СЯНКАТА

Слънцето се стопи и потече в реката. Първите звезди колебливо пробиха небето. Далечен вой припомни за изгряващата Луна, за гората и всичко наоколо. Сенките наизскачаха от прогнилите дънери, проточиха се изпод камъните и се сплетоха. Но тя не се боеше, тя също бе сянка. Роди се под листата на дърветата в онзи миг, когато залезът изтече зад хоризонта. Тя се отпусна, разля се плавно и обхвана короните на дърветата. После слезе надолу и се потопи в реката. Водата бе студена и бърза.
- Какво е това? - запита сянката.
- Вода! - изви вятърът в листата на дърветата и избяга. Тогава тя се спусна по течението. Реката се разшири, стана по-плавна и по-спокойна. Сянката застигна някакъв дънер, който се носеше тежко по течението.
- Какво е това “вода”? - запита тя дънера. Той се наклони, обърна се и показа отгоре прогизналата си част, която блесна на лунната светлина.
- Не разбирам! - рече сянката и го заобиколи.
- Водата мокри. Мокър съм. - въздъхна дънерът и се обърна по гръб.
- А защо въздишаш? - размърда се сянката.
- Спомних си времето, когато бях младо, зелено дърво. Радвах се на слънцето и вятъра. А сега съм влажен, мокър и прогнил.
Сянката го обви плътно и заплува заедно с него.
- Какво е това, да си “мокър и влажен”? - попита тя.
- Това е, когато цялото ти тяло е просмукано от вода. Топло ти е, когато тя е топла, и студено, когато е студена.
- Студено, топло... Това го знам. Но да съм влажна и мокра, ми е трудно да си представя. Обичам студа.
- А аз - топлината. -И изведнъж дънерът спря да плува.
- Защо спираш? - изненада се сянката.
- Заклещих се някъде.
- Ще ти помогна! - надигна се сянката - Ще извикам вятъра, бурите...
- Няма нужда! - рече дънерът - И тук ми е добре.
- Но ти трябва да продължиш своя път. Не бива да спираш по средата.
- Аз нямам път. Това е пътят на реката. Случайно попаднах в нея и тя ме повлече със себе си.
- Мога ли да ти помогна с нещо? - зашепна сянката - Искам да съм нужна на някого.<
- Вече нямам нужда от нищо.
- А къде отива водата? - полюбопитства сянката.
- При другите води. Всички те текат надолу, за да се съберат. По- силни са, когато са заедно. Като дърветата в гората .
Сянката се заслуша в ромоленето на реката. Стана й приятно.
- Все пак водата не е лоша-каза сянката и неволно се отпусна над нея.
- Водата не може да бъде лоша или добра! - заклати се дънерът. - Тя е... вода!
Някъде откъм брега се чу леко пращене на съчки, после неясен говор и накрая силен гръм, който я накара да трепне.
- Това са хората- поясни дънерът.
- Какво правят?
- Всичко, което си поискат. Могат да убиват, да секат... Имат едни такива остри и бляскави неща, които се забиват в теб, докато не паднеш от болка. Така направиха и с мен. Но не им харесах и ме изхвърлиха. Останалите дървета навързаха едно за друго и ги откараха надолу по течението.
- Ужасно! - настръхна сянката, замълча, обви по-плътно дънера и добави тихо - Няма смисъл. И те са лоши като хората. Всички ли са такива?
- Не. Има и добри хора. Много добри. Те могат да обичат.
- “Да”... какво?
- Да обичат. Не мога да ти обясня. Мене ме обичаха един мъж и една жена. Идваха често, сядаха под мен и ме галеха с гърбовете си. Дори изписаха имената си по кората ми. Болеше ме, но знаех, че е от обич.
- Тогава... Тогава аз те обичам! - прошепна сянката и стана по-тъмна.
- Благодаря! - изскърца след малко дънерът - Ти ме развълнува. Мислех, че отдавна съм станал безчувствен.
- А какво стана с хората, които те обичаха?
- Не зная. Трябва да са умрели. Те живеят малко.
- Не ти ли е мъчно за тях? - отново попита сянката.
- Не. По-точно беше... Не знам, ти ме обърка.
- А ти... Ти би ли могъл да ме обичаш? - неловко запита сянката, но дънерът не отговори. Замълчаха.
Звездите отдавна бяха изчезнали. Зад хоризонта червенееше и слънцето скоро щеше да се покаже.
- Прощавай! - въздъхна сянката и се сви. - Трябва да тръгвам.
Дънерът отново не отвърна нищо. Само се поклащаше насам-натам, сякаш искаше да се освободи.
- Прощавай! - повтори сянката - До довечера.
- Стига вече. Писна ми! - почти кресна дънерът.
Той стана и се отърси. После пъхна ръце в джобовете и си тръгна накуцвайки.

ИМПРЕСИЯ

Дъждът шибаше стъклата, извиваше се в гневни пристъпи и отново се връщаше върху прозорците. Притичваха хора, покрили главите си с чанти, папки или каквото имаха подръка. Спокойно и с достойнство се разхождаха притежателите на чадъри. Единствено тя стоеше под пороя, гледаше някъде към края на улицата и приглаждаше с ръка мокрите си коси. Виждах я, помнех я, обичах я, знаех я... Винаги същата: с прилепнала към тялото рокля, със замечтани пъстри очи, сякаш отнесена, невиждаща - невиждана, нечуваща - нечувана, мокра и реална само в дъжда.

Спрях на една крачка. Момичето обърна бавно към мен мокрото си и ме погледна. Впрочем не... Погледът преминаваше през мен. Опитваше се да ме забележи. Трябваше да си припомни и другите наши дъждове. Погледът й продължаваше да ме пронизва, спирайки се в някаква далечна точка, която не познавах. Притежавах куп дреболии, които не я интересуват. Стана ми студено и си позволих да треперя. Погледнах встрани, за да събера мисли, когато усетих ръката й върху своята. “Не мисли за нищо! Виж колко е хубаво!” Ръката ме притегли и аз тръгнах след нея. Дъждът се усили.

Вървяхме по безлюдни улици и площади. Усещах само студа на ръката й. В съзнанието ми се прокрадваха незначителни въпроси и натрапчиво ме човъркаха. Тогава момичето ме стискаше импулсивно с ръка и главата ми се проясняваше. Първо престанах да мисля за чадъра си, който така и не използвах. След известно време забелязах, че не е в ръката ми. Може би го бях изгубил някъде... При следващото стискане на ръката й изчезнаха прилепналите ми дрехи. Водата се стичаше свободно по голото ми тяло. След това забравих и за него и то се стопи в дъжда. Усещах само студената хватка на ръката й в някаква неопределена точка на пространството. Отърсих се и от хората, площадите, улиците, сградите и всичко, което ни заобикаляше. Накрая изчезна и самото момиче. Заедно с нещата се изгубиха и понятията за тях. Паметта ми се изпълни с празни думи. За нищо на света не можех да си представя един чадър например. Нито пък знаех за какво служи.

Беше ми останало само усещането за две хванати ръце, за звука на дъжда и движението напред. Всичко това се сблъска в един триъгълник. Ъглите му бяха стиснатите ръце, дъждът и движението между тях. Триъгълникът беше ново, мощно понятие, което се зароди, за да запълни празнината. Сега вече разбирам, че той не е идеалното нещо, но че съществува и събира в себе си всичко останало.

Постепенно стана огромен, с равни страни, и излъчваше бледозеленикаво сияние. Светлината сякаш се стичаше от него, нещо като разтварянето на бучка лед в чаша с вода. Триъгълникът се въртеше бавно по някаква невидима ос, но в същото време ме водеше напред. Бях спокоен. Дори започна да се оформя целта. Не бях сигурен дали е правилна, но беше конкретна и се движех след нея. Винаги когато вали дъжд, е така. И никога не съм стигал докрая. После помнех, съпоставях... А докато вали, винаги си мисля, че ще успея, защото нямам понятие за неуспех, както нямам и други понятия.

И този път всичко свърши по стария начин. Просто в един момент триъгълникът се разкъса. Разбрах, че ги няма вече ръцете. Нямаше го и онова, което ме води. Всичко се размаза, разми се в дъжда и се превърна в противна, делнична мъгла.После се блъснах в нещо. Движението спря. Усетих болезнено тялото си с всички негови болести и недостатъци. Започнах да се лутам, търсейки ръката на момичето. Разбрах, че крещя. По себе си усетих мокрите, противно полепнали дрехи. Спънах се - беше чадърът ми. Всичко се връщаше по старите места. Накрая като лавина се изсипаха звуците. Клаксони, форсирани двигатели, крясъци, тракане на пишеща машина, детски плач, музика... Всичко това беше най-мъчително за възприемане. Заедно със звуците се вдигна и мъглата. Дъждът беше спрял. Само в олуците на сградите се блъскаха последните заблудени капки. По улицата, пръскайки кал от локвите, профучаваха безразлични автомобили. Септемврийското слънце се показа боязливо иззад облаците и се усмихна в мокрите плочки на тротоара.

Беше свежо и чисто като в реклама. Дъждовното момиче се стапяше в края на улицата. Вече намах нужда от него. Поне до следващия дъжд.

ТРАМВАЯТ

В този разказ искам да ви запозная с един мой приятел. Моят най - добър и необикновен приятел. Не вярвам някой друг да има такъв. Това е трамваят с номер 129. Не ми казвайте, че няма такъв трамвай. Има! Но той пътува по своя собствена линия и не се пресича от никоя друга. Обикновено се качвам на него, когато имам много работа и не знам откъде да започна. А това ми се случва твърде често. Впрочем той е много общителен трамвай. Когато се качвам, например, винаги ме пита, дали обичам сладко от боровинки. Когато му отговоря утвърдително, той млъква за момент, за да продължи слд малко с нови въпроси.
Моят трамвай обикновено идва на време, но вчера го чаках дълго. Когато дойде, не ми намигна както обикновено с левия си фар, дори не изскърца. Спря тежко, отвори предната си врата и аз се качих. Очаквах както обикновено да ме запита дали обичам сладко от боровинки, но той упорито мълчеше. бях седнал под един перфоратор за билети и разсеяно гледах през прозореца. Накрая не се стърпях и му казах:
- Знаеш ли, аз вече не обичам сладко от боровинки.
- Така ли - сякаш се събуди той - аз също. Впрочем обичам го, но не мога... Разбираш ли, не мога да ям! Сега съм на електрическа диета. Точно шестотин волта постоянно напрежение, нито повече, нито по - малко. Но ти донеси едно бурканче.
- Но нали...
- Ще опитам! Може би... А какъв вкус има?
- На боровинки.
- Мерси!
И се умълча обиден.
- А къде отиваш днес?
- Където ме заведат релсите. Питай тях!
Стар хитрец. Пределно му е ясно, че не знам нито дума от техния съскащ език. Не се обичаме ние с тях. Когато ги пресичам, винаги ме спъват. Веднъж дори паднах и си разбих носа.
- Перфорирай си билет! - озъби се моят приятел. Можете ли да си представите озъбен трамвай. И двата знаем, че по тази линия контрольори не минават, но не исках да го дразня повече. Той явно имаше някакви проблеми. извадих от джоба си смачкан билет и го продупчих.
- Днес нещо не си във форма. Да не би да ти е ниско напрежението.
- Ами, всичко е наред. Точно шестотин волта - постоянно напрежение. Нищо ми няма. Но всичко това вече ми омръзна. Все тези релси и спирки. Скучно е!
- Но нали аз съм тук!
- Ти ли? Ти си човек. Искам нещо по - друго. Например да отида на море. Но казват, че солената вода била вредна за желязото. Може би ще е по - добре да отида на кино. Аз много обичам да гледам филми.
- Колко пъти си бил на кино?
- Николко. Не са прокарали релси в кината. Искам да гледам любовни филми.
- Любовни? Ти обичал ли си?
- Да, винаги. А мене никога не са ме обичали.
- Недей така, аз те обичам.
- Ти си човек, а това е друго. Слушай, донеси ми един телевизор!
- Не става. Много ти е високо напрежението. Ще изгори.
Някакъв човек се качи на една от спирките, огледа се и като ме забеляза, попита:
- Извинете! Кой номер е този трамвай?
- 129.
- Тези хора не си оправиха транспорта. - възнегодува той - Всеки ден нещо променят.
Човекът стана и тръгна към вратата.
- Ало, ватмана! Бихте ли спрели. Боже, и ватман няма!
Трамваят спря и отвори вратите. Между другото той е един много добросърдечен трамвай. Човекът слезе едно стъпало и се обърна към мен:
- Днес изглежда всички са полудели. Трамвай без ватман. Това на нищо не прилича.
Моят приятел му извести със звън, че трябва да освободи вратата. Човекът слезе мърморейки.
- Омръзнаха ми вече такива. - рече, потегляйки трамваят - Само ми губят времето.
- Ти къде си се разбързал такъв?
- Трябва да мисля, а те ми пречат.
- И аз ли?
- С тебе поне може да се говори. Обичаш ли цветя?
- Защо питаш?
- Веднъж се качи една жена с цял букет. През цялото пътуване им се радваше.Галеше ги и им се усмихваше, а като слезе, ги остави на седалката. Щом като толкова ги харесва, защо се раздели с тях?
- Може би преди това се се разделила с нещо друго - предположих - Или пък ги е оставила за теб!
- Не вярвам, пък и аз не обичам цветя. Представяш ли си, през целия си живот те стоят на едно място, не знаят нищо освен това, което е около тях. А когато ги откъснат, тръгват на път, но вече са мъртви. Какъв е смисълът?
- Не знам, може би се жертват в името на нещо.
Бяхме стигнали до един светофар и чакахме зелено.
- Обичам червения цвят на светофара. И знаеш ли защо? Защото шофьорите го мразят. Все някой трябва да го обича, не е ли така? А жълтия цвят ми е противен. Може би защото и аз съм жълт. Знаеш ли защо трамваите са жълти?
- Защо?
- Защото не са червени.
Стана ми смешно.
- Ти май се смееш!
- А не, така ти се струва! - продължи изповедта си и трамваят - Не ги обичам. Мислят си, че като не ходят по релси, им е позволено всичко. А не си дават сметка, че са по - млади от нас и че са червени, именно защото ние сме жълти.
Вече не издържах и се засмях на глас.
- Смей се, смей се! - рече обидено трамваят и заскърца по някакъв завой.
Остатъкът от пътя премина в мълчание. На последната спирка той спря и въздъхна облекчено:
- Е, аз съм дотук. Чао! И да не забравиш сладкото от боровинки.
После отвори всички врати, пусна ръката си от жицата и... слезе от релсите.

НАДЕЖДА ЗА ПРОЛЕТ

Беше най-обикновен автобус от градския транспорт и както винаги -претъпкан. С мъка се провираше между автомобилите, задръстили улиците. На една от вратите висеше грозд от каращи се хора. На спирките се отваряха останалите подпрени здраво от гърбове врати, някой изпълзяваше отвътре, благославяше градската управа и си тръгваше, оправяйки смачканите си дрехи. А автобусът продължаваше. Хората не спираха да се карат по между си и да подвикват на шофьора. Оплакваха се от главоболие и високи цени. Пътуваха към къщи, където ги очакваха съпруг или съпруга, вечно искащи деца и нежелаещи нищо, но капризни престарели родители. Навалицата въздишаше при тези мисли, после си спомняше за опразващите се магазини, за опашките за олио и ориз. После пак въздишаше, като се сещаше, че и други неща няма.
Но хората имаха и хубави мисли. Радваха се, че имат деца. Че тези деца са здрави и умни. Надяваха се, че поне те един месец няма да се блъскат по автобуси и опашки. Искаше им се поне те да живеят в големи и топли жилища и да гледат още по-умни и здрави внуци, на които също да не липсва нищо. Хората вярваха, а това все пак беше нещо.
На една спирка се качиха хората с птичките. Те не се блъскаха. Просто се промъкваха през навалицата. Бяха необичайно гъвкави. Промушваха се навсякъде, настаняваха се между другите. Бяха най-различни. Имаше стари и млади, мъже и жени, та дори и деца. И от скута на всеки се носеше птича песен. От едни се чуваше веселото чуруликане на врабче, други бяха като трели на славей, трети пък гукаха като гълъби...
Хората се заслушаха и стана някак весело на душите им. Усещаха, че идва пролет, че се топят снеговете и бълбукат ручейчета, бистри като надеждата и пенливи като човешкото щастие. Те се сливаха в един общ поток, който течеше все по-бързо и по-бързо. Хората гледаха от прозорците на автобуса как навън вече се носи цяла река, която измива всички мръсотии, наслоени от годините. Реката възвиваше в пресечките, вмъкваше се в могъщите сгради на различни учреждения и излизаше през прозорците, понесла със себе си тонове формуляри, доклади и преписки. Огромните вълни влачеха директори, секретари, счетоводители, инспектори, печати и подписи на важни и не чак толкова важни личности.
Автобусът спря насред пътя, без да е стигнал до стоянката. Хората, които вече бяха престанали да се карат, излязоха навън весели, с ведри лица. Бодро закрачиха в реката, сляха се с нея, станаха на вода, повдигнаха над главите си хората с птичките, които продължава да пеят. Отсега нататък всичко ще има, се казваше в техните песни-и олио, и масло, и мед, и мляко. И много - много автобуси, все нови и чисти. Всеки ще бъде щастлив и осигурен.
Минаха дни. Водите на реката спаднаха и попиха в земята. Но хората с птичките не спираха да чуруликат, да носят вестта за щастието и настъпващата пролет. А останалите продължаваха да пътуват с претъпканите и разнебитени автобуси, но сега бяха забравили на кавгите помежду си и хвалеха онези с птичките.
Птичите гласове обаче започнаха постепенно да заглъхват. По-късно стана ясно, че са разперили криле и са забягнали на юг. Хората, които ги носеха, започнаха да пишат песните им в книги и вестници, и на огромни плакати, които висяха навсякъде. Създадоха специално хорове, които да ги изпълняват. Бяха направили нови печати със своите си имена, нови бланки и формуляри, пишеха оптимистични доклади и отчети. Говореха за планиране и за бъдещи социални придобивки. Станаха човеци и чиновници с главно“Ч”. Онези, които се бяха удавили геройски във водите на голямата река, направиха светии, издигнаха им храмове, в които благодарното гражданство да коленичи.
Останалите живи ветерани се настаниха зад старите бюра, пишеха книги с мемоарите си и със спомени за реката, която прочистила града и направила хората свободни и щастливи. Пишеха, че всички вече са равни и никой няма да получава повече от другите за същия труд и че всичко ще бъде наред, но дотогава има още много време и трябва да изтече още много вода.
Но вода вече нямаше. Реката отдавна беше изтекла и попила в земята. Вода нямаше нито в язовирите, които хората бяха строили с пот и кръв, нямаше и във високите панелни блокове, където живееха пътниците на автобусите.
Онези, които някога носеха птичките, сега се возеха в лъскави мерцедеси с лични шофьори и охрана. Не че си нямаха собствени, просто така беше по-практично. А хората от автобусите продължаваха да се тъпчат на гроздове по вратите на разпадащите се стари возила. Четяха на крак поскъпващите вестници, в които онези, с които бяха донесли птичките, се караха и спореха за техни си неща и се обвиняваха едни други, че са излъгали гражданите.
Отново започнаха да се карат и автопасажерите, докато висяха по опашките и чакаха отново да долетят птичките, този път завинаги. Вярваха в истинското идване на пролетта. Но дотогава имаше още много време. А сега пътищата бяха затрупани със сняг. Беше студено и валеше на парцали. Засипваше всичко. Хората гледаха дебелите преспи и си мислеха, че ще има много вода напролет, стига някой отново да им докара птичките. После поглеждаха часовниците си с мисълта, че закъсняват за работа или за вкъщи и се взираха с надежда за автобуса. Но от ъгъла не се показваше нищо и те се свиваха в протърканите си якета, пъхваха ръце в празните джобове и си мислеха за децата. Дано поне те да доживеят следващата пролет. И много добре знаеха, че във всеки от тях се крие по едно тъжно и гладно птиче, готово да запее. Но не им достигаше смелост.

Разказът е писан в периода 1988 - 1989 година,
с незначителни текстови редакции от
автора, направени през 1995 година

МОЯ МАЛКА МАРТА

Къде си, малка бездомнице? Забрави ли прага на моя дом? Няма никога да чуя дращене по вратата и самотното ти мяукане? Няма ли пак да се отъркаш в краката ми и да мъркаш, докато те галя?
Още помня онзи ден, когато се спънах в малкото ти пухкаво кълбо. Повдигнах те - трепереше. Взех те в скута си, за да те стопля. Опита се да изскочиш, но не те пуснах. После дълго драска и хапа премръзналите ми ръце. Кръвта се бършеше в бялата ти козина. После, като те вдигнах над главата си, ми заприлича на мартеница. Ще ми носи здраве и късмет, си рекох. След това, колкото и да те къпех и чистех, никога не се изми онова червено петънце на челото ти.
Върни се, Марта, моля те! Вече се заглеждам във всяка случайна котка, която пресича улицата. Три месеца станаха, откакто те няма. Страх ме е за тебе. Веднъж видях на ъгъла една прегазена бяла котка. Сърцето ми се обърна. Не беше ти, знам. Нямаше го петното на челото. Ти трябва да се върнеш. Длъжна си, чуваш ли?!
Извинявай!Нищо не си длъжна, разбира се! Ти избра свой път и тръгна по него. Както децата след време се откъсват от родителите си. Искам да дойдеш поне веднъж, да видя, че си жива и здрава. После върви там - при твоите ... Нямам право да те откъсвам от тях. Мен ме остави. Аз съм само един самотен и влюбчив старец, на когото не му остава още много.
И друг път си изчезвала, Марта. Но тогава беше за по няколко дни. После се връщаше отново при мен. Не се интересувах къде ходиш, но чуех ли котараците да плачат зад къщата, знаех, че пак ще остана сам. Този път нямаше никакви котараци. Нямаше го и колебанието ти. Да, ти се колебаеше. Едва сега го осъзнавам. Търкаше се в краката ми и поглеждаше ту към мен, ту към храстите край оградата. После аз те сритвах леко, все едно те пъдех. А ти, Марта, тръгваше, спираше се отново да ме погледнеш и след това изчезваше в храстите. Този път просто забелязах, че те няма. Дълго те виках, търсих те в избата, на тавана, навсякъде ...
Впрочем може би аз изобщо не те обичам. Това е просто егоизъм. Един старчески, безсмислен и безсрамен егоизъм. Искам да си при мен, за да не съм сам. Въобразявам си, че те обичам и не можеш без мен. И само заради това исках да те откъсна от средата ти, за да станеш само моя. Ако някой някога е обичал, то този някой изобщо не мога да бъда аз. По-скоро ти. Да, да - ти! Преодоляваш животинското в себе си, надмогваше инстинктите си, за да не бъда сам. За да има кой да се търка в треперещите ми старчески крака.
О, значи си ме съжалявала. Колко доблестно и благородно! Мерси! Стой си там, при котките! Мога спокойно да живея и сам. Никому не съм нужен, но никой не ми и трябва.
Какво говоря аз - че си ме обичала. Глупост, свещена глупост! Знаеш ли какво обичаше ти? Обичаше млякото и огризките, които ти подхвърлях след ядене. Наплюскваше се, а после правеше нощни оргии с махленските котки. И ми се присмиваше, нали! Какво ли си си мислила - ще го лъжа този стар глупак, докато е жив, после ще отида другаде. Върви! Свят широк. Глупаци като мене - много.
С едно нещо се гордея само. Колко ли бяха тези, които те коткаха и ти предлагаха лакомства, само за да те погалят. Но ти не отиде нито веднъж. Стоеше до мен и аз бях горд, че си само моя, на никого другиго. Обичах те като жена. Даже и за бабичката, лека й пръст, не съм отделял толкова време и грижи, колкото за теб. Неблагодарница!
Не ме слушай! Говоря всички тези работи, защото съм сам. Къде ли си сега? Може би в някоя по-богата къща. Може би млади момичета те решат и четкат пред огледалото. Много ще ти отива една червена панделка. Как не съм се сетил по-рано да ти купя. Сигурно всяка вечер те къпят с шампоан. Ти си хубава котка, няма да останеш на улицата.
Ами ако се ровиш из боклуците за храна и спиш между казаните. Всичко се случва. Или пък са те хванали хлапетата и сега те измъчват. Ще ви пребия, маскари с маскари! Къде сте?! Къде си? Марта?
Не трябваше изобщо да те намирам през онази студена вечер. Не трябваше да те взимам на ръце. Не трябваше да оставям кървавия белег на челото ти. Щях отдавна да съм те забравил, както не една или две случки в живота си.
А може би си някъде наблизо. Спотайваш се и ме следиш. Изпитваш ме значи. Искаш да видиш какво ще направя. Няма да си взема друго коте. Успокой се, ако това чакаш. Такава лошотия като тебе никъде няма да намеря. Или пък какво си мислиш там, някъде из храстите, че ще започна да се тръшкам и да си блъскам главата, задето те няма. Я стига си се крила! Хайде - мац! Мац! Къде си? Стига си ми тровила нервите.
Помниш ли онзи журналист, дето дойде при мен. Пита ме на колко години съм - правели анкета за най-възрастен човек в селото. Аз излязох най-дъртият. Той така се зарадва. Задаваше ми въпроси, а аз отговарях. И накрая ти се оплете в кабела, събори магнетофона и обърка работата. Сякаш ме ревнуваше от журналиста, от микрофона, от всичко, което бе чуждо на къщата ми. Така и не излязох във вестника. И по-добре. Но ако дойде пак при мен, ще искам да пусне обява. Който намери бяло коте с червено петънце на челото, да го върне срещу заплащане. Имам си скътани пари за погребението. То, като умра, няма да ми трябва много. Един дървен сандък... и това е. Само че искам, като склопя очи, ти да си до мен. Искам да си последното нещо, което ще видя през живота си. Ако те намеря, така да знаеш, ще те вържа вкъщи. Никъде да не ходиш. Без теб не мога нито да живея, нито да умра. Искам първо да затворя очи, после върви, където щеш. Искам до последния си миг да съм сигурен, че си добре, че още е лъскав косъмът ти, че стои кръвта на челото ти.
***
Много бързо се мръкна тази вечер. Колко е тъмна и празна без теб тази стая. Колко е пуста! Няма ли да се върнеш, Марта? Но какво става? Какво е това мяучене? Като че ли са много малки котета. Бели като тебе, малки и треперещи. С червени точки на челата. Ей сегичка, да стана... Ще дойда и ще ви притисна до себе си. Ще ви стопля всички. В моята стая има място, ще ви събера. Не се бойте! Само да стана. Толкова съм уморен. Но защо не мога да се помръдна от леглото? Трябва да си почина малко. Марта! Ела!Нали знаеш дупката под вратата. Прекарай ги вътре, едно по едно. Като малки бели овчици. Печката е запалена. Аз само да си почина малко и ще стана... Ще ви нахраня. Има за всички. Аз само малко... Ей сегичка! Толкова те чаках... Ела, Марта! Марта... Марта...

ТЕСТ ЗА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ

Движех се бавно, с тътрещи се крачки към спирката. Празният трамвай ме изчака известно време, но накрая не издържа, хлопна вратите си и заскърца по нанагорнището. Мислех си, че съм се отървал, но точно когато стигнах до спирката, от завоя изскочи друг трамвай и ме лапна. Чакал ме е негодникът. Беше натъпкал търбуха си до такава степен, че го очаквах във всеки момент да се пръсне. Но беше доволен от себе си, ако се съди по искрите, които изпускаше над кабината си. Впрочем преяждането, както е известно, е вредно за храносмилането, та дори то да е на един трамвай. Исках да го кажа на ватмана. Казах му го. Той пък ме попита защо не си гледам работата. Обясних му, че работата не се гледа, а се върши, и му обърнах гръб. Очаквах да се обиди, но той само ми се изсмя. Все пак, ако не ватманът, то поне трамваят си взе бележка от думите ми, защото по едно време спря и изплю стотина полусдъвкани души, между които и аз.
По-нататък продължих пеш. На кръстовището ме дебнеха една дузина автомобили, готови да ме прегазят, форсирайки двигателите си. Изсмях им се и преминах през подлеза. От другата страна имаше магазини. Влязох в единия от тях. По рафтовете имаше стоки, които се гушеха зиморничаво и явно не им беше до продан. Помолих продавачката да обясни на един дебел пуловер, че ако го облека, ще му стане по-топло. Каза ми, че съм смахнат, и ми посочи отворената врата. Не бях съгласен, но понеже не обичах да споря с по-ограничени от мен хора, предпочетох да изляза, възползвайки се от поканата й. А пуловерът ми харесваше.
В следващия магазин не продаваха нищо. Там имаше огромна табела: "Изкупуваме стъклен амбалаж!". Влязох и най-вежливо попитах колко празни бутилки струва един дебел вълнен пуловер. Изгледаха ме много интересно и ми обърнаха гръб. Стана ми неудобно и излязох, без да ме канят. До магазина имаше фотоателие. Реших да си направя снимка и да я подаря на приятелката си. Жената зад гишето обаче четеше книга и не ми обърна никакво внимание. Окашлях се.
- Моля! - рече механично тя, без да вдига глава.
- Извинете, фотогеничен ли съм, или напротив? - попитах, за да реша окончателно дали да се снимам.
- Да! - отвърна жената, отново без да вдига глава.
- Какво значи "да"? Че съм фотогеничен, или напротив...
- Какво в края на краищата искате от мен? - повдигна огромните си диоптри жената зад гишето.
Както вече казах, не обичам да споря с ограничени хора, затова предпочетох да изляза от фотоателието. Навън имаше уличен часовник. Точно той беше целта ми. Погледнах го - беше четири. Имах среща под часовника. Свалих погледа си от циферблата. Тя беше там и ме чакаше.
- Здравей! - казах й аз.
- Здрасти! - и тя се нахвърли да ме целува. От няколко дни й беше излязла една пъпка на езика и не ми беше приятно да я целувам. Казах й го. Тя се нацупи и си тръгна.
- Извинявай! - викнах подире й. Тя се обърна, премига няколко пъти и започна да търси из устата си някакъв косъм, който беше налапала, докато ме целуваше. Стана ми смешно. Смях се. И тя се смя. После ходихме на кино. Този път аз лапнах един косъм. Пак се смяхме. Изгониха ни от киното. Когато излязохме, тя ми каза, че ме обича. Бях я хванал през кръста, а тя ме беше прегърнала през раменете. Чак сега разбрах колко е по - висока от мен. Смяха ни се. И тя се смя. А на мен ми стана криво.
После седяхме на една пейка. Бях сърдит и пушех нервно цигара. Тя се гушеше виновно в мен
- Какво да направя? - попита тя.
- Отрежи си краката! - посъветвах я най-спокойно и я целунах по бузата.
Още на другия ден тя си отряза краката. Взех цветя и я посетих в болницата.
- Боли ли? - попитах.
- Щом е за тебе...
После плакахме. Без крака изглеждаше доста по-ниска. А и в леглото беше по-различно. Но свикнах. Купих й инвалидна количка, за да я тикам през свободното си време. Краката й окачих на стената над леглото ни. А тя имаше красиви крака.
Иначе си живеехме добре. Оженихме се. Аз пазарувах, докато се връщах от работа, а тя готвеше. Само дето когато се целувахме, в устите ни влизаха косми.
- Какво да направим? - пак ме попита тя, гушейки се в мен.
- Ще се острижем! - реших аз. Не я питах дали е съгласна. Тя ми вярваше.
Остригахме се. Главата й беше малко квадратна. Това ми харесваше. А тя, за да го подчертае, започна да ми маже главата с червило. За една седмица чаршафите ни станаха розови. Това беше много възбуждащо, но не особено хигиенично. Тогава замених червилото с лак за нокти. Така вече можех спокойно да я чеша по главата, без да си изцапам пръстите.
По едно време краката й над леглото бяха започнали да намирисват. Спиртосах ги и ги сложих в голям аквариум. Така щяха да се запазят дори и след смъртта ни.
След няколко дни на езика й отново излезе пъпка и аз отказах да я целувам. Преживя го много тежко. Беше решила да се самоубие, като изпие спирта от аквариума. След работа я заварих мъртвопияна, захапала един маркуч, другият край на който беше потопен в аквариума. Реших да я лекувам чрез студ в хладилника. Подейства й добре. После й казах, че я обичам, и това я стопли.
Веднъж ми каза, че е бременна. Не й повярвах, тъй като вече и двамата наближавахме седемдесетте. Но тя взе, че роди. Рожбата ни се състоеше от един голям ляв крак и глава. Бебето страшно много ревеше и винаги беше гладно. Като поотрасна, проходи и започна да подскача на един крак поради липса на втори. Имаше много тежък крак. Изпотроши всичко из къщи. Започнахме да му купуваме обувки. Понеже не продават само леви, му купувахме по цял чифт. Късаше ги бързо и бяхме събрали цяла планина от чисто нови десни обувки, които не станаха за нищо друго, освен за подпалки. Когато стана пълнолетен, започна да претендира да сме му обръснели главата като на нас. Бих го направил, ако не беше майка му, която твърдеше, че ще хване менингит без коса. Накрая тя умря от старост и аз го обръснах.
След погребението скрих аквариума с краката й в избата, за да не се измъчвам при вида им. Но и така не видях покой. Нощно време от избата се чуваха стъпки, които не ми даваха да спя. Една нощ изпих бутилка джин и слязох долу. Когато ме видяха, краката побързаха да скочат в аквариума, но той падна и се строши. Цялата къща се вмириса на спирт. Краката й се бяха сгушили един до друг в ъгъла и трепереха. Прииска ми се да ги погаля. Направих го. Бяха нежни и топли както преди. После плаках и ги целувах. Взех си ги горе. Вечер лягаха заедно с мен и се търкаха в моите. Много се привързаха към сина ми. По цял ден подскачаха заедно из стаята. Все повече мислех за нея, гледайки краката й.
Започнах да работя извънредно. Сега трябваше да се грижа не за един, а за три крака. Единият от тях беше постоянно гладен, а другите два ми изпиваха по около тридесет литра спирт дневно. И аз се пропих покрай тях.
Сега събирам пари, за да купя цяла цистерна медицински спирт. Искам да спиртосам всички ни, или пък да се оставя да ме излапа някой прегладнял трамвай.

РОМАНС ЗА ДВАМА

Тежките завеси бавно се дръпнаха и откриха празна сцена, като изключим тях двамата. Тя беше в дълга до глезените, розово-червена рокля. Правите й искрящо руси коси се разстилаха по голия гръб.
Когато аплодисментите стихнаха, оркестърът засвири танго. Танцът се сипеше на плавни, привидно отсечени акорди. Той я завъртя и се понесоха напред към публиката. Беше с черна, късо подстригана коса, сресана на път встрани. Бледостта на лицето му се подчертаваше от тънки, също така черни мустачки.
Неочаквано за публиката оркестърът спря на един от тактовете и започна валс. Кавалерът спря и косите на дамата се разлюляха за миг. После изчака, за да влязат в такт, и тръгнаха с плавни полукръгове към публиката, достигнаха ръба на сцената и отново заплуваха навътре.
Последните акорди на валса стихнаха. Бяха застанали странично, с обърнати към публиката лица. Аплодисменти! Те се наведоха в лек поклон и завесите паднаха. Той свали ръката й от рамото си и я пусна. Дамата се огъна в кръста и се свлече с глух шум на пода. Той я гледа известно време безизразно, после се наведе и откачи обувките си от нейните.
Отначало не искаха да приемат номера му. Ние сме сериозно вариете, говореше директорът, не ни трябват циркови номера. Но беше нужно да види само един танц, за да разбере, че играта е повече от истинска. Оттогава остана при тях. Радваше се на известен успех. Често се случваше публиката да не разбере "номера" и да ги вземе за истинска двойка. Получаваше добри пари, които вечер изпиваше с приятели от вариетето. Не обичаше много тяхната компания. Обикновено след третата чашка започваха да го подкачат за партньорката му. "Абе, я кажи, как е в леглото?" - обаждаше се някой. После всички се заливаха в смях. Смееше се и той, защото знаеше, че го правят от сърце. Но отвътре нещо го изгаряше. Имаше навършени тридесет и девет, но след онази катастрофа, вече не беше мъж. Знаеха го само няколко стари приятели, с които обаче отдавна вече не се виждаше. Оттогава минаха две години. Лекарите твърдяха, че заболяването е по-скоро на нервна основа. Но така и не можаха да му помогнат. Имаше си само нея - партньорката. И знаеше, че ще бъдат заедно до края. Нямаше от кого да я ревнува, макар че веднъж някакъв младеж, явно не разбрал "номера", я търсеше с букет цветя. Тръгна си сконфузен. А тя беше само една красива, синеока и русокоса кукла, натъпкана с парцали.
Той я вдигна от пода, загледа се в неподвижните й стъклени очи, поглади с длан студената каучукова буза и я целуна по устните. Това беше за него ритуал, един вид благодарност, отплата. После я хвърли на рамото си и като дръпна една от страничните завески на сцената, слезе. Вариетето беше пътуващо. Оставаше по няколко дни във всеки град и продължаваше. Това постоянно движение разнообразяваше донякъде живота му.
Той мина покрай няколко сценични работници, поздрави ги с махване на ръка и се запъти към фургона. По пода се въргаляха празни бутилки. Срита ги, свали куклата от рамото си и я хвърли на леглото. Днес нямаше пари за пиене.
Съблече фрака и го метна на стола. После се отпусна тежко до куклата. Понякога я ненавиждаше - беше толкова жена, колкото той - мъж. Усети, че заспива. Протегна ръка, щракна мързеливия ключ над леглото и угаси светлината. За първи път от толкова време заспиваше трезвен. Прегърна куклата и се унесе. Обикновено сънуваше автомобила си. Виждаше как ръмжащото животно го настига, за да го направи половин човек. А преди сънуваше, че е на рали. Искаше да стане истински състезател. Толкова! Ето ги и жените му. Беше вървял в тях, във всяка една от тях поотделно. След това, всички го напуснаха. Нарочно пожела да направят куклата му руса, със сини очи - не обичаше такива жени. Нарочно я нарече Нора - нямаше позната с такова име, пък и не му харесваше.
Събуди го нечие дихание в лицето. Отвори очи и премига. Усещаше през дрехите топлия допир на тялото й. Извърна внимателно глава към Нора, сякаш се боеше да не я изплаши. В тъмното различи само бледия й силует. Протегна се и запали лампата. Светлината преряза като нож очите му. Когато вече можеше да вижда нормално, видя само обикновената, пълна с парцали кукла.
Сутринта на другия ден репетира усърдно под звуците на стария грамофон. После цял ден се мота по улиците на градчето. Вечерта на представлението беше блестящ. Имаше чувството, че Нора му помага по някакъв начин. Два пъти бис! Касиерът беше раздал авансите и приятелите му го викаха да пият. Извини се, че не се чувства добре, и се прибра в стаята. Беше се изморил достатъчно, за да заспи веднага. Съблече се, хвърли дрехите и на Нора. Тялото й беше досущ като на жена, само че от розова текстилна материя. Само лицето й беше от каучук, а гърдите - малки и стегнати. Някога - не си спомняше точно кога, им беше нарисувал големи, червени зърна. Сложи я до себе си в леглото. Хвърли отгоре завивките и угаси лампата.
Въпреки умората не можа да заспи. След известно време отвори очи и я погледна. Тя също го гледаше. Неусетно за него се беше изправила на лакът в леглото и се взираше със сините си очи. "Нора!" - прошепна той. Искаше да каже още нещо, но тя сложи пръст на устните му. Извърна се към него и прилепи тялото си до неговото. Той веднага усети топлината, в очите го удари червеното на зърната й. Всичко беше истинско. Нора прокара длан по гърдите му и той усети лека тръпка.
Когато се събуди сутринта, откри по себе си куклата. Беше запазила нощта в себе си. Имаше руменина по бузите, която преди не беше забелязал.
Дните минаваха и приятелите му започнаха да се тревожат. Вечер след представлението, веднага си лягаше. Сутрин ставаше недоспал. Говореше се, че нощем се чуват необичайни шумове от стаята му във фургона. Като че ли при него имаше някой. Иначе беше по-бодър и разговорлив от всякога. Почти престана да пие.
Една вечер, след като си беше легнал, приятелите му решиха да го посетят. Почукаха. Вратата се отвори - той стоеше по халат в тъмното на стаята. Някой щракна ключа на лампата. Вътре цареше необичаен ред. Върху масата имаше нова покривка. На стола върху неговите дрехи беше метната розово-червена рокля с деколте. От леглото ги гледаше и се усмихваше една русокоса красавица, която каза:
- Добър вечер! - гласът й беше звънък и свеж като дъжда, който ръмеше навън. - Аз съм Нора.

ЧАРЛИ

Беше едва осемгодишен. Русата му, по ученически подстригана коса стърчеше на всички посоки. Баща му всяка вечер заспиваше пиян на масата. Беше кантонер. От майка си помнеше само една дебела руса плитка, която гъделичкаше под носа. Беше починала отдавна. Живееха в стария, порутен кантон край железопътната линия, която водеше за града. Чарли никога не беше ходил там. За града говореше баща му, когато беше трезвен. Чарли си представяше големите, пълни с хора сгради. Тези хора влизаха и излизаха, а щом се срещнеха, се поздравяваха. Той нямаше кого да поздравява, освен черната болонка Томи, която винаги беше по петите му. Понякога махаше с ръка и на влаковете, минаващи покрай кантона, а те му отговаряха със свирките си. Веднъж беше чул от баща си, че всички влакове си имат пътници и че все някога ще спре и неговият влак.
И Чарли чакаше. Но влаковете преминаваха с пълна скорост и от прозорците им хвърчаха разни неща, които той ревностно събираше. Вече си имаше цяла планина от бутилки и консервни кутии.
Веднъж един от влаковете намали скорост и почти спря до кантона. Чарли държеше вдървено вдигнатата си за поздрав ръка и не вярваше на очите си. Когато се съвзе и се запъти към него, той вече беше тръгнал. Дълго тича Чарли след влака. Оттогава започна да гони влаковете. Бягаше до изнемога и падаше без дъх на релсите. После идваше Томи и го душеше с влажната си муцунка.
Отначало беше трудно. Но постепенно започна да свиква. Бягаше все по - дълго, стъпвайки точно на траверсите. През останалото време седеше на пейката пред кантона и се взираше в посоката, откъдето щеше да се покаже влакът за града. Томи започна да страни от него. Това не беше вече нейният господар. Този миришеше на въглища, пара и стомана. Очите му съвсем бяха изсивели. Но и Чарли вече не се интересуваше от своята приятелка. Веднъж, докато се търкаше в краката му, я срита и я замери с някаква бутилка. Томи побягна, скимтейки от болка, и не се появи повече.
Всичко това продължи до момента, когато се появи електрическата мотриса. Беше нова и бронята й блестеше на залязващото слънце. Чарли просто я изпи с очи. Затича се, бягаше по-бързо от всякога. Чуваше свистенето на вятъра. Скоро започна да минава през нови, непознати за него места. Желанието му да стигне влака стана още по-силно. Това трябва да е неговият влак. И той го стигна. Но не се хвана за него, както желаеше - не можа да намери ръцете си. Чувстваше, че се движи по-бързо от мотрисата и че всеки момент може да се блъсне в нея. Краката му - спици на едно огромно и тежко колело, не спираха. Когато задната стена вече беше на една педя от лицето му, той затвори очи. Усети като в сън как се врязва нещо хладно с дъх на метал. Намираше се в мотрисата. Беше преминал стената и продължаваше да се движи напред. Чарли отвори очи. Хората около него бяха като безплътни призраци. Достигна кабината, където двама души с омазнени комбинезони играеха карти, а трети - по-млад от тях, държеше ръчките и гледаше мрачно пред себе си. Чарли не спря, излезе отпред и сякаш се освободи от нещо тленно, което досега го бе дърпало назад. Една мисъл като електрически ток преряза съзнанието му: той не беше вече човек! Погледна назад и видя върху релсите да лежи едно русо, по ученически подстригано момче. Около него обикаляше една черна болонка.
Чарли равномерно потракваше по релсите и не се тревожеше за нищо. Вътре в него почти винаги имаше хора. Но трима от тях, онези с омазнените дрехи, решаваха съдбата му. Той разбра, че вече няма воля и власт над себе си. Правеше това, което му заповядваха онези тримата чрез лостовете и ръчките вътре в него. Това дори го успокояваше. "Вече има кой да се грижи за мен!" - мислеше си Чарли, докато най-младият от машинистите миеше с парцал и сапун лъскавата му броня. Тези хора го обичаха, потупваха го приятелски по корпуса и казваха: "Ех, че красавец ни се падна!" Чарли се ласкаеше, радваше се с тези хора, но се чувстваше самотен. И преди беше сам, но по иначе. Тогава ги имаше Томи и баща му. Имаше го старият, разнебитен кантон. Когато си мислеше за тях, плачеше. Едри капки машинно масло се стичаха по бронята му. Механиците дълго търсеха повредата, проверяваха всеки болт, всяка тръбичка, но нищо не разбираха. Чарли искаше отново да бъде при баща си, кантона и Томи. Но тези хора бяха променили маршрута му и сега пътуваше по съвсем други, еднообразни линии. А така искаше да обиколи света...
Веднъж беше спрял на гарата в големия град и чакаше да се качат пътниците. Тогава видя баща си. Беше се отпуснал на една пейка и го гледаше втренчено. От джоба на скъсаната му куртка стърчеше бутилка. Изведнъж той стана, клатушкайки се отиде до него и започна да блъска корпуса му.
- Ти, ти уби сина ми! - викаше той - Защо мълчиш, проклето електрическо говедо? Аз на тебе...
После се свлече на земята и заплака. Едри капки масло се стичаха и по бронята на Чарли. Баща му плака още малко и заспа на асфалта. Двама механици го повдигнаха и го положиха на пейката.
- Какво ли не прави алкохолът! - рече единият, а другият поглади с длан мотрисата:
- Пак е текло масло. Наредиха да го закараме на основен ремонт. Тръгваме довечера.
Чарли трепна. За депото, където извършваха ремонтите, се минаваше по неговата линия, покрай неговия кантон. Едва дочака вечерта. Ето ги старите места, поляните, които беше пресичал, гонейки влаковете. Всичко беше толкова близко. Усещаше как електричеството пулсира в двигателите му. Ето го и кантона. Чарли за пръв път съжали, че няма власт над себе си. Баща му сигурно вече спи. Томи беше приклекнала пред вратата и го следеше с поглед. След това се затича подире му. Беше разбрала всичко, беше познала господаря си. Чарли усети, че го настигат. Долавяше вътре в себе си пресекливото дишане на кучето. Усещаше козината му. Нещо мощно и горещо навлезе в него и замря.
Чарли се повдигна от релсите. Обърса с длан устните си и погледна след отминаващия влак. Това беше новата електрическа мотриса. Сведе глава и видя Томи. Беше мъртва.

ЕДИН НЕДОВЪРШЕН РАЗКАЗ

Тогава бях просто един млад и зелен студент, ако не се лъжа първи курс. Ловях мухите и си мислех, че всичко, което хвърчи се яде. В останалото време пишех разкази и обикалях многобройните столични редакции с надеждата да пробутам някъде нещо. В повечето случаи се отървавах само с някое обещание за близкото бъдеще. От време на време успявах да пробутам нещо. Тогава си купувах цял наръч от съответния вестник, и раздавах наляво и надясно. Но истинския празник идваше, докато дойдеше време за хонорара. По онова време хонорарите хич не бяха малки. С парите от един фейлетон, например, успяхме да се напием до козирката в "Тенекииите" до пионерския дом. На другия ден някой разказваше, че сме били направили "бомба" на сервитьора. Но аз лично нямам спомени от края на тази вечер. Спомням си само утрото. Пардон, обедът. Беше минало 12, когато успях да се събудя. По-пребит не се бях чувствал отдавна. Имах чувството, че цял рояк винарки са се заселили трайно в главата ми и постоянно се размножаваха. Та, точно за този ден ми е думата. Сега, около двайсет години, трудно мога да си спомня кой беше фейлетона, още по-малко пък кои бяха сътрапезниците ми, дошли да полеем публикацията в долнопробната софийска кръчма. То, за запои винаги имаше кандидати. Особено, когато друг черпи. Не си спомням и какво сме пили. Спомням си само едно нищо - ясно и отчетливо. Едно лице. Едно красиво женско лице от съседната маса. Беше невъзможно красива, и много-много тъжна. Седеше сама и пиеше, ако не се лъжа - водка с доматен сок. Не намирах за редно едно толкова красиво лице, в същото време да бъде и толкова тъжно и отнесено. Имах чувството, че не забелязва никого и нищо. Погледът и преминаваше през мен и приятелите ми, като че бяхме безплътни. Не реагираше по никакъв начин и на пиянските подмятания на един от нашите. Само си седеше, гледаше унесено през прозореца с големите си кафяви очи, и небрежно подръпваше една от кестенявите си къдрици, която се открояваше на млечната кожа на деколтето и. Ставам много описателен. Още не мога да си обясня как съм запомнил всички тези подробности, при положение, че цялата пиянска вечер беше просто едно огромно бяло петно в паметта ми. През целия ден не можах да се отърва от този натрапчив образ. Където и да ходех, все имах чувството, че тя е някъде наблизо. Че е в читалнята на институтската библиотека, че ей сега ще влезе в аулата, където бях на лекции. Че това е ей онова момиче, което си преговаря от някакъв учебник до входа на стола… Намирах я във лицето на всяка брюнетка, която ми се стореше по-тъжна. Дните минаваха, а аз не можех да си прочистя паметта от натрапчивия образ. Преди минавах за един от отличниците на потока, на тази сесия се провалих тотално. Едва успех да си взема изпитите на поправителната. С падането на успеха, загубих и стипендията си. Напуснах хубавата си квартира с ТЕЦ и телефон и се заселих в едно стайче в разнебитена къща край Дървеница. Загубих и много от хората, които смятах за приятели. Явно не им бях необходим такъв. По-нужен съм им бил като зубрача, който винаги ще ти обясни задачите, ще ти услужи с лекциите си, или ще почерпи, тъй като освен на хубавата си стипендия, разчита и на хонорари. А хонорари вече нямаше. Не че не пишех. Пишех дори повече от преди. Старата ми пишеща машина "Марица 12" избълва толкова листове, колкото не съм си представял. Отвсякъде, обаче, връщаха ръкописите ми, с какви ли не мотиви. Вече се чувствах като един изпечен графоман, но не спирах да пиша, най-малкото, защото нямах какво друго да правя, във времето, през к! оето не се мотах като ошашавен из инс титута. И няма смисъл да ви казвам, за какво бяха всичките ми писания. Нали се сещате кой беше главният ми герой, какво лице имаше, колко кестеняви бяха къдриците върху млечната кожа на деколтето... Всичко това продължи до един ден, в който забравих всичко това. Е, не съвсем, де. Спомнях си красивото лице, къдрицата, кафевите очи, водката, доматения сок. Но само толкова. Вече нищо не ме караше да се заглеждам подир всяка брюнетка, която върви по тротоара. Не бих казал, че ме е излекувало времето. Ако беше така, това щеше да стане постепенно, Пък и все нещо от онази магия щеше да остане в мен. Просто един ден се събудих след един запой, подобен на онзи, от който започна цялата тази идиотска история, но освен махмурлук не изпитвах нищо друго. Сигурно се сещате - оправих си успеха, върнах си стипендията, наех си нова квартира с правно и телефон. Само хонорарите не се върнаха, за да бъде идилията пълна. Не се върнаха, защото престанах да пиша. Вече изобщо не ми идваше ищах да седна пред белия лист. Дори веднъж се наложи да си пиша автобиографията, и се оказа, че не помня къде съм дянал пишещата машина. Чисто по фройдистки я бях забутал там, където ник ой не може да я намери! Намерих я едва днес, две десетилетия по-късно. Слязох до избата, за да преточа зелето в бидона, и да взема някакъв буркан с компот, когато се спънах в нещо. Беше тя, старата ми "Марица 12". Бих се заклел, че не зная как се е озовала там. След онова време, когато се загуби, аз смених две или три квартири, не съм сигурен, а сега със семейството си живея в апартамент в Пловдив. И никога през тези премествания, не съм я намирал, камо ли да съм я пренасял от едно място на друго. И сега си седя в избата, тук е доста хладно, но сякаш не го усещам, и щракам тези редове на няколко пожълтели от годините листове, които намерих в джоба на капака на машината. Впрочем, това е последния лист. Вече се вижда краят му. А това са последните редове, които пиша, защото повече листове няма. Трябва да отскоча до книжарницата, да купя стотина листа. Свърш

С ДЪХ НА ДЪВЧАЩИ БОНБОНИ

Затворил съм прозореца, спуснал съм завесите, включил съм климатика. Той е от модерните, безшумен е, и почти забравяш за присъствието му. Откъснал съм се от външния свят. Зад тези зидове е непоносимата лятна жега. Навън останаха шумотевицата, свистенето на спирачки и изнервените клаксони. Там някъде са и проблемите ми, пръснати между приятели, роднини и колеги. Зад завесите са стресът, темпото и безпокойството. Навън останаха неплатените сметки за ток, приятелски услуги, вода и парно. В стаята е уютно и спокойно, завъртял съм ключа на входната врата. Никой няма да ме безпокои - изключих телефона и звънеца. Светлината вътре е слаба и приглушена. Чува се само класическото отброяване от стенния часовник. Нищо че е с батерия, досущ се държи като класически и като старинен. На масата пред мен има бели листове, пишеща машина и писалка. Натъпквам лулата си с тютюн и паля. Ароматът ми напомня на дъвчащи бонбони. Димът сгъстява полумрака, прокарв а наслоени лъчи от пролуките на завесите, и ме кара да запаля настолната лампа. Към всичко това прибавям една кристална чаша, бутилка марково уиски и купичка с бучки лед, които предварително съм сложил в табла встрани на шкафа. Изпълвам целия ритуал с поставянето на няколко бучки в чашата (с ръка, естествено), поливането им със златистата течност и вслушването в пукота на леда. Като в една реклама по телевизията. Първата глътка наистина носи особено чувство на отмала. Слагам един бял лист в пишещата машина. Дълго време нагласям табулацията отляво и от дясно. Вече съм готов. Или би трябвало да съм готов. Или поне имам всички условия… Всички условия, които са необходими - уединение, тишина, рехав полумрак, тютюнев дим, аромат на дъвчащи бонбони, хладинка, с две думи - комфорт. Всичките тези фетиши, които би трябвало да събудят заспалите от години чувства в едно ефирно създание, което преди години като че ли само движеше пръстите ми по клавишите. Отпивам отново, вслушвайки се как смалените бучки лед се блъскат една в друга и в кристала на чашата. Този път глътката не ми носи нищо ново. А и тютюневият дим вече не ухае на дъвчащи бонбони, а на вмирисан пепелник. Тракането на часовника не ми се струва толкова класическо, колкото преди малко. А и завесите сякаш са се предали под напора на външния шум и пропускат упоритата чалга на една автомобилна аларма, както и продрания лай на комшийското куче. Крайно време е да напиша жалба до кметството заради този терор. Остави писането, ами от това човек не може да си почине, когато се върне претрепан от работа. Четох някъде, че за такива работи имало предвидени солени глоби. Ще ме тормозят те! Така-а… Белият лист… Пръстите гальовно преминават по клавишите, без да знаят, обаче, на кой от тях да се спрат за началото. Изведнъж забивам всичките си пръсти върху нищо неподозиращите буквички на пишещата машина, защото мозъкът ми е взривен окончателно от пронизител ния вой на прахосмукачка от горния етаж. В резултат всички лостчета на машинарията едновременно се втурват към белотата на листа, но се сплитат едни в други и замират на милиметри от заветната цел. Изведнъж някакво потропване по перваза на прозореца ме откъсна от гнева, който се опитва да ме взриви отвън навътре. Поглеждам и забелязвам малка сянка, която прозира през завесата на светлината на залязващото слънце. Това е птица. Разхожда се по перваза и почуква с клюн по ламарината и по стъклото. Сякаш иска да влезе. Чак сега се сещам. Как бих могъл да привлека музата си с всички тези фетиши? Как би трябвало тя да ме посети, след като съм заключил вратата и залостил прозореца. Как би могла да ме види и чуе, след като съм се барикадирал като за самоотбрана. Скачам към прозореца, като едва не събарям масата с машината, пепелника, лулата, белите листове и чашата с уиски. Дълго време се боря със завесите, които упорито не искат да се мръднат от местата им, после сякаш с часове отварям прозореца крило по крило. Очаквах клаксоните, алармите, далечните сирени, джавкането на кучетата, спирачките, градският тътен и жегата, да ме залеят като всемирен потоп. К ато че ли са ме дебнали. Но не се случи. Навън си беше про сто навън. Дори от близкото дърво пееха птички, а сред избуялия от летните дъждове треволяк пред жилищния блок се усмихваха полски цветчета, чиито имена никога не съм знаел. Слънцето вече се скриваше зад антените на кооперациите отсреща, а от музата нямаше и следа. Само самотният гълъб от моя перваз все още пърхаше, отдалечавайки се от прозореца. Все повече и повече.

НЕЩО КАТО НИЩО

Или животът е проза, или превръща нас в герои на безвкусен роман. Де да знам. Роман на ужасите... Ужасен роман... Момент, че звъни телефона... Беше жена ми! Знам, че не ви интересува, но държа да ви кажа, че ми поръча да напазарувам, като се връщам от работа. Марули да не вземам, че имали нитрати, нито репички. Само четири кренвирша, четвърт кашкавал, цигари... А, и портокалов сок - натурален. Та, за какво ми беше думата. Я да видя по-горе. Да, за живота. Е, га ти и живота, значи! Ето, например, тази сутрин тръгнах за службата, а в автобуса една тъпканица. А бе, знаете какво е. Едва се провираш. А пред мен седнало едно момиче, направо поезия. Огненочервените й коси падат като пламенен водопад върху раменете й. Очите могат да те омагьосат, а по-надолу... Какво? А, благодаря, Васе! Нямаше нужда! М-м-м..., чудно е това руло. Много обичам вкуса на карамел. Откъде го купи? А, до Военна болница. Да ми вземеш поне три, като ходиш пак там. Чудно е. Х-м! Това беше колежката. Почерпи по парче шоколадово руло. Но да се върнем на темата. По-надолу... Да, бе... Чудно беше рулото. А-хм. Не, благодаря. Станал съм вече поне сто и двайсет кила. А я виж какво време е, как да тръгна без балтон. Отвсякъде съм се развисял. Значи... Така!!! Момичето си беше поезия, откъдето и да го погледнеш. Вървеше си пред мен по тротоара, а аз не свалях поглед от фигурата й. А-а-а, не! Не! Беше в автобуса. Благодаря за забележката. Красиво момиче. Черните й къдрици... Съвсем се обърках. Иди, че пиши в такива условия. Е га ти и животът. Проза! И какво се получи, значи. Едно нищо. Нещо, като нищо. А, да не забравя. Трябва, като се прибирам, да платя за кабелната телевизия, че вече ще ни отрежат. А какво да правим по цели вечери, ако останем без телевизия. А рулото беше хубаво. Ей тук, в дупката на зъба ми май е останало малко. М-м-м! Това не ми е в стила. Това не съм аз. Кой съм тогава? Има ли ме изобщо? Проза!

КАПИТАНИ

Като малък боледувах много. Може да се каже, че цялото си детство съм прекарал зад прозореца с компрес на гърлото или пиейки чай с аспирин. Мъчно ми ставаше като гледах как другите деца играят на улицата, как се връщат весели от училище. Завиждах им дори когато ги пращаха до магазина.
Налагаше се по цели дни да бъда сам. Майка и татко се връщаха вечер уморени, хапваха и заспиваха пред телевизора. Нямаше с кого да си говоря, с кого да играя. А и никой не ме знаеше в блока. Бях просто болнавото момче на съседите. Нищо повече.
Измислях си най-различни игри, за да убия времето. Иначе бях кротко дете и не създавах главоболия на родителите си. Но най ми харесваше да играя на кораб. Тогава четях много книги за експедиции и известни мореплаватели - нещо обикновено за дете на моята възраст. Представях си, че блокът, в който живеем, е един голям параход, който пори водите на океани и морета, надвива бури и пътува към неизвестни земи. Бях си направил команден пулт, нещо като капитански мостик. Кутийките с лекарствата се бяха превърнали в копчета и лостове за управление. Една стара ваза беше рупор, по който давах разпореждания на екипажа. Имаше един период, когато така се бях задълбочил в играта, че по цели дни прекарвах пред командния пулт.
Смятах, че това е обикновена игра, докато един ден установих, че корабът, тоест блокът ни, се е преместил с два метра навътре в градинката до улицата. Никой не обърна внимание на промяната. Само баща ми една вечер, както се прибираше от работа, се спря, гледа и се чеса учудено по врата, после махна с ръка и продължи към входа на блока. Когато направих това откритие, се почувствах всесилен, можещ всичко. Да знаете колко ми струваше само да не отида при баща си и да му кажа:“Татко, аз преместих блока!”. Тогава много обичах да се хваля. Винаги гледах да се изтъкна, да ме посочат и да кажат: “Браво на това момче!”. Сега като че ли съм по-скромен. Не знам, може и да се лъжа.
Продължих заниманията си с кораба. Единствената команда, която вече давах, беше: “Пълен напред!”. Ефектът беше поразителен. За една седмица блокът се премести с още два метра, а следващия понеделник вече се беше настанил насред улицата. Едва тогава хората обърнаха внимание на случилото се. Възрастните са си такива. Трябва да се блъснат в нещо, за да му обърнат внимание. И аз вече съм такъв.
След това откритие блокът ни заприлича на кошер. Всички сновяха, викаха, караха се, обвиняваха за произшествието този или онзи, въртяха телефони. Няколко семейства вече се изселиха от блока, защото не се знаело какво още може да стане. Дори организираха комисия, която да разследва и да търси виновника. Надойдоха различни хора, вземаха проби от пръстта и основите. Търчаха журналисти.
А аз не се отказвах. Давах “Пълен напред!” и не се боях от нищо. Блокът вече се беше разположил напреки на улицата и пречеше на движението. Целта ми беше да стигна Южния полюс - на всяка цена. Не мога да разбера защо всички се занимават със Северния, а на Южния почти не са ходили експедиции. Но беше трудно за такъв обикновен кораб да разбива ледовете, които сковаваха града. Тогава взех решение - това няма да бъде обикновен кораб, а ледоразбивач, и то не какъв да е, а атомен. Вече притежавах най-бързия ледоразбивач в света. Един горещ юлски следобед корабът беше готов и потегли с пълна мощност. Двигателите пулсираха като луди в избените помещения. След него се влачеха километри изскубнати кабели и разкъсани тръби, хвърчаха огромни буци пръст и бетон.
Жителите на блока все още не можеха да свикнат с новото положение, безразсъдно скачаха в движение, викаха и плачеха. Нямах намерение насила да ги държа на борда, но и не можех току-така да спра тази огромна машина само заради няколко човека. Казвам няколко, защото наистина бяха толкова. Повечето останаха. Едни от страх да скочат в движение, други от любопитство, на трети пък им беше все едно дали жилището им ще стои на едно място или ще пътува. Но всички разбираха, че дори и доста рискована, това е все пак една промяна. Корабът се движеше - това беше факт - и разбиваше с трясък ледовете на монотонното им ежедневие.
Някъде след около два дена вече бяхме излезли от цивилизования свят и поехме курс към Южния полюс. Тук се плаваше по-леко, нямаше го онзи шум на скъсани кабели и раздиращи се водопроводи. Взех рупора. Беше дошло време да събера екипажа и да разясня целите на експедицията.
В каюткомпанията, нашия бивш хол, дойдоха бай Димитър от първия етаж, леля Гита с неизменната си престилка на цветчета, едно мило младо семейство от средните етажи и един очилат инженер от високото. Последни пристигнаха двама брадати студенти от таванските стаи. Слава богу, баща ми и майка ми ги нямаше. Когато потеглихме, те бяха на работа. Това още веднъж затвърди мнението ми, че ходейки на работа, човек може да изпусне безвъзвратно шанса в живота си.
Когато всички се настаниха, аз станах, окашлях се, за да въдворя ред и разясних накратко положението. Раздадох службите, разпределих задачите. Накрая попитах дали има въпроси. Инженерът с очилата стана и каза, че съм четял много приключенска литература, след което излезе, тръшкайки вратата. Не казах нищо, гледах сериозно и строго, както подобава на един истински капитан, и отново попитах дали има въпроси. Въпроси нямаше и аз ги освободих. Честно казано, не ми се сториха очаровани от това, което им казах.
А инженерът беше прав за приключенската литература, но не виждах нищо лошо в четенето й. Без нея не бих могъл да помръдна блока дори на сантиметър, но на един капитан не му е позволено да се оправдава като ученичка. Нали така!
Между другото вече навлизахме в по-студени области и се наложи да извадим топли дрехи. Бай Димитър, когото назначих за домакин, дойде при мен и обясни, че връхните дрехи едва ли ще стигнат. Там, откъдето тръгнахме, беше лято и хората бяха дали кожусите и палтата си на химическо чистене. Разпоредих да се ползват с предимство жените, децата, възрастните, бременните и майките с деца. Бай Димитър излезе, клатейки неодобрително глава.
Леля Гита ни беше едновременно готвачка и управител на стол. Тя пък от своя страна се оплакваше, че видите ли, олиото било на свършване, и не само олиото, а и всички други хранителни припаси, но положението с олиото било най-трагично. Без него не можела да сготви нищо, дори пържени яйца. След нея дойде единият от студентите, когото бях назначил за корабен лекар, понеже следваше ветеринарна медицина. Екипажът поголовно бил болен от скорбут, трябвали спешно пресни храни, нужни били витамини. В края на краищата дори бурканите с домашна лютеница и туршия бяха на свършване, а той ми говори за витамини. Заповядах му той заедно с колегата си по брада да отидат на кърмата с по една въдица и да не се връщат, докато не напълнят трюмовете с риба. Докторът изсумтя нещо в брадата си и напусна каюткомпанията.
Започнах да подозирам, че както се казва, положението става напечено, въпреки че навън беше около четиридесет градуса под нулата. Започнах да нося под ризата си един не особено остър, но затова пък достатъчно нащърбен нож, който задигнах от столовата на леля Гита. С две думи, миришеше на бунт.
Оказах се прав. Стана ми ясно, когато една необичайно слънчева сутрин се събудих с вързани ръце и крака. Вече нямах власт над кораба си. Не се учудих, когато главатарят им се оказа очилатият инженер. Те, тези очилатите, изглеждат едни такива невзрачни, а всъщност винаги мътят нещо в главите си. Той още в началото държеше контра. Съжалих, че не го бях отстранил от кораба. Обратният път беше такъв позор за мен, че от мъка хванах двойна ангина, която ме държа два месеца.
Сега ледоразбивачът, пардон, блокът ни, си стои на старото си място в квартала. Хората отдавна са забравили за случилото се. Само дето аз се оправих и оттогава не съм се разболявал. А ей там, в детската стая, синът ми бръмчи с уста около командния си пулт и говори със запушен нос във вазата. Децата навън играят, пързалят се с шейни... Излезе по-кекав и от мен. И изобщо... Защо ли му разказах тази история.

ПЕПИТО

Тогава се казвах Пиер и бях на двадесет години. Но иначе приятелите ме наричаха Пепито, понеже съм приличал на италианец. Нямах нищо против. Говореха още, че съм имал затворен характер, и сигурно е било вярно. По времето, когато започна тази история, следвах медицина. Понеже не ходих войник, вече бях втори курс. Има една интересна подробност, която непременно трябва да спомена, преди да започна разказа си. Имаше нещо особено в мен. Още от дете бях навикнал да се вглъбявам в различни предмети, докато започнех да се чувствам като тях. Можех да бъда картината на стената или пък масата в кухнята. Въплъщавах се във всичко, което пожелаех. Съществувах на две места едновременно - в собственото си тяло и в предмета, който съзерцавах.
По това време живеех в една таванска стая, където понякога водех и приятелки. Не можех да се спра на нито една от тях. А го желаех. Повечето от вечерите си прекарвах с цигара в ръка, седнал на перваза на прозореца. Отсреща имаше друг прозорец, зад който често виждах едно лице, което не ми даваше покой. Бях научил името й - Емилия. Също бе студентка. Много пъти съм се опитвал да я заговоря на спирката, но не ми достигаше смелост. Думите се оплитаха на езика ми, избиваше ме руменина. Чувствах се недостоен за нея. Понякога, седнал на перваза, успявах да зърна тялото й в пролуката между завесите. После осветлението угасваше, но аз още дълго се взирах с възпалени очи, преди да заспя с копнеж по недостижимото.
Прекарвах много часове пред прозореца, в очакване да влезе в стаята, да светне лампата и най-после да съблече розовата си блузка, преди да си легне. Розовата блузка! Докато чаках, понякога я виждах да виси изпрана на балкона.
Това се случи онази сутрин, когато се събудих с натежала от нощно запиване глава. Блузката отново висеше на простора. Беше току-що изпрана и от нея още капеше вода. Съсредоточих се и се опитах да се промъкна между нишките на плата. Сигурно е хубаво да обгръщаш това младо тяло. Започнах да усещам, как се поклащам на тела, чувствах гъделичкането на стичащата се вода. После загубих усещане за собственото си тяло. Тъкмо си мислех, че до такава степен никога не съм се вглъбявал, когато всичко се завъртя. Вече бях отсреща и се поклащах на есенния вятър. Срещу мен беше собственият ми прозорец. Виждах лицето и раменете си, ръцете, облакътени на перваза, запалената цигара между пръстите. После образът се размаза, цигарата се измъкна между пръстите и падна надолу. Когато повдигнах поглед нагоре, там вече нямаше никой.
На другата сутрин дойде Емилия и ме прибра в стаята. Бях вече изсъхнал и усещах топлината на пръстите й. Най-после при нея! Вълнувах се така, както може да се вълнува само една розова блузка. След това ме облече. Почувствах едрите й палави гърди, гъделичкането на острите зърна. Давах всичко, за да бъда пак мъж, да овладея това тяло. Но не можех. Пепито вече не съществуваше.
Благодарение на новото си положение се запознах с приятелите й. Опитах се да се въплътя в тях, но нищо не се получи. Не можех да премина през бариерите на телата им. Същото беше и с Емилия. Но трябваше на всяка цена да премина в нея. Така щях да съм по-близо до целта си.
Бях забелязал, че тя пие някакви таблетки. Може би антибиотик или нещо подобно. Взимаше ги два пъти дневно, в точно определен час. За мен не беше никакъв проблем да се въплътя в неодушевен предмет. Издебнах момента, когато тя взимаше хапчето, и се съсредоточих в него.
Бях погълнат. После Емилия дълго търси изчезналата от гардероба си блузка. А аз, разтворен в кръвните й телца, навлязох навсякъде. Уплетох се в нервните възли, настаних се в гънките на мозъка й. Започнах да долавям подобни на шепот откъслечни мисли. Проникнах във всяка клетка на нейното тяло. Смесих мислите си с нейните. Овладях сетивата и мускулите й. Можех да управлявам това тяло също така, както и тя. Вече бях и Пепито и Емилия едновременно. Затова движенията й отначало бяха некоординирани. Събаряше всичко, до което се докоснеше. После дълго стоеше безмълвна и замислена пред огледалото. Чувствах се гузен, като натрапник. Исках да изляза, да се въплътя в нещо друго, но не можех. Нейното тяло ме държеше здраво и аз се лутах като мишка, затворена в капан. Не можеше да продължава вечно така.
Реших да й открия за моето съществуване. Една сутрин, докато Емилия още се въртеше полусънена в леглото, аз се престраших и се обадих в мислите й. Тя скочи и се огледа уплашено. Успокоих я и обясних какво е положението. Очаквах да негодува от вмешателството ми. Бях поразен обаче, когато ми каза, че дори много се радва. Била толкова самотна. Много желаела да има един вътрешен глас, с който да споделя и да се съветва. Разпределихме си функциите. Спомням си, когато тя се готвеше за изпити. Не стигаше времето. Докато тя четеше, аз спях, и обратно. Всички изпити изкарахме с отличен.
Веднъж Емилия сподели, че иска да ме целуне. Казах й, че отдавна желая да я прегръщам. Отначало любовта ни беше истинско мъчение. Но скоро измислихме как да го правим. Аз извиквах в представата й своето тяло, а тя - нейното. Още от първия път се получи нещо неповторимо. Давахме свобода на фантазията си и правехме каквото си искаме. Заживяхме в един наш, измислен и същевременно истински свят, и бяхме щастливи. Всичко беше наше и общо. Плувахме в измислени реки и морета, реехме се като птици между небето и Космоса.
Веднъж забелязах, че Еми отново започва да се вглъбява в себе си. Стана необщителна и мълчалива. Дори в мислите й надничах трудно. Отново започна да се застоява пред огледалото. Беше сприхава и нервна. Когато я питах, ми отговаряше, че и тя не знае какво става с нея.
Една сутрин се събуди и зацелува въображаемото ми тяло, гушеше се в мен. Когато се разсъних, тя се притисна още по-силно и ми каза, че ще имаме дете. После приглади с ръка корема си, но не въображаемия, а този - истинския.

ТЕЛЕФОНЪТ

Бях сам вкъщи. Времето беше студено и дъждовно. А и по телевизията не намерих нещо, което да ми грабне вниманието. Не ми остана нищо друго, освен да седна до телефона и да звъня на приятели. След като не открих никого, изслушах разписанието на влаковете и автобусите, и една детска приказка. Именно тогава ми хрумна нестандартната идея да набера собствения си телефонен номер. Какво беше учудването ми, когато в слушалката си чух глас:
- Кой ме търси?
Занемях. Никога не съм бил привърженик на научната фантастика, нито пък съм имал някога халюцинации. Затова в първия момент реших, че съм объркал номера и съм попаднал на някой непознат.
- Кой в края на краищата ме търси? - настоя гласът отсреща.
- Извинете, изглежда имам грешка - съвзех се аз - кой е вашият номер, все пак?
- 34-65-18.
- Но това е моят номер! - действително се изненадах аз.
- Разбира се! Аз съм твоят телефон.
- А, бе...
- Зная, че не вярваш. На мен никой не ми вярва. Всички говорят с тоя, с оня... А щом се обадя аз, винаги ми казват, че има грешка. Ама каква грешка, бе?! И аз искам да говоря с някого.
- Че говори си с другите телефони - посъветвах го аз.
- Не може, не се избираме помежду си. Ние, телефоните, сме самотници.
- Опитвал ли си се да говориш с друг човек досега?
- Много пъти. Но винаги ме затварят, без да ме изслушат докрай. Веднъж се опитах да говоря с жена ти, а тя взе, че се обади на телефонни повреди. Вие, хората, сте много неблагодарни към нас! Блъскате, тръшкате. Но стига вече - и аз си имам достойнство.
- Ами, като не давате добра връзка...
- За това е виновна централата. А ти, тази черна точка отстрани до клавишите, виждаш ли я?
Изчервих се. Бях си загасил цигарата там, ядосан и на няколко ракии, защото ми прекъсна важен разговор.
- Човек като си пийне, нали знаеш... Заболя ли те? Ти чувстваш ли болка?
- Не, но това е унижение!
- Извинявай!
- Не ме обичате вие. Само крещите и блъскате слушалката ми. Искам да ме обичат. Както се обичате вие с Гинчето.
- Чакай, какво Гинче? Откъде знаеш за това?
- Как откъде, бе? Малко ли я сваляше по телефона! Само й набереш номера и Гинченце, котенце... Целувам ти очите, нослето...Да не изброявам всички органи, щото е нецензурно.
- Мълчи бе, не те ли е срам?
- Как така ще мълча? Аз да не съм сутеньор или сводник!
- Недей да говориш така - поомекнах аз, защото положението ставаше напечено. - И да не се раздрънкаш пред жена ми.
- Аз да дрънкам. Не - няма! Най-културно ще й го кажа. Да знае какъв верен мъж си има. Тъпкано ще ти го върна - и за цигарата, и за блъскането, за всичко. До гуша ми дойде...
- Чакай да се разберем. Няма вече...
- Какво ще се разбираме. Край! - чу се прещракване, последвано от сигнал за заето. Сам не се усетих кога съм го запратил на пода. Разпадна се на съставните си части.
На другия ден семейството ми вече се радваше на нов телефон. Беше модерен, с подвижна слушалка... Но най-важното - имаше копче с надпис “MUTE”.

ИСТИНСКОТО ИМЕ НА ЕДИН ЧОВЕК

В памет на човека Джимито,

чието истинско име беше Приятел

Това не е точно разказ. Или поне не е точно този разказ, който бих искал да напиша. Това е разказът, който написах...
Това не е разказ. Това е самата истина. Или поне истината, която се получи, а не тази, която бих искал да бъде. И все пак това е донякъде моята истина, макар да не ми харесва такава. Дай боже, да е и вашата истина, независимо дали ви харесва. В тази истина аз съм само страничен наблюдател, макар да ми се искаше да бъда и нещо повече - ако не главен герой, то поне второстепенен.
Главният герой се казва... Впрочем никой май вече не си спомня как се казва главният ми герой. Всички обаче му викаха Джимито. Като какъв да ви опиша Джимито? Както и да го направя, все ще има нещо субективно в това, дето уж е истина. За едни Джими беше просто кварталният пияница, който се разхождаше с любимата си плоска бутилка във вътрешния джоб на протърканото яке. За други беше пазителят на стоматологията и хлебарницата в центъра на града, около които се навърташе най-често. За трети беше вечният критикар, за когото нямаше тема - табу. А за мен беше предрешен светец, пратен от небето, за да ни създава чувство за вина, когато постъпваме несправедливо към себеподобните си.
Джимито беше привързан към няколко неща, от които негова беше единствено плоската бутилчица с ракия-менте, в която някога, много отдавна, е имало марково уиски. Той надигаше ракията от време на време или просто отливаше в пластмасовата чашка с кафе, с което го черпеха в хлебарницата. Впрочем това не беше почерпка, а отплата за помощта при пренасяне на тави с банички, каси с безалкохолно и т.н.
Джимито беше привързан и към самата хлебарница, без която животът му просто нямаше да е същият. А тази хлебарница съществуваше много отдавна, може би още от сътворението на света, поне в този му вид, в който го възприемаше нашият главен герой. През годините в нея се смениха много продавачки и какви ли не артикули хляб и закуски. Като че ли непроменен си остана само Джимито.
Най-големите му притеснения дойдоха с реституцията. Старите собственици си взеха хлебарницата и започнаха дълъг ремонт. Притесненията на Джимито се проявиха външно в по-усърдното надигане на бутилката. Само той си знае как се е молил на господ в познатото му помещение да не се появи някой бутик, офис на фирма или магазин за бяла техника. И накрая Бог явно склони пред молитвите му, защото след няколко месеца ремонт, без много шум магазинът отвори врати, зад които отново имаше лавици с банички, бюреци, кашкавалки и касетки с пухкав хляб. Новите продавачки се оказаха приятни млади момичета, които бързо свикнаха с Джимито, приеха без колебание помощта му и го черпеха с някоя друга баничка и с кафе.
Докато траеше ремонтът, божият човек намираше утеха единствено в стоматологията в съседния вход до хлебарницата, която също беше реституирана. Зорко наблюдаваше кой влиза и кой излиза от сградата, размишлявайки и за нейната съдба.
Щастието на Джимито от факта, че отново има хлебарница, която да поддържа крехкото равновесие в живота му, обаче не продължи дълго. Един ден около Нова година Господ прибра при себе си изстрадалата му душа. Сутринта двете хубави продавачки, дошли да отворят магазина си, намериха пред вратата само плоската му бутилка с недоизпита ракия. А тялото на Джимито беше в съседния вход, замръзнало и сгърчено в нечовешкия студ. Смъртта на кварталния пияница, на божия човек, или както там го възприемат вашите сетива, на пръв поглед не се отрази особено на хората, пазаруващи в хлебарницата, нито на собствениците, нито на продавачките, а най-малко на пациентите на стоматологията. Повечето от тези, които го познаваха, рекоха само по едно “Бог да го прости”. Казват, че погребението му било бедно и откъм хора, и откъм почести. Не обичам гробищата. Впрочем Джимито не беше безизвестен човек. Още на другия ден в криминалните хроники на местните вестници се появиха съобщения, че ни е напуснал пазачът на стоматологията.
Някои разправят, че в гроба му заедно с ковчега близки приятели са поставили и плоското му шишенце с ракия, за да си отпива и в отвъдното. Не зная доколко това е вярно, но един ден сред съкварталците се понесе слух, че в някои по-студени и мрачни сутрини са виждали отново плоската бутилка на същото място, до вратата на хлебарницата, там където я е беше оставил Джимито, преди да намери смъртта си. В някои от слуховете ставаше дума и за чашка с още неизстинало кафе, която била намирана до шишето. Аз обаче не хващах вяра на тези слухове, тъй като бях заклет материалист, който е свикнал да възприема нещата само такива, каквито ги усеща със собствените си сетива.
Една мразовита утрин, обаче, възгледите ми за живота бяха разбити на хиляди малки дребни парченца, които повече не успях да слепя по познатия ми досега начин. Бях тръгнал за работа по-рано от обичайното. През нощта спах неспокойно, присънваха ми се кошмари, от които се събудих почти посред нощ изпотен, и само със смътния спомен за нещо странно, страшно и необичайно. Отбих се както обикновено до хлебарницата, за да си взема кафе в пластмасова чашка, но се оказа, че още е рано и е затворено. Бях увил шала си почти до очите, тъй като студът тази сутрин беше надминал дори себе си. Да не говорим за отвратителния вятър, който се опитваше да стопли студените си пръсти в бузите и челото ми.
Тъкмо се канех да си тръгна, когато с периферното си зрение зърнах нещо необичайно. Бутилката с преполовена ракия и чашката с кафе, от която се издигаше рехава пара. Наведох се и ги взех в ръце. Бяха съвсем истински и реални. Бутилката залепна със студенината си по лявата ми ръка, а кафето сгря десните ми пръсти. Огледах се наоколо, но не видях никого. През главата ми премина мисълта да опитам от двете питиета. За миг се преборих със страха, който ми крещеше “Недей!!”, и вкусих от кафето.
Докато ароматната течност с лек привкус на евтин алкохол, потегли към гърлото ми, слухът ми долови сочна тютюнджийска кашлица зад гърба ми. Обърнах се рязко и го видях. Все едно никога не беше умирал, все едно не го бяха погребали. Той си беше, Джимито. Жив-живеничък. Пушеше цигара, стисната в шепа, а очите му ме гледаха усмихнато изпод прихлупената ушанка. Нещо ми говореше, но не можех да разбера какво. Думите му бяха точни и ясни, размесени от колоритните му псувни и попържни, но не разбирах нищо. Стоях вцепенен, с увиснало чене, с кафе в едната ръка, с ракия в другата, и не можех да откъсна поглед от него. Ни в клин, ни в ръкав се почувствах неудобно, че съм му отнел питиетата и му ги подадох, опитвайки се да кажа нещо извинително, но май не се получи нищо смислено и членоразделно. Той захвърли фаса си в близката локва. Много ясно си спомням краткото свистене, с което огънчето на цигарата докосна водната повърхност. После Джимито пое от мен бутилката и чашата... И просто изчезна от очите ми. Стопи се като дим. Докато премигвах от новия шок, който преживя материалистическото ми съзнание, все още чувах заглъхващата му кашлица.
След преживяното не бях на себе си цял ден. Колегите ме гледаха странно, а началството ми удари една яростна критика за няколко отговорни ангажимента, които му бях провалил с разсеяността си. Тази нощ също не спах добре. Отново сънувах странни неща, които на сутринта вече бях забравил. Отново станах рано и първата ми работа беше да отида до хлебарницата. Огледах трескаво прага на вратата, после площадката наоколо, всички первази, където е възможно да се поставят чаша с кафе или бутилка с ракия... но нищо. Тъкмо обаче се наканих да си тръгна, мислейки си, че явно всичко от предната сутрин е било продължение на кошмарния ми сън, чух зад гърба си познатата ми кашлица.
Обърнах се толкова рязко, че загубих равновесие и за малко щях да падна. Пак беше той, Джимито. Подаваше ми бутилката с ракия и чашката с кафето. Фасът висеше на усмихнатите устни, красящи небръснатото му лице, и ме подканяше с поглед да ги взема. Преди да поема пластмасовата чашка, погледнах още веднъж към хлебарницата, за да се уверя, че още е затворено и че не може точно оттук да е взел това горещо кафе. Когато взех и бутилката, той промълви: ”Те вече са твои!”. Този път съвсем ясно разбрах какво казва. Чух думите не с ушите си и те прозвучаха направо в трескавия ми мозък. След това Джимито отново изчезна. И усетих, че този път си отива завинаги.
Гаврътнах една солидна глътка от бутилката и в мен се разнесе приятна отмала с аромата на гроздова ракия. Залитайки, бавно тръгнах към службата. Този ден също не бях на себе си. Провалих една дълго готвена сделка на началството. Освен това ме обвиниха, че идвам пиян на работа и... ме уволниха. Не искам да говоря затова.
Не ми остана нищо друго, освен на следващата сутрин да се върна до хлебарницата, да седна до вратата, да отпия яка глътка от шишенцето на Джимито, и да псувам целия живот, началството и всички наред. Сякаш имаше кой да ме чуе. Запалих цигара и се закашлях, спомняйки си, че се каня да ги отказвам.
Когато се присегнах още веднъж да взема шишето с ракията, което беше до мен, напипах нещо меко. Беше ушанката на Джимито. Взех я и я сложих на главата си, тъй като студът беше сковал челото ми. Докато я нагласях, за да покрие по-плътно ушите ми, чух звънък момичешки глас: “Здрасти, Джими! Днес пак си подранил”. Повдигнах глава. Беше едната от продавачките, която търсеше в чантата си ключовете за хлебарницата. Станах, усмихнах се и я поздравих. Почувствах се по-добре и адски ми се припи кафе. Сякаш никога не бях умирал.
27 февруари 2000 г.
Пловдив

КНИГАТА НА СТЕФАН БОНЕВ

През 2005 година успях най-после да издам първата си книга. Покрай усилията за оцеляване на семейството ми, винаги съм поставял творчеството си на втори план... За съжаление!

Книгата се казва "РАЗКАЗИ ЗА ДВАМА" и съдържа 31 разказа. Издатил е ИК "Марица". Можете да я видите и да си я купите от книжарниците, или ако посетите адрес:

http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=700083 .

НОМИНАЦИЯ ЗА НАГРАДАТА "ПЛОВДИВ"

"Разкази за двама" беше една от трите номинации за престижната награда "Пловдив" в раздел "Белетристика" за книги, издадени през 2005 година.

СИРЕНЕ

Добре си спомням деня, в който жена ми ме изпрати за сирене. Беше събота. Съвсем бях забравил, че трябва да правим кръщене на дъщеря ни. Вече беше на годинка и няколко месеца. Никога не съм бил точен с цифрите и датите. Честно казано, изобщо не ми се висеше по опашки. Да си призная, ако беше за друго, направо бих отказал на съпругата си да обикалям магазините точно в събота. Но понеже ставаше дума за кръщавката на собствената ми дъщеря, се задоволих само с кисела усмивка и лека въздишка.
Станах, сгънах бавно и отмерено вестника, който четях, обух се, метнах палтото и излязох. Жена ми ми напомни от вратата да не се бавя много. Роднините щели да пристигнат всеки момент, а тепърва щяла да прави баницата със сирене, всепризнатият специалитет на нежната ми половинка. Само й махнах заднешком с ръка да не се тревожи и продължих.
Обикновено, когато ме изпратят за нещо в събота, първата ми работа е да мина през шкембеджийницата на ъгъла и да му ударя една вряла чорба с много оцет и чесън. После се отбивах в кафенето, където заедно с Глухия, Немия и Слепия обсъждахме последните новини, прочетени във вестника, чути по радиото и видени по телевизията. Те, тримата, винаги имаха общо мнение, с което се съгласявах, защото иначе не ме чуваха, не ме виждаха и дори не ми отговаряха.
Но този ден и тримата не бяха намерили общ език помежду си. Скарваха се още преди да са започнали да обсъждат сериозно някоя тема. А в края вече не си спомняха за какво точно са се карали. Приех това за лоша поличба и като изразих безапелационното си несъгласие с тях, тръгнах по магазините.
Обиколих всички млекарници, бакалии и супермаркети, но никъде не можах да намеря сирене. Вече бях изгубил надежда, когато един от магазинерите, виждайки колко отчаян вид имам, ми каза поверително, че еди-къде си очаквали да докарат, макар да не било особено сигурно. Обаче все пак да съм проверял.
Магазинчето се намираше в един от крайните квартали. Не ми беше трудно да го намеря. Всички в махалата знаеха за него. Било добре заредено, продавачът не удрял много в кантара, а на всичко отгоре псувал по-рядко. Някои от хората дискретно ми намекнаха, че бил смахнат, но аз да съм си траял. Важното било, че работел бързо и го зареждат добре.
След като открих схлупената постройка на магазинчето, пристроено до кварталния трафопост, трябваше да извървя още около петстотин метра, за да стигна края на опашката. Това беше една доста дълга опашка, макар да съм виждал и къде-къде по-големи. Например миналия месец се наредих на една от километър и половина, в началото на която се говореше за хладилници и цветни телевизори, а хората в края подрънкваха с празни бутилки за олио. В последна сметка докараха захар. Така че имах опит с опашките. Не ме беше страх. Още вечерта телефонирах на жена си. Обясних й къде се намирам, за да ми носи храна. Тя се съгласи с мен, че трябва да отложим кръщенето заради създалите се обстоятелства. Направих си една груба сметка, която показа, че мога да взема сирене едва на осмото зареждане, което ще рече след около две седмици. После позвъних от един уличен автомат на началника си, за да ме пише в неплатен отпуск до края на месеца. Той отначало заусуква, че планът му бил закъсал. После се съгласи при условие, че ще взема някой и друг килограм сирене и за него. Какво да направя - обещах му. И друг път съм му взимал това-онова.
След няколко часа пристигна жена ми. Донесе топли дрехи, одеяло, няколко сандвича и дървеното столче за опашки. Обеща на следващия ден да ми донесе и нещо готвено. Целунах я по бузата и я изпратих до таксито, в което вече се беше настанила друга жена, донесла провизии на съпруга си.
Някъде към шестия ден, мисля четвъртък се падаше, заредиха за първи път магазина. Няколко минути след като дойде камионът, до мен достигна слухът, че са стоварили не сирене, а дамски чорапогащи. Ако бях на ред, обезателно бих взел на жена си. Представях си как би им се зарадвала. Но количеството явно беше много малко, защото свърши след половин час. Останах само с мечтата, че ще видя жена си усмихната, с нов чорапогащник.
След няколко дни още един камион спря пред магазина. Дълго време не се говореше нищо. Отпред взеха да се смеят на висок глас, други пък се караха, чуваха се жени, които крещяха нещо ядосано. Но така и никаква информация не достигна до нас. Искрено се надявах, че е най-после сиренето, когато един младеж дойде ухилен при нас. Той каза само една дума: “Презервативи!” Бабичката, която стоеше до мен, само попита: “Какво?”. После, когато й обясниха за какво става въпрос, тя взе да се черви като ученичка и да чумосва напосоки. Лека й пръст! Само след месец се спомина, както си седеше на дървеното столче. Годините й тежаха вече, не можа да издържи до края. Още си спомням последните й думи: “Само една бучка ми дайте! Само една бучка сирене за внучето...” Така си умря с отворени очи. Момчето, което отскочи до вкъщи, се върна с празни ръце. От парченцето сирене в капана му за мишки нямало и следа. Много хитри са станали тези гадинки, хем ти изяждат сиренето, хем живи се разхождат, че и от отровата бягат, сподели един препатил човек от опашката. Но както често се случва, чуждото нещастие се превръща в щастие за останалите. Искам да кажа, че опашката намаля с един човек. С това и моите надежди да стигна до сиренето ставаха по-големи.
След смъртта на бабичката започнах да сънувам кошмари. Бях заключен в огромен склад, пълен със сирене, а около мен се разхождаха едри сиви плъхове с огромни хищни очи.
Нощем спяхме в туристически палатки, които закупихме на сметка с общи пари от близкия битпазар. Всеки си имаше номерче, за да се знае редът. Беше създаден и комитет, който да се грижи за състоянието на чакащите, за тяхната прехрана и за разрешаване на спорните въпроси. Хората от този комитет ходеха по складовете, проучваха възможностите да бъде доставено сирене и други продукти. Това бяха много активни и надарени с организаторски талант хора. Не всички чакащи успяха като мен да издействат времето на опашката да се брои за неплатен отпуск, та да няма после административни наказания. Все пак сиренето беше продукт от първа необходимост. Благодарение на комитета поддържахме връзки с други опашки, имащи сродни цели. Някъде към Нова година вдигнахме и първата сватба. Едно момче от нашите се ожени за студентка от делегацията на саламената опашка от деликатесния магазин. Разбира се, той се премести в нейната опашка. Все пак по-централна е, магазинът е деликатесен, не е като нашата съборетина. Е, намериха се и такива, които го обвиниха в брак по сметка. Но мисля, че те просто му завиждаха, тъй като момичето, освен че беше хубаво, вече беше стигнало почти до вратите на деликатесния. За сватбен подарък им обещахме цели три кила овче сирене. Подписахме договори между различните опашки за обмен на продукти, когато успеем да си ги купим. Според клаузите на тези документи аз примерно трябваше да отстъпя две кила от бъдещото си сирене, за да получа на бартер кренвирши и бутилка олио.
За тези години жена ми се беше състарила от грижи по къщата и детето, което вече беше пораснало. От време на време тя ми го водеше. Горкото момиче, още щом ме видеше, се прилепваше към полите на майка си. Не можеше да ме познае, мене, нейния баща. Помолих жена си повече да не я води, не издържах съжалителните погледи на околните. Как пък около мен на опашката нямаше нито един човек с малко дете, който да ме разбере. Тя се съгласи мълчаливо. Само една сълза се разля по бузата й...
Между другото тук станаха още няколко сватби. Имаше, разбира се, изневери и разводи, но сега не ми се говори за това. Много пъти зареждаха магазина през това време. Караха какво ли не. Като се започнеше от консерви копърка и шевни машини, та се стигнеше до аспирин и аналгин-хинин. Като че ли тук беше кварталната аптека.
Трудното започна, когато комитетът се разтури. Хората вече не вярваха, че някога ще ядат сирене. Доста от нас си отидоха разочаровани, пропилели ценни години от живота си. Имаше дори едно самоубийство. Поради липса на отрова човечецът се беше нагълтал с аналгин-хинин. Умря си напълно безболезнено и без никаква опасност от настинка или главоболие. Останалите стояхме, водени от чувството, че щом си тръгнем, и камионът със сиренето ще пристигне.
Веднъж при мен дойде красиво момиче. Стори ми се страшно познато. Сигурно и аз съм му бил познат, защото ме гледаше изучаващо и вглъбено. После изведнъж се хвърли на врата ми и прошепна: “Татко!”. Това беше най- красивият ден в живота ми. Сам не разбрах как съм заплакал. Милвах я, галех я. Моята дъщеря! Моята! После тя ми разказа как майка й починала внезапно. Не издържало сърцето й... Преди да затвори очи, й казала истината за мен. Че чакам на опашка за сирене. Обяснила й защо не искам да я виждам. Преди това знаела, че съм на работа в чужбина. Не ми се сърдела изобщо. На мое място тя щяла да постъпи по същия начин. Не знаех да се радвам ли или да продължавам да плача. Загубвайки един човек, аз намерих друг. Не е същото...
Дъщеря ми вече завършваше средното си образование в Техникума по хранително-вкусова промишленост, но беше започнала работа на четири часа, за да може да се прехранва. Милата, виждах я как се съсипва. Не й оставаше време момче да погледне. Усмихна се накриво, когато й подарих няколко презерватива, от ония, които докарали преди години. Друго нямах какво да й дам.
Веднъж дойдоха от профсъюзите. Обясниха ни, че повече не можели да пазят свободни работните ни места. Пред вратите на заводите и фирмите чакали тълпи от млади специалисти. Прекратяваха трудовите ни договори. Тези, които не искаха да си губят работата, си тръгнаха. Аз останах. Опашката беше намаляла съблазнително. Дъщеря ми ме убеждаваше, че повече няма нужда от сирене. Защо й е на тези години да си прави кръщавка. Пък и майка й я няма вече, та да завърти баницата, която само тя умее да прави. Молеше ме със сълзи на очи да се прибера вкъщи. Можех ли да й откажа.
След няколко дни ме заведе у дома. Оказа се, че старата ни къща отдавна е съборена. Сега живеехме в панелен апартамент в десететажен блок, който се извисяваше на мястото. Там, където бяха кафенето и шкембеджийницата, сега се издигаше ресторант с бар и дискотека. А от Глухия, Слепия и Немия намерих само три олющени и пожълтели некролога.
Някак чуждо ми се стори тук. Все си мислех за опашката, за порутената сграда на магазинчето, за смахнатия магазинер, когото обаче зареждат добре, и за приятелите ми по съдба. А в този блок всички ми бяха чужди и непознати.
Един ден реших да отида при магазинчето просто за да си побъбря със стари познати. Но от опашката нямаше и помен. А когато се огледах за магазинчето, видях че на негово място стърчаха основите на бъдещ супермаркет. Въздъхнах с една от онези въздишки, които човек си позволява, когато загуби нещо скъпо. Тогава видях чантата. Беше най-обикновена пазарска чанта. Носеше я някой от нашите, но вече не си спомнях точно кой. Беше окачена на автобусната спирка и се вееше. Като знаме.

СТАРЕЦА

Животът е най-интересната и най-четената книга - казваше понякога Стареца. - Ама вие да не мислите, че някой ми плаща, за да ви говоря. Тези неща може да ви ги каже всеки.
После ставаше, отърсваше палтото си от падналата от лулата пепел и тръгваше. А ние седяхме и го гледахме със зяпнали уста, докато се стопяваше в мрака. Не ни беше ясно как така всеки може да ни говори такива интересни неща.
Стареца беше най-обикновен човек, дори не беше и стар. Бяхме го кръстили така заради лулата, големите прошарени мустаци и мъдростите, които сипеше на всяка крачка. За нас, хлапетата от квартала, той си беше нещо като бог, от чиито уста можехме да чуем какви ли не истории. После дълго спорехме и си го представяхме като смелия моряк от нефтовоза, който спасил цял един кораб. Или пък в тайгата, гонен от гладни зверове. Искахме и ние да сме такива. Не ни учудваше как така може да е бил на толкова много места за краткия си човешки живот. По-скоро бихме повярвали, че е безсмъртен, отколкото да се усъмним в думите му.
Всяка вечер се събирахме около стария шлеп на кея и го чакахме да се появи на фона на догарящото в реката слънце. Още преди да се появи, огромната му сянка ни обливаше с хлад и тайнственост. Ние млъквахме и се взирахме с примижали очи в неясния силует, който идваше към нас. Стареца приближаваше на десетина крачки и се спираше, бръкнал в джобовете. Така застанал, с широкополата си шапка и изтърканото си палто, ни заприличваше ту на изследовател на джунглите, ту на каубой от дивия Запад. Въображението ни рисуваше въже с примка, прикачено за колана му. Виждахме тънката цев на пушка да стърчи над лявото му рамо. Той всмукваше гъстия дим от лулата си и поклащаше глава.
- Пак ли сте тук, нехранимайковци! - дрезгавият му глас ни караше да се притаяваме по местата си. Имахме чувството, че само едно наше движение или звук са достатъчни, ласото да се оплете около вратовете ни. Беше ни страх от него, но го търсехме. Имахме нужда от неговите разкази. Той се приближаваше до нас, сядаше на старата, изгнила пейка и разпалваше лулата си, покривайки я с широката си длан. Всмукваше няколко пъти и обвит в дим, започваше да разказва. Виждахме го на Северния полюс, теглен от кучета. В заскрежени и студени гори, гонен от вълци. Заедно с него ни палеше слънцето на Сахара. А манерките отдавна бяха забравили вкуса на вода. После, на най-интересното, когато в далечината се виждаха трепкащите очертания на оазис, той ставаше, изтърсваше лулата в облегалката на пейката и си тръгваше, без дори да ни погледне.
Ние се прибирахме по домовете си и заспивахме с дървени пушки в ръце, залегнали в храстите или пък полюшвайки се на спасителен сал, далеч от брегове и хора. Сутрин се успивахме за училище, гледахме безучастно в черната дъска, а после ни пишеха двойки. Но това малко ни тревожеше. Важното бе, че вечерта пак ще бъдем със Стареца. Този път като пилот на боен самолет, парашутист или десантчик.
Но една вечер Стареца не дойде. Нямаше го и на следващата. Напразно чакахме. Слънцето бавно заспиваше в обятията на реката. Мислехме си, че пак е тръгнал на някое рисковано пътешествие. Накрая си отидохме с наведени глави.
Минаха дни, месеци, години. Отдавна вече бяхме престанали да ходим на кея. Бяхме се отказали да чакаме повече. Сигурно беше загинал някъде сред многобройните опасности. Живеехме само със спомена за Стареца и неговите истории. Вече бяхме пораснали, мъх се опитваше да избие по горните ни устни. Позабравихме Стареца, а и честно казано, вече много не вярвахме в неговите истории. Дори си мислехме, че е лъжец, че си измисля, за да се перчи и така нататък.
Това продължи до една сутрин, когато събуждайки се, почувствах, че днес той ще дойде. Едва дочаках вечерта. А после краката ми сами ме повлякоха към стария шлеп на кея. Там вече се бяха събрали всички. С някои от старите си приятели не се бях виждал отдавна. Бяха ни разделили различни училища, квартали, семейства или пък просто времето. Не се наложи да чакаме дълго. Той се появи както и преди - огромен и величествен. Доближи се, сложи ръце в джобовете и поклати глава. Очаквахме да чуем обичайното: "Пак ли сте тук, нехранимайковци!", но последва друго:
- Вече няма да ви разказвам нищо! - той седна на земята пред нас, така че залязващото слънце се скри зад гърба му, и продължи. - Повече няма да се видим. Вече нямате нужда от мен. Пожелавам ви приятно четене на голямата книга на живота. И да имате, колкото се може, по-малко страници като тези, които ви прочетох. Впрочем тези неща можеше да ви ги разкаже всеки.
После стана, огледа ни всички подред и накрая погледът му се спря на мен. Известно време ме гледаше така, сякаш се колебаеше за нещо. Накрая ми направи знак да отида при него. Станах и се доближих плахо. Той ме прегърна през раменете и ме поведе напред към слънцето, което залязваше, за да изгрее отново, към реката, която течеше, но не изтичаше, към малката си къщичка на брега. Никога не бях влизал вътре. Никой не беше влизал. Отвори вратата и ме покани. Вътре имаше голяма, отрупана с книги библиотека, дървена маса, стол и легло.
- Искаш ли да станеш като мен? Искаш ли да знаеш всички тези истории? И много други? - питаше Стареца, пронизвайки ме с обезцветените си от времето очи.
Исках. Той остави шапката и лулата си на масата, метна палтото върху стола и като извади първата книга от първия рафт на библиотеката, рече:
- Това са моите приключения. Тази библиотека е пълна с такива истории. Ти почети, а аз ще легна да си почина.
Едва сега видях колко е остарял наистина. Косите и мустаците му бяха съвсем побелели. Осанката му вече не беше така величествена, както преди. Дълбоки бръчки браздяха челото и лицето му.
Той легна и заспа веднага, а аз четях книга подир книга. Отново плавах с корабокрушенски сал в океана, отново ме гонеха бели вълци. Но вече сам трябваше да търся решение на проблемите си. Стареца го нямаше и беше трудно. Не е като да слушаш отстрани. Прочитах том след том, на един дъх, без да си почина. Когато затворих и последната книга от последната лавица, случайно зърнах лицето си в стъклената витрина на библиотеката. Бях остарял. Лицето ми се беше издължило от тревоги, потъмняло от загара на пустинното слънце и планинските ветрове. Имах големи посребрени мустаци и почти стоманено сиви коси. Погледнах към леглото. Стареца си беше заминал. Взех палтото му от облегалката на стола и го облякох. Стоеше ми така сякаш винаги го бях носил. Сложих и шапката. Като че ли беше правена за мен. Захапах лулата и запалих.
Когато излязох навън, се свечеряваше. Обърнах гръб на залязващото слънце и тръгнах към шлепа. Откъм пейката се чуваха детски гласове: "Стареца! Стареца идва!" И аз наистина бях Стареца. Приближих още малко, бръкнах с ръце в джобовете и всмукнах от лулата. После поклатих бавно глава и казах с пресипнал глас:
- Пак ли сте тук, нехранимайковци!