ТЕЛЕФОННА ИСТОРИЯ

Със сигурност това, което пиша в момента, няма да се хареса на повечето от вас. Откъде съм толкова сигурен? Ще разбере! Това не история за хора, които обичат романтични или поучителни историйки, нито за онези, които си падат по криминалета. И почитателите на приключенския жанр няма смисъл да си губят времето с тези редове. Ако съм изпуснал някои други подобни популярни жанрове, нека техните почитатели не ми се сърдят, ами просто да си потърсят някакво друго четиво по техен вкус.
И ако някой от изброените по-горе видове читатели все още не се е отказал да чете тези редове, ще му кажа, че тази история ще започне от своя край. Всъщност ще започне от един от многото си краища. А и този край изобщо не е литературен. Този край не е нито отворен, нито пък е завършен. Просто край като край, най-обикновен, както краят на корабно въже, на шивашки конец, край на тояга, краят на пътя или нещо подобно.
Ако онези, специалните читатели, вече са си намерили някакво друго занимание, значи най–после мога да кажа за какъв край всъщност става дума. Краят фактически беше край на кабел. Електрически кабел, или по-точно става дума да телефонен кабел.
Краят на кабела завършваше с най-обикновена розетка, каквито имат всички стари телефонни кабели. И тази розетка беше свързана с един телефонен апарат. Стар телефонен апарат, от онези - тежките, черните, заоблените, със шайбите и изписаните цифри и букви под тях.
Старият телефон се намираше върху една също така стара телефонна поставка. Тя беше дървена, покрита с кръгла домашна дантелена постелка, плетена на една кука. Поставката беше прикрепена към още по-стара закачалка за палта, намираща се в антре с овехтели тапети, имитиращи тухлена стена. Чудя им се на някои хора, защо им трябва да слагат замазка върху тухлите, пък после да лепят тапети, които да ги имитират. Излишна работа.
В антрето царяха полумрак и тишина, която беше прекъсвана единствено от аристократичното тиктакане на стария стенен часовник, който още по-аристократично размахваше насам-натам тежкото си махало.
И ето че телефонът се раззвъня неудържимо и размаза боите на цялата идилична картина, която с толкова труд ви обрисувах. Звънеше като на пожар, звънеше спешно и силно. Впрочем той винаги така си звънеше. Телефонът нямаше различни видове звънене при различни поводи, нито пък изписваше кой те търси. Ако желаете подобни екстри, по-добре си вземете някой по-модерен апарат или джиесем.
И понеже старият човек от другата стая много добре знаеше, че телефонът абсолютно винаги си звъни спешно и на пожар, затова и не бързаше да вдигне слушалката. Той отвори остъклената и с цвят на слонова кост врата и влезе в антрето, като си опипваше джобовете. Върна се обратно и се взе очилата, които беше поставил на старата си холна масичка пред още по-старя си черно-бял телевизор. Най-после отиде до почервенелия от звънене стар и иначе – съвсем черен телефон и си каза “Изкукуригал дъртак! Че защо са ми тези очила, щом само ще говоря по телефона”. И се върна обратно до холската масичка, за да върне там ненужните му очила.
Когато възрастният човек се добра обратно до телефона, от звъненето той вече се беше преместил, заедно с плетената постелка, към единия край на дървената си поставка и всеки момент можете да падне на пода. Човекът се намръщи и го намести, така че да бъде точно по средата на масичката и после вдигна намръщено слушалката.
-Моля! – каза той.
-Здравейте! – отговориха му отсреща.
-Кого търсите? – попита старият човек.
-Вас! – му отговориха от другия край на линията, демек от другия край на кабела.
Старецът за миг се замисли, че явно положението с телефоните е много по-сложно от двата края на палката за мухи, която висеше на един пирон наблизо. Там нещата са ясни. Знаеш кой край трябва да хванеш в ръка, както и с кой край да размажеш летящата гадина. При телефоните имаше много краища на кабела. Дотук той така и не разбра точно кой човек и от кой край на кабела му се обажда. Сложнотията ставаше още по-голяма, защото един и същи човек можеше безпроблемно да се премести от един телефон, намиращ се на един край на кабела, на друг, или на трети край, а защо не и на четвърти, пети и т.н.
- А откъде се обаждате? – попита старецът, за да си изясни веднъж завинаги ситуацията, в която беше попаднал, вдигайки слушалката.
- От телефонната ви централа – отговори гласът отсреща.
- А вие кой сте? – побърза да затвори координатната система възрастният човек.
- Аз съм телефонният техник.
Сега вече старецът знаеше кой се обажда и откъде се обажда и това видимо го поуспокои. Спокойно изслуша и новината, че телефонът му до седмица ще става цифров. Щял да има еди колко си и еди какви си екстри. Не му хареса обаче, че ще трябва да се раздели със стария си черен телефон, който има прозрачна шайба, с изписани цифри и букви. Той още не беше разгадал за какво служат буквите, а те вече искаха да му сменят телефона. Тук вече възрастният човек се ядоса и вдигна кръвното.
-Не можете да ме принуждавате! Телефонът си е мой и аз ще преценя дали да го сменям! – кресна той в слушалката. От напрежението се закашля и ядосано трясна слушалката. После бързо влезе обратно в хола, като тръшна зад себе си остъклената и с цвят на слонова кост врата.
-Утре ще се обадят, че и мен искат да сменят, защото гласът ми бил много дрезгав или че не знам английски - разпалваше се той. Но вече нямаше кой да го чуе. На онези от централата беше затръшнал слушалката, а от бабичката, бог да я прости, му беше останала само една посивяла черно-бяла снимка с черна лента в единия ъгъл. После пусна също така черно-белия си телевизор и се тръшна в изтърбушеното си, но любимо кресло.
Когато техникът затвори телефона в другия край на линията, намиращ се в централата, въздъхна и облекчено и отегчено. Първото - защото тягостния за него разговор най-после беше свършил, и второто – понеже дядото отсреща така и не го беше разбрал. Как да му обясниш, че старият телефон е аналогов и не може да работи добре с новата цифрова линия.
Изведнъж телефонът на модерното бюро на техника звънна. По-точно не звънна, ами изпя или още по-скоро изсвири някаква популярна попфолк мелодийка.
-Телефонни повреди, слушам – каза техникът и в същия миг придоби вкисната физиономия. – А, вие ли сте? Не, телевизора няма да ви караме да сменяте с цветен... Нито ще ви караме да оцветявате снимката на бабката... Ама, моля ви! Ало?!
Но вече никой не го слушаше отсреща. Техникът затвори слушалката с рязко движение, стана и излезе в коридора, тряскайки модерната офис-врата зад гърба си.
-Изкукал дъртофелник! – изкрещя той навън, като се надяваше, че поради разните шумове в офиса, никой наоколо няма да го чуе. Бяха длъжни да са любезни с клиентите си. Между другото оценката, която техникът даде на възрастния човек много точно съвпадаше с определението “Изкукуригал дъртак”, което старецът сам си постави, преди да вдигне първия път слушалката на стария си черен телефон. Но техникът нямаше как да знае това.
Когато техникът отново влезе в офиса и седна на бюрото си, телефонът му вече се скъсваше от звънене, пардон, от свирене. Той погледна изписания на екранчето номер и пребледня. Не, този път не беше дядото. Обаждаха му се от един друг, трети край на телефонния кабел.
-Да, господин началник! – разтопи се техникът. – Ама… аз бях безкрайно учтив с този човек. Не съм казвал нищо за бабичката му и за телевизора... Тези неща той ги каза, не аз… Да, да, разбира се! Ще напиша доклад… С пълни обяснения по случая… Веднага, г-н началник. Веднага!
После в тази история се намесиха още няколко края от кабелите на телефонната централа. Първо се обади жената на техника, за да му постави няколко домашни задачки, които трябваше да изпълни след работа и преди да се прибере вкъщи. Той пък се ядоса и си го изкара на нея, като я навика. После му стана мъчно, щото жена му с нищо не беше виновна и й се обади от своя служебен край на линията, за да помоли за прошка. Този път тя му кресна, заяви нещо за развод, и му трясна слушалката.
А после техникът седеше пред белия листа, премигваше и се опитваше да събере всички краища на тази история, за да напише обяснение на шефа си. И тъкмо нещата се бяха оформили в главата му и тъкмо посегна с химикала към празния лист хартия, когато телефонът пак звънна. Този път беше синът му от къщи. Току що се бил прибрал от училище. Днес “оная идиотка по математика” го изкарала пред дъската и го карала да решава задачи от материал, който още не били взели. А пък Никито, дето баща му не е техник, а е някакъв фактор в инспектората по образованието, получил петица на такава тъпа задача, дето и дете от детската градина можело да реши. А на нашия писали двойка. Техникът кресна и на него и му каза, че ще се разправят вкъщи. После затвори. Веднага след това синчето отново се обади и с драматичен глас му заяви, че той повече не му е никакъв баща. И веднага след това трясна слушалката в домашния край на линията.
А техникът седеше отчаян от живота и търсеше изход. Изведнъж се загледа в отворения прозорец на офиса, който се намираше на деветия етаж. Това е добър изход, помисли си той, но той е само за смели хора, а аз не съм от тях. Пък и от малък изпитваше страх от височините.
Техникът остана след работно време, защото не си беше дописал обяснението за цялата тази история.
По-късно същата вечер възрастният човек спеше в изтърбушения си фотьойл пред черно-белия си телевизор, иначе хванал здраво палката за мухи в дясната си ръка. От екрана го гледаше красива говорителка, която четеше новините.
-А сега една трагична вест от последните минути, която току-що внесоха в студиото. Техник от телефонната централа е бил намерен обесен на края на кабела на служебния си телефон тази вечер в офиса на телекомуникационната компанията, малко след края на работното време. Предполага се, че е самоубийство, въпреки, че предсмъртно писмо не е открито. За сметка на това около него е било пълно със смачкани листове, на които се е опитвал да пише обяснение до началника си за някакви цифрови и аналогови телефонни постове, за възрастен човек и т.н. Потърсихме въпросния началник, чийто мобилен телефон беше изключен. Но сега ми дават знак, че той е на другия край на телефонната ни линия. Бил е намерен на домашния си стационарен телефон. Ало, чуваме ли се?
И тъкмо началникът започна да говори, когато нещо изпука силно в стария телевизор и той загуби звук и картина. Старецът скочи като попарен и се разсъни на момента. От стария лампов телевизор излизаше пушек и миришеше на изгоряло. Трябва още сега да се обадя та техниците в телевизионния сервиз, каза си старецът, а те пък ще ми се оправдават, че вече нямали части за лампови телевизори. В 21-ви век сме живеели. Че какво като сме в 21-ви век? Те ще ми кажат какъв телевизор да ползвам. Той вече беше наместил очилата и ровеше в телефонния указател. Или ще го оправят или…
Старият черен телефон прекъсна мислите му, тъй като отново звънеше като на пожар.
-Моля! – рече стария човек в слушалката и известно време слуша съсредоточено. -От телевизията ли се обаждате? Вижте, телевизорът ми току-що изгоря. Той е лампов и не ми казвайте, че не може да се поправи. Какво като е лампов! Ще му сменят лампите и готово. Нали съм гледал как става. Вадиш изгорялата, слагаш новата, щрак и готово… Какво? Телефонният техник ли? Да, обади ми се някакъв днес. Щели да правят телефона ми цифров. Трябвало да си сменя апарата, щото бил стар. Ама апарата си е мой, и аз ще реша дали да го сменям, или не. На началника му ли? Да, обадих му се, защото никой не може да ми нарежда да сменям собствения си апарат. Какво – обесил ли се е? На телефонния кабел?! Че какво общо имам аз с тази работа? В обясненията му пишело за мен… Айде, моля ви се!
И старият човек затвори с разтреперана ръка телефона. Заслуша се в тишината, или по-скоро в аристократичното тиктакане на стария часовник върху тапетите с имитация на тухли. После се загледа мълчаливо в телефонния кабел, който излизаше от розетката и се виеше с метри по пода, преди да се скрие някъде в стената…

КАЛЕНДАРЪТ

Една история, която няма как да ни се случи,

защото имаме много почивни дни.

Тръшнах се отегчено на ергономичния стол в офиса и въздъхнах. Новогодишните празници бяха отминали и днес отново трябваше да се работи. Налагаше се да си припомням старите проблеми, да започвам отново да пришпорвам задачите. Погледнах календара, колкото да си припомня, че беше миналогодишният.

Измъкнах изпод бюрото новия календар, който бях приготвил още преди празниците, и го окачих на пирона върху стария. Имах този навик, който на моменти се оказваше много полезен. Ако трябваше да си припомня някоя стара задача или просто да видя някой ден от предишната година, просто повдигах новия календар и разлиствах предишния. В началото на новата година много често ми се налагаше да правя подобни справки. Някъде към май – юни вече изхвърлях стария календар, защото повече не ми беше нужен.

Календарът беше най-обикновен, като всички онези, които висят в офисите, кабинетите и канцелариите на всички фирми и учреждения по света. Отгоре се мъдреше реклама на някаква строителна фирма, а върху деня имаше лента с малка червена рамка, която показваше датата. Опитах се да си спомня кой ми го беше дал, но не успях. Предишният ден, 1 януари, беше почивен, затова се пресегнах, за да преместя квадратчето на следващата дата. Точно тогава телефонът на бюрото ми звънна. Тъй като не очаквах някой да ме търси толкова рано, се стреснах и пръстът ми заедно с квадратчето отскочи с още един ден напред. Посегнах към слушалката, но точно в този момент почувствах внезапно замайване, краката ми се подкосиха и залитнах. За щастие успях да улуча стола, вместо да падна на пода.

След няколко секунди вече ми беше минало. Само силното сърцебиене ми напомняше за моментната слабост. Трябва да е от преяждането и препиването по празниците, помислих си. Все се заричах да се ограничавам, но вкусотиите, които бяха приготвили жените вкъщи бяха прекалено голямо изкушение, особено за гастроном като мен. Е, тях пък не можеш да не ги полееш с повечко червено винце.

Погледнах ядосано телефона, сякаш беше виновен за случката. Но той вече беше спрял да звъни. Погледнах и часовника. Вече наближаваше девет, а все още бях сам в офиса. Това ме учуди, защото и двете ми колежки бяха стриктни и нямаха навика да закъсняват, независимо дали предният ден е бил празничен или не. Потърсих стотинки в джоба на сакото си и реших да си взема кафе от автомата в фоайето.

В коридора нямаше никого, дори и лампите бяха загасени. А добре си спомнях, че когато дойдох сутринта, всички светеха. Озадачен, се запътих към автомата, когато срещу мен се появи с фенерче в ръка бай Иван от охраната. И аз не бях по-малко учуден, когато той ме попита как съм успял да вляза, без да ме забележи. След като премигвах няколко объркани секунди, той предположи, че сигурно имам много спешна и недовършена работа, за да дойда в сградата в съботен ден, при това само ден след празниците. Измърморих нещо объркано в отговор, докато чаках машината в тъмния коридор да изплюе пластмасовата чашка с кафе. Чак сега се осъзнах какво ми е казал бай Иван - съботен ден! Че нали днес е петък...

Когато се върнах в стаята и седнах на стола си пред бюрото, хаосът в главата ми беше пълен. Колежките ми още ги нямаше. Ами как ще ги има, ако наистина е събота и в цялото учреждение няма никого. Освен мен и бай Иван, разбира се. Спомних си, че когато идвах сутринта, лампите светеха навсякъде, дори мярках и други подранили колеги, с които си разменихме „За много години!”. И бай Иван беше на входа. И с него се поздравих. Обаче тогава той не ми направи забележка, че съм дошъл в събота. Защото днес трябваше да е петък. Петък – втори януари… Нищо не разбирах. Погледнах календара. Червеното квадратче действително сочеше 3-ти и събота, но това беше само защото ръката ми се беше отплеснала заради телефона. Станах и върнах календара с една дата назад. Пак ми се зави свят, отново коленете ми омекнаха и се пльоснах с бумкащо сърце върху стола си. - Какво ти стана бе, човек? Изкара ни акъла! – познатите женски гласове сякаш идваха някъде отдалече. Погледнах нагоре и видях двете си изплашени не по-малко от мен колежки. Бяха се надвесели над мен, шамаросваха ме по бузите и ме пръскаха със студена вода. Успокоих ги, че нищо ми няма. Явно е заради преяждането и препиването по празниците. През целия ден гледах стреснато календара, който вече сочеше правилната дата. Беше си петък, 2 януари, беше си работен ден и учреждението беше пълно с живот и шумотевица както обикновено. Не посмях да посегна повече към проклетото червено квадратче. Когато след почивните дни отидох отново на работа, естествено още от вратата погледнах към календара на стената. И ахнах. Квадратчето беше преместено с цял ред надолу и сочеше понеделник, 5 януари. Бях абсолютно сигурен, че не съм го пипал. Не можеше някой да е влизал в стаята през уикенда. Пък и кой ще тръгне да сменя календара над моето бюро. Сетих се за чистачката, но тя никога не пипаше нещата ми. Познавах леля Ваня от години. Не би преместила и кламер, без да ме попита предварително. Тъй като колежките още ги нямаше, реших да си направя един експеримент. Свалих календара от стената, сложих го пред себе си на бюрото и се настаних удобно на стола, за да не падна, ако пак получа замайване. Преместих много внимателно лентичката нагоре и напред, така че рамката се падна върху неделя, четвърти. Когато главата ми се оправи от замайването, станах, отворих внимателно вратата на стаята и погледнах в коридора. Беше тъмен и пуст. Точно като в неделя. Неделя като неделя.

Отново върнах календара на правилната дата и след малко пред вратата ми всички лампи светеха, двама колеги си говореха нещо до банкомата в единия край на коридора, а пред кафе-автомата, който бръмчеше измъчено, се беше насъбрала предълга опашка.

Бях изненадан от откритието си. Това, което се случваше, нямаше никакво разумно обяснение. Но беше без съмнение, че календарът по някакъв начин се беше превърнал в нещо като машина на времето.

През следващите дни, седмици и месеци си живеех направо царски. Когато ми писнеше от проблемите и задачите, премествах календара на някой неработен ден, прибирах се вкъщи и всички си почивахме.

Когато началството ми възложеше нова задача, превъртах с няколко дни напред и виждах как съм я изпълнил и какъв е бил ефектът. После се връщах в нормалното време и се представях брилянтно.

Получавах награди за добре свършената работа. Обявиха ме за служител на годината. Повишиха ме! Вече бях в самостоятелен кабинет на горния етаж, с нов модерен компютър и лична секретарка. Естествено календарът, който висеше на стената, си беше пак същият.

Когато ходех в командировка, откачвах календара на неизвестната строителна фирма и му отделях специално място в багажа си. Прескачах дните, които трябваше за загубя в пътуване, после се връщах в службата с перфектни резултати. При това напълно свеж и отпочинал. Да не говорим за отпуските. Можех да ги правя безкрайни!

Календарът ми помогна дори да се замогна финансово. Веднъж прескочих за малко напред във времето и просто преписах числата от тотото.

Разполагах с всичкото време на света. То беше мое и можех да го моделирам както си желая. Беше като пластелин в ръцете ми. Когато поисках, можех да го връщам назад и така по своему бях станал безсмъртен. Открих как да се наслаждавам по няколко пъти на най-силните си моменти. Нещо като да върнеш филма назад и да преглеждаш любимите си кадри отново и отново, само че тук всеки път беше различно. И повече от истинско. По колко ли различни начини човек може да изживее един и същи ден от годината? Риторичен въпрос... Един ден бях по някакъв служебен въпрос в кабинета на генералния директор. След началото на срещата той излезе за малко, защото го викнаха спешно в приемната. Докато чаках в кабинета му, забелязах, че неговият календар е на същата фирма, както и моят.

Не се стърпях, свалих го от стената, седнах в тежкото релаксиращо кресло на шефа, сложих календара на бюрото пред себе си и го преместих с едно квадратче напред. Когато се освестих от замайването, видях как в кабинета влиза секретарката на директора. Стана ми адски неудобно. Какво ли ще си помисли, като ме види седнал пред бюрото на шефа, на любимото му кресло и стиснал календара в ръце.

Започнах да обяснявам нещо объркано и нечленоразделно. Направо бях си глътнал езика. Всичко отиде на кино. Дотук беше с възходящата ми кариера. Сега в най-добрия случай просто ще ме изхвърлят като мръсно коте. Поне трябва да си взема календара от моя си кабинет. С него все някак ще оправя положението. Ще се върна с една дата назад или просто ще прескоча днешния кошмарен ден.

Секретарката обаче стоеше с бележник и химикал в ръка и ми се усмихваше невинно и чаровно. Поведението й ме озадачи много повече отколкото самата абсурдна ситуация, в която се намирах. Иначе тя беше безкрайно нелюбезна и намусена за всички нас, освен за шефа, разбира се. Имаше навика да ни обяснява по много объркан начин задачите, които ни поставя чрез нея генералният, а после се забавляваше скришно от нашите неадекватни реакции. Нямаше колега, който да не я смяташе за злобарка и интригантка. Изведнъж се сепнах. Ами че защо ми е моят календар. Че нали този, който все още държах в ръце, беше също толкова вълшебен. Ето аз още го държа с лявата си ръка, а дясната все още стои на квадратчето. И целият ми живот е заложен само в едно леко помръдване на пръстите.

Докато връщах малката червена рамка с ден назад и докато ме обхващаше замайването, като в просъница видях как секретарката ми се усмихва още повече, пърха с дългите си мигли, а после като накланя чаровно глава, разтваря прекрасните си устни и изчуруликва следното:

- Здравейте, шефе! Как ви се струва първият ви ден като генерален директор...?