много малка степен успяваше да се докосне до истинската същност на явлението, на което бях свидетел. Но както и човешките езици са бедни откъм думи, за да опишат това, което се случваше, така и езикът на човешкото тяло и неговите сетива беше доста далеч от възможността да опише новите ми усещания в тяхната пълнота. И все пак усилието си заслужаваше. Все пак сега усещах нещата, които валяха от небето. И дори вече започнаха да се оформят някакви първични съчетания от човешки думи, с които всичко това може да бъде описано. Поне до толкова, че да го разбере друг човек. Стига, обаче, този другият, да иска да ти повярва.
И точно в този момент някъде отдалеко чух познат човешки глас, който рязко ме изкара от унеса:
- Мамо, защо татко е легнал пред входа на блока?
Отворих рязко очи и светлината ме преряза като нож. Дъщеря ми стоеше по нощница на балкона и ме гледаше втрещено. След малко до нея се появи и жена ми, която не можа и да продума от учудване.
Надигнах се от плочките и се огледах. От небето вече не падаха светлинните неща. Около мен пак валеше, но беше сняг. Най-обикновен сняг. Първият сняг за тази година. Късната есен вече се превръщаше в ранна зима.
Усмихнах си към терасата и заразмахвах ръце и крака, за да направя снежен ангел и извиках към балкона:
- Честит ви първи сняг, мили мои!

РАЗКАЗИ ЗА ИЗКУШЕНИ ЧИТАТЕЛИ - от проф. Огнян Сапарев

Предговор към книгата "Разкази за двама"

http://www.helikon.bg/index.php?act=books&do=detailed&id=700083


Не съм голям привърженик на предговорите към книги на млади автори - по няколко причини, които всеки от вас може веднага да изброи. Но този случай е по-различен. Защото тези къси разкази (наистина много къси) са доста необичайни за българската литературна практика. И не просто като жанров коктейл, а като естетическо предизвикателство към читателите.
Тези кратки разказчета, тези "игри на перото" могат да сепнат всеки разглезен от популярни четива ленивец. Защото изискват по-внимателно четене и по-изкушена литературна чувствителност. Това е дръзка смес от гротеска и лирическа импресия; това е проза изповедна и игрова, наивна и направена, фейлетонна и параболична... Изобщо - литературно изкушена и подчертано градска. Тя прави шокиращи смислови скокове с помощта на буквализирани метафори и алегории; осъществява впечатляваща комбинация на ниски битови детайли и високи фантастични трансформации. И ако в много случаи това е модел от типа "чудото в/на всекидневието", истинският въпрос е в характера на това чудо, което варира в широкия диапазон поетично - фейлетонно - сатирично - гротескно.
Е, добре де, не навсякъде тези конфликтни (и трудно съвместими) съчетания са достатъчно убедителни. Но като цяло книгата е несъмнен успех. Това не са литературни гримаси, това е неочакван, но в някаква степен закономерен литературен експеримент. Защо ли?
Защото зад тези провокативни "литературни игри" наднича (усмихнато и озъбено) съвсем реалният стрес на последните петнайсетина години, когато магмата на демократичното ни ежедневие се изля и застина в невъобразими социокултурни и идеологически конфигурации.
Кратките разкази на Стефан Бонев не само творчески изразяват, но и доста успешно се опитват художествено да овладеят този стрес с помощта на гротесков катарзис, на ироничен оптимизъм; чрез игрова опора в горчиво-сладкия вкус на ежедневието и скептичния български оптимизъм.
Вярвам в литературното бъдеще на автора - ако, разбира се, остане верен на себе си.

ЕГОИСТИЧЕСКИ РЕАЛИЗЪМ

На моя любим стар приятел
– бойлера в банята…

Всяка сутрин си правя малък, и досега – таен, ритуал. Нещо като молба към някакъв мой си Господ, създаден по мой образ и подобие. Такъв Бог, какъвто на мен ми се иска да бъде: добър, по-често отзивчив, друг път – не толкова. Образът му е смътен, неясен и обвит в някаква си негова мистика. Понякога ми помага, друг път ме наказва за сторените грехове. Неведоми са пътищата Господни.
Та всяка сутрин, докато се стягам за работа, и докато все още не е станала жена ми, извършвам ритуала си. Стискам за миг очи, стискам и зъби, и се опитвам да си представя как денят ще бъде успешен. Как всичко ще е наред с майка ми, която живее сама на петстотин километра от мен. Как поредните щури хрумвания на ексцентричната ми дъщеря ще завършат безпроблемно. Как всичко ще е наред и с тъща ми. Как ще вървят благополучно бизнесменските дела на балдъзата. Как в работата на жена ми всичко ще е наред. Как всички ще са живи и здрави. Как строежът на новата кооперация ще върви безпроблемно. Как старият и трикратно ремонтиран бойлер в банята и климатикът в хола – втора употреба, ще продължат да се държат мъжки. Нали са ми приятели… И разни други такива работи си измолвам от моя Господ.
А като се замисля след ритуала – в повечето случаи винаги забравям да пожелая нещо и за себе си. Но като се замисля още повече – пък нали когато всичко е наред с близките ми, когато сред тях цари мир, щастие, здраве и спокойствие, когато битието ми, макар и бедно, е стабилно, ще съм по-спокоен, по-весел, следователно, и по-здрав. И това ако не е егоизъм от моя страна, то направо здраве му кажи.

КОМШИЯТА

Комшията е почти глух. Оглушал е с годините. Май има и нещо от фронта, някаква граната гръмнала близо до него, и оттогава започнал да недочува.
И понеже е глух, не чува писъка на спирачките от улицата под нас, не чува воя на полицейската сирена, нито пък среднощните пиянски крясъци от ресторанта отсреща. Не чува и продрания лай на кучето в старата къща долу. Не ги чува, но не чува и птичките, които са се заселили в клоните на черешата, и които са точно под прозореца му.
Съседът ми не чува и телевизора си. Постоянно му надува звука, от което мен ме хващат мътните. Иде ми да отида и да му звънна на вратата като на пожар, и да му тегля една нашенска. Все пак цял ден съм бил на работа, трепал съм се. И ми се иска спокойствие поне вкъщи. Но не отивам да му звъня, псувам си го само тихо. Почти наум. За да не ме чуе жената от кухнята. Когато и тя се ядосва на комшията и ме пита защо не отида да му звънна, аз и отговарям, че няма смисъл. Нали миналата година му звънях веднъж, той не си чува и звънеца.
И сега го чувам, докато се въртя в леглото и стискам очи, за да заспя. Какво пак се е разприказвал посред нощ. Нали е глух – не чува дори себе си. И се надвиква с мислите ми, надвиква самотата си, безсънието ли, безсъницата ли… Гласът му е силен и молещ, но неразбираем. Думите му се овалват една в друга, докато стигнат до мен през панела. Не че държа да разбера какво толкова приказва, но така и така не мога да заспя…
Освен че е глух, комшията вече и недовижда. Очите му отслабнали постепенно. Това вече наистина ще да е от годините. И от работата му. Преди да се пенсионира е бил счетоводител. От толкова много взиране в сметките по осем часа на ден, е нормално да останеш без очи. И сега ходи с два чифта очила, наложени едни върху други. И пак не може да види това, което виждам аз. Не вижда как от последния етаж хвърчат найлонови торбички с боклуци, в опит да уцелят отвора на контейнера за отпадъци. Не вижда двете коли, които са се блъснали на кръстовището пред блока ни. Не вижда кръвта по асфалта, нито пък човека който си скубе косите, седнал на бордюра. Но не вижда и птичките, които пеят на клоните пред терасата му, нито сочната блондинка, която се е изтегнала по бански с книжка в ръка на терасата отсреща. Това за блондинката не евярно. Увлякох се нещо. И аз не я виждам. Каква ти блондинка по бански и с книжка посред нощ?
Фантазии!

КОМИНОЧИСТАЧЪТ

Коминочистачът…Ето го пак… Облечен в перфектните си черни дрехи, преметнал на рамо дебела навита тел с рошава топка накрая. С черна шапка, бели коси и широка добряшка усмивка.
Доколко е коминочистач и доколко не е - това е спорен въпрос. Някои казват, че наистина ходел по къщите и продухвал запушените комини. И не вземал много – кой колкото даде. Или каквото даде – някои му плащали с яйца, други с домашни луканки, или пък с ракия. Всеки дом у нас си има своя собствена валута, която е конвертируема. Т.е. можеш да я замениш, продадеш или просто да си я изядеш и изпиеш.
Според други, коминочистачът не е никакъв коминочистач. Никога не се бил качвал на покрив, дори го било страх от високото. Бил самоук актьор. Ходел по авто и ж.п. гарите, разхождал се по Главните и по не чак толкова главните улици на градовете и се усмихвал широко и по добряшки. И нали хората са си суеверни, всеки гледал да се приближи уж случайно до него и да го докосне за късмет. Нали коминочистачите носят късмет.
И като го докосвали, бутали тайничко някоя друга стотинка или пък лев в джоба на черното му сако. А пък по-отворените го заприказвали и дори най-открехнатите го черпели по нещо в някое кафене. Коминочистачът не само че не отказвал, но се усмихвал още повече и още по-добряшки.
Трети пък разправят за него, че навремето наистина бил истински коминочистач. Ходел по покривите, продухвал комините и получавал къде пари, къде яйца, къде луканки и шишета ракия в замяна. Но после остарял за тази опасна професия, пък и нали вече навсякъде е с парно, газификация и климатици – кой да ти пали вече печка… Та се бил отказал и сега раздавал само късмет и щастие по авто и ж.п. гарите и по улиците на градовете.
Ето го, приближава към мен. Гледа ме в очите и се усмихва, усмихва... Само като му видиш лицето и ти става едно спокойно, щастливо и късметлийско. И колкото се приближава към мен, толкова повече се усмихва и толкова повече ме гледа с добряшките си очи.
А аз бъркам дълбоко в джобовете си, свеждам поглед към върховете на обувките си и ми става неловко. Чувствам се като задръстен от много години комин. Чак ушите ми пламват, а ръцете ми ровят ли, ровят из широките джобове на якето.
Коминочистачът вече минава покрай мен и случайно ли, нарочно ли, не знам, ме докосва. Върхът на големия черен топуз се отърква о бузата ми. От което ръцете ми започват да се мятат още по-настървено из джобовете. И нямам никакви дребни, майка му стара! Я, някаква монета се е оплела в носната ми кърпичка. Двайсет стотинки ли, петдесет ли, може да е левче - пръститите ми опипват трескаво монетата.
Обръщам се рязко с монетата в ръка, но от коминочистача няма и помен. Все едно изобщо не го е имало. Не може да съм си го измислил! Истински си беше.
Докато се озъртам, с периферията на зрението си забелязвам чернината от коминочистача, останала по бузата ми. Докосвам я с ръка – ами че това са си сажди, ама наистина истински сажди!

КЛОШАРЯТ

Бях издал първата си книга и вече смятах, че светът е мой. Първите добри думи ми вдъхнаха увереност и ми дадоха стимул да пиша още и още. Усетих, че и хората започват да ме възприемат по по-сериозен начин. С изненада установих, че имам много повече приятели, отколкото съм си мислел преди. А книгата се четеше, търсеха я, наложи се да направя допечатка, тъй като тиражът й свърши за по-малко от два месеца след премиерата, която се постарах да бъде помпозна. Бях останал само с няколко екземпляра - нещо като неприкосновен запас.
Славата ми постепенно растеше, а заедно с нея се повишаваше и самочувствието ми. По онова време обаче, аз не си давах ясна сметка за тези неща. Възприемах успеха си само откъм положителната му страна. Консумирах това, което ми се предлагаше с пълни шепи, без дори да се огледам наоколо. Доста по-късно, когато между впрочем вече беше твърде късно, осъзнах, че медалът има и друга страна. Явно е трябвало да се случат много нелицеприятни за мен неща, за да разбера, че покрай славата съм станал надут и горделив. Тогава не ми правеше впечатление, че се държа с хората около себе си надменно и със снизхождение. И то само поради това, че те нямат моя талант и известност.
Заедно със славата заваляха и поканите. Участвах в телевизионни и радио предавания, давах интервюта за вестници и списания, караха ме да връчвам награди на ученици и млади дарования, без дори да съм имал време да се запозная с постиженията, за които са отличени.
Получих и доста покани за работа. Бях на седмото небе от факта, че имам възможност да избирам какъв възлов пост да заема. И това се случваше във време, в което много други хора биха се радвали просто да имат каквато и да е работа, за да могат да изкарват прехраната за семействата си. Избрах си един от предлаганите ми постове - главен редактор в престижно издателство, чието име няма да споменавам.
Имах чувството, че накъдето и да тръгна, хората пред мен правят пътека, кланят ми се и са готови да изпълнят всяка моя прищявка. А аз не се свенях да искам от живота и от хората около себе си нещата, които те бяха готови да ми предложат веднага.
Светът е в краката ми, казвах си наум, когато седях в голямата зала на едно от градските читалища. Бяха ме поканили на тяхното тържество. Трябваше да връчваме награди на ученици, спечели конкурс за есе, чиято тема се опитвах да си припомня, докато дойдеше редът ми да връчвам грамоти.
Впрочем имаше ли значение каква е темата?! Аз винаги можех да импровизирам нещо. Да не би да бяха първите награди, които трябваше да връча. Хората ме познаваха и щяха да погълнат всяка моя дума, каквото и да кажех. Вечерта щяха да ме излъчват по телевизиите, а утре сутрин, докато секретарката ми сервира кафето в луксозния ми кабинет, щях да се видя по първите страници на вестниците - усмихнат, уверен, недостижим...
Времето минаваше, децата излизаха едно по едно на подиума и сричаха притеснено творенията си. Мои колеги по известност се редуваха да им връчват наградите, извиквани на сцената от конферансието. Моят ред нещо не идваше. А трябваше да съм сред първите. Все пак бях главен редактор на едно от най-големите издателства - как така някакви редови чиновници ще се явяват преди мен. Това си мислех, докато с превзет възторг и изкуствена усмивка на лицето, ръкоплясках на наградените и на думите, казани от награждаващите.
Усмивката ми започна да се превръща в болезнена гримаса, още повече че от известно време долавях около себе си ужасна смрад на вкиснато и застояла пот. Огледах се, помирисах деликатно под ревера на скъпото си сако. Погледнах също новата си риза и марковата си вратовръзка.
Замислих се за момент дали тази сутрин не съм забравил да си взема душ, преди да изляза от къщи. Никога не пропусках сутрешния душ. Той ме зареждаше със свежест, самочувствие и енергия.
Огледах се. Отдясно седеше и също като мен се усмихваше един популярен водещ от местната телевизия. Беше облечен изрядно. Отдавна беше минал реда си във връчването на наградите и сега чакаше времето за коктейла, организиран в съседната зала от домакините. И аз вече предвкусвах хапките с черен хайвер, гръцките кюфтенца, скъпите филета и останалите гастрономически предизвикателства. Естествено - полети със скъпи напитки и светска раздумка.
Погледнах наляво и тогава разбрах. От лявата ми страна неусетно беше седнал един небръснат мъж, с дълга, сплъстена коса и с омазано и излъскано сако, което беше поне с няколко номера по-голямо от неговия размер. Той бръкна в левия джоб на сакото си, като от това инстинктивно се наведе надясно към мен. Тогава усетих смрадта толкова силно, че едва се сдържах да не повърна. Придвижих се деликатно на стола, така че да се отдалеча от него, държейки ръка на устата си.
Клошар! Какво правеше той тук! Това не е място за вмирисани скитници, които спят под мостовете на Марица и ровят в кофите за боклук. Погледнах крадешком наляво. Човекът беше извадил ръката си от джоба и в нея държеше нещо, което някога трябва да е било носна кърпа. Той се изсекна рязко, а после избърса потното си чело.
Потръпнах и се дръпнах още по-встрани. Популярният водещ беше изненадан от действията ми, но не каза нищо. Само подуши въздуха, напрягайки ноздри, и ме погледна още по-странно. Той сигурно вече си мислеше, че вонята идва от мен. Усмихнах му се измъчено, когато телевизионната звезда също се отдалечи, премествайки се на стола си.
Дано да ме извикат по-скоро да връча тая проклета награда, за да мога да се измъкна оттук, молех се наум аз. В този момент не можех да се измъкна, без да вдигна от местата им телеводещия или клошаря. Освен това напускането ми по време на церемонията щеше да е проява на много лош вкус.
Още около час продължи тържеството по връчването на наградите. През това време се чувствах адски неудобно. Имах чувството, че миризмата се пропива постепенно и в мен. Така и не ме извикаха да връчвам награди. Нещо явно бяха объркали в сценария. Но след края на тържеството никой не дойде да ми се извини за гафа, както очаквах. Прескочих коктейла, обясних на организаторите, че имам главоболие и си тръгнах, изпратен от пресилените им усмивки, в които усещах едва прикрита погнуса.
На входа се обърнах и отново видях клошаря. Видът му ме изненада. Той не изглеждаше точно като скитник, както го възприемах, когато беше близо до мен. Сега той ми приличаше по-скоро на артистично облечен художник, скулптор или друг човек на изкуството. Беше бръкнал небрежно с лявата си ръка в онзи, същия джоб, от който преди малко измъкна мръсната носна кърпа. В дясната си ръка държеше изящна чаша със шампанско и усмихнато говореше с някаква дама и с телевизионния говорител.
Бях като ударен от мълния. Или по-точно с мокър парцал. Или още по-точно - с мръсен и мокър парцал, с който цял ден е бърсан подът в някои градски писоари. Чувствах се ужасно. Не помня как съм се добрал до дома си. Единственият ми спомен беше от таксиметровия шофьор, който още след влизането ми в колата, побърза да отвори широко прозореца си и да се отдръпне възможно по-далеч от мен.
Обичах дома си. В не едно интервю съм цитирал старата английска мъдрост, че моят дом е моята крепост. Бях го обзавел с модерни, изчистени мебели. В истинската ми камина горяха истински дърва, окачените тавани бяха най-доброто, което можеше да се намери на пазара. Същото важеше за дограмата, за домашното кино, аудиоуредбата, компютъра... Всичко беше един път.
Когато се прибрах този път обаче, домът ми ми се стори като стара и воняща бърлога на някой мръсен звяр. Всичко ми изглеждаше старо и овехтяло. Погледнах се в голямото огледало в антрето и долната ми устна увисна. Скъпият ми костюм имаше вид, като че ли съм го носил половин век, без да го смъквам от гърба си. Реверите ми бяха измачкани. Ръкавите бяха изтърбушени и излъскани на лактите, с разръфани краища, а джобовете - увиснали и омазнени. Вратовръзката ми си стори стара и захабена, а по чисто новата риза се мяркаха упорити и засечени от неправилно пране петна.
Най-лошото беше, че вонях! Вонях като онзи клошар или може би скулптор или художник... А човек на изкуството не може да вони. Хвърлих в пералнята всичките си дрехи и веднага влязох в банята. Не пестях нито скъпите си шампоани, нито вносните си препарати за луксозната си вана. Докато се киснех в нея, си мислех, че ето, свърши се. Изкъпан съм, изчистен, ще си облека нови и изгладени дрехи и пак ще бъда същият преуспяващ човек. После дълго и с удоволствие се бръснах на чешмата.
Излязох от банята, изтрих се с хавлията, облякох нови дрехи и седнах да си почина пред огромния телевизор. Дистанционното нещо обаче засичаше. Образът беше отвратителен, а екранът ми се виждаше доста по-малък. Тъкмо в информационната емисия даваха репортаж от връчването на днешните награди. Видях клошаря- скулптор, естествено показаха и тв-звездата. После двамата връчваха награди. Не може да бъде - кога този уличник е връчвал награди! Не си спомнях подобно нещо. Представиха го с някакво наистина артистично име, което ми звучеше страшно познато и известно, но веднага ми излезе от ума. Не можах да го запомня. Сигурно стана така, защото вниманието ми бе ангажирано да видя себе си в кадър. Но на стола, на който бях седял, мярнах друг човек. Познавах го отнякъде. Бях го виждал съвсем скоро. Бях го виждал в собствения си дом, при това само преди половин час. Това беше човекът, когото видях в огледалото.
Изтърчах отново в антрето, светнах всички лампи и се погледнах. Срещу мен беше същия онзи човек, когото видях, преди да вляза в банята. Усетих, че отново воня. Вонях, въпреки всички препарати във ваната, въпреки новите си дрехи. Не знаех какво става. Отидох и се хвърлих в леглото си. Чувствах се адски изморен. Заспах веднага, потънал в смрад и вкиснати сънища. Заспивайки, си мислех успокоително, че когато се събудя на сутринта - всичко ще е наред.
Обаче не стана така. Сутринта бях още по-скапан и още по-вмирисан. Брадата ми беше набола, все едно не се бях бръснал цяла седмица. Дрехите ми изглеждаха още по-изхабени и мръсни - като че ги бях събирал от кофите за боклук. Не ми помогнаха нито банята, нито бръсненето, нито съвсем новия костюм, който досега бях обличал само веднъж. Уших по поръчка специално за премиерата на книгата ми. Когато най-после сметнах, че съм готов да се покажа на обществото и се погледнах в огледалото, оттам продължаваше да ме гледа познатият ми опърпан и брадясал клошар с дълга и неподстригвана от години сплъстена коса.
Въпреки всичко събрах сили и излязох. Закъснявах за важна среща, която трябваше да се състои в един от най-изисканите ресторанти на града. Тази среща беше много важна за мен и за издателството, което ръководех. Слязох пред блока, като се опитвах да не гледам комшиите си в очите. Но и те също не ми обръщаха внимание. Опитах се да отключа и да вляза в колата си, но всичко, което успях да постигна, беше, че се задейства алармата. Сега оставаше да ме помислят за крадец.
Бързо изтичах на булеварда и се опитах да си хвана такси. Шофьорите обаче се правеха, че не ме виждат, когато им махах и чуках с пръсти по стъклата им. Един дори ми се развика, че когато излезе, ще ми тегли един... А друг запали и изчезна от пиацата, още преди да съм стигнал до него. Трябваше да ползвам градския транспорт. А бях забравил дори колко струва билетчето за автобуса.
Когато най-после се добрах до ресторанта, където беше срещата ми, охраната не ме пусна да вляза. Не обърнаха внимание нито на резервацията, която имах, нито на документите, които им показах. Впрочем, те не искаха изобщо да ги видят. Просто ме изритаха навън. Същото нещо ми се случи и когато поисках да вляза в издателството, което оглавявах.
Когато след дълго скитане се опитах да се прибера у дома, ме очакваше нова изненада. Ключовете не ставаха за армираната врата на апартамента ми. Докато се опитвах да превъртя ключа с треперещи ръце, чух, че на горния етаж се захлопва врата и дамски токчета затропаха надолу към мен. Прибрах ключовете и през глава се втурнах надолу по стълбите.
Вече беше започнало да се свечерява, когато скитайки се по улиците на квартала, видях няколко мъже, които досущ приличаха на мен. Седяха в един полуразрушен гараж и предъвкваха някакви мърляви хамбургери, явно изровени от боклука на близкия ресторант. Почувствах се ужасно изморен и гладен. Седнах при тях и единият ми отчупи от сандвича си. Имаше гаден вкус и миришеше на гнило. Но това не ми правеше впечатление. И аз миришех по същия начин. Имах чувството, че това е най-вкусното нещо, което съм ял през живота си. Усмихнах се на двамата си нови приятели. И те ми се усмихнаха в отговор. Изведнъж се почувствах страшно спокоен в тяхната компания. Единият от мъжете четеше някаква книга. Погледнах я по-внимателно - та това беше моята книга. Понечих да им го кажа, но се отказах от намерението си. Кой щеше да ми повярва. Та нали аз бях един от тях.
Изведнъж цялата абсурдност на последните дни се превърна в умора и ми се приспа. Катурнах се на едната си страна и легнах на студения и мръсен под на гаража. Заспивайки, усетих как двамата ми нови приятели ме завиват със стари вестници. Стана ми приятно и уютно. Чувствах, че най-после съм си у дома.

КАТО КРИЛА НА АНГЕЛИ

Йохан Ван Ларен седеше на бюрото си, опрял лакти на плота и заровил почти прозрачните си пръсти в оредяващата си русолява коса. На това старо писалище бяха работили баща му, дядо му и прадядо му. През всичките тези дълги десетилетия кабинетът беше запазил едновремешния си вид и стил, сякаш навън Амстердам не се беше променял от времето на вятърните мелници.
И през всичките тези години бизнесът на семейството беше във възход, доказвайки пред света за пореден път, че холандец е синоним на търговец в най-добрия смисъл на тази дума, разбира се. Всичко беше така до момента, в който с този бизнес се захвана младият Йохан. Сам той усещаше, че генът му не е точно същият като на предците му.
Влечеше го повече изкуството. От малък обичаше да рисува. Все пак, освен търговец, холандец означава и художник. Обаче, рисуването не се приемаше особено на сериозно от семейството и в крайна сметка младата издънка на стария търговски род трябваше да поеме бизнеса с производството и продажбата на електроматериали. Контактите, щепселите, електромерите, лустерклемите и фасонките не бяха най-любимата тематика на Йохан, но той, ще - не ще, трябваше да се занимава с тях.
По-малко от пет години бяха изминали от смъртта на баща му, а семейната фирма вече беше пред фалит. Йохан нямаше нито усета на търговец, нито познанията на инженер, а още по-малко пък находчивостта на юрист. Докато се опитваше да го управлява, бизнесът му нанесе такива щети, че в момента срещу него водеха дела, както кредиторите му, така и клиентите, бившите му работници и персонала, които не бяха получавали заплати от доста месеци. За данъците да не говорим.
Йохан вдигна очи от писалището, отпи поредната солидна глътка от чашата си с уиски и огледа кабинета. Единственото ново нещо тук беше компютърът. Иначе всичко си беше както в онова време, когато прадядо му се заселил на това място, построил къщата и започнал бизнеса си.
Впрочем, и още едно нещо нарушаваше брилянтната хармония на старинното бюро - стоманената студенина на стария револвер, останал от времето на дядо му.
Йохан не намираше повече смисъл в живота си. Не се справи и провали традиционния семеен бизнес. През това време дори и лиричната му душа беше закърняла, затрупана от купища отчети, сметки, договори и ипотеки. Тази сутрин беше изровил статива, платната и палитрата, до които не се беше докосвал от много време. Оказа се, че няма вдъхновение да нарисува каквото и да било. Оставаше му само този стар семеен револвер. Гледаше го и не можеше да накара ръката си да го вземе и да го насочи към слепоочието. Дори и за това не ставам, каза си Йохан и удари с юмрук по масата.
Точно в този момент се почука. Йохан стреснато понечи да скрие пистолета, но преди да успее да го направи, вратата се отвори и в кабинета влязоха двама непознати млади мъже. Бяха ниско подстригани, широкоплещести и облечени в почти еднакви елегантни, но някак безлични черни костюми.
- Знаем, че искате да се самоубиете - каза единият от тях.
- Знаем и защо. Впрочем, май всички знаят - допълни другият.
- Кои сте вие? - не можа да познае собствения си глас Йохан. Уплахата, която изведнъж го обхвана, беше по-силна дори от страха пред самоубийството.
- Нека да приемем, че ние сме вашите ангели-пазители - отвърна първият с тънка иронична усмивка. - Извинете ни, че се появяваме толкова късно, за да спасим вашия бизнес. Макар че, в крайна сметка, ако нямаше нещо за спасяване, нямаше защо и да се появяваме при вас. Нали така?!
- Предлагаме ви една сделчица - допълни другият и сключи пръстите на ръцете си. - Нека бъдем делови - от вас все още престижното западняшко име - вашето лично име и това на фирмата ви. От нас парите - те са безименни и не миришат, но са също така престижни.
- Ще се разплатите с всички, на които дължите пари - продължи първият. - А после ще приватизирате държавна електрокомпания в една малка европейска страна, която неотдавна се раздели с комунизма.
- Предлагаме ви почтен бизнес, така че от тази антика няма да имате нужда - каза вторият мъж и взе револвера от бюрото му. От движенията му личеше, че има опит в боравенето с оръжия.
- И, моля ви, забележете! - вдигна показалец първият ангел. - Единствените ви задължения ще бъдат само да подписвате документи и да правите добро впечатление. Има кой да мисли за останалото. И все още не е късно да станете известен художник. Покрай другото - все пак сте холандец.
През цялото време Йохан Ван Ларен не можа да обели и дума. Успя само да ахне, когато двамата неканени гости изсипаха върху писалището му съдържанието на своето елегантно черно куфарче. Търкалящите се пачки и банкноти му шумоляха почти като крила на ангели.

КОВЧЕГЪТ НА МАЛКИЯ СТАР НОЙ

Моят дом - моята крепост...

Дъждът се изсипваше на такива внушителни талази, че човек би си помислил - ето това е началото на потопа. Началото на края! Иде Божието наказание за всички грехове на човечеството. Вятърът навяваше пороя върху стъклата, блъскаше по прозорците и сякаш се опитваше да ги отвори, за да се настани в стаята. И като не можеше да ги отвори, тряскаше с някоя друга мълния, за да покаже колко го е яд от всичко това.
Човекът се почувства едва ли не благословен, че точно в такова време си е вкъщи. Че не му се налага да излиза навън в този ад. Че същото се отнася и до близките му, които също си бяха у дома.
Почувства се като един малък Ной, който е успял да приюти поне най-любимите си хора, заедно с котката, кучето, папагала, аквариумите с рибките и хамстерите на внуците. И всичко това - в този изстрадан чрез заеми, ипотеки, нерви и изстискано здраве, маломерен апартамент. В този малък Ноев ковчег, чиито главница и лихви все още не беше успял да изплати, макар че вече се беше пенсионирал.
Навън дъждовните капки започнаха да тропат още по-силно, превръщайки се в зърна на градушка. Те тупваха косо в плитките локви на асфалта, а ледените им отломки се разлетяваха във всички посоки. Отиде си реколтата и тази година, клатеше глава човекът. Зеленчуците, плодовете, олиото - всичко щеше да поскъпне отново заради тези градушки.
Когато дъждът понамаля и градушката вече се беше изсипала, мъжът отвори широко прозореца, а небето му отвърна с недоволния мърморещ тътнеж на отдалечаващите се гръмотевици. Отвън го връхлетя следдъждовната свежест, като че току-що си беше взел бърз душ със студена вода. Усети аромат на цветя и мирис на мокър асфалт. Някъде високо в небето вятърът вече беше подгонил облаците и те си тръгваха като големи мътни платноходи, освобождавайки лъчите на провиращото се през тях слънце.
Свърши се с потопа! Човекът отвори вратата и излезе на терасата. Свежестта го обгърна вече отвсякъде и той се почувства като новороден. Протегна ръце встрани и нагоре, затвори очи и вдиша дълбоко от пресния въздух. Завладя го чувството, че отново е част от хармонията на природата. Почти материално усещаше невидимите нишки, които свързваха тялото и духа му с дърветата, с тревите, с облаците и вятъра, с високите планински върхове, които надничаха иззад огромните сиви и многоетажни блокове.
Почувства се като малка частица и от Божия промисъл. Не че вярваше кой знае колко в Господ, но не беше и атеист. Беше кръстен и ходеше на църква по Коледа и Великден.
Огледа се. Терасата беше мокра и обсипана с по-едри дори от орех зърна на градушката. Ако това те удари по главата, докато си навън, просто си оставаш на място, помисли си той. После се наведе, за да вземе едно от тях. Изведнъж десният му крак се хлъзна върху едно от тези топчета и той политна рязко, без да успее дори да извика.
Последното нещо, което запечатаха широко отворените му зеници, беше острият ръб на ръждясалия метален парапет на терасата, който с бясна скорост приближаваше към челото му.