КАЛЕНДАРЪТ

Една история, която няма как да ни се случи,

защото имаме много почивни дни.

Тръшнах се отегчено на ергономичния стол в офиса и въздъхнах. Новогодишните празници бяха отминали и днес отново трябваше да се работи. Налагаше се да си припомням старите проблеми, да започвам отново да пришпорвам задачите. Погледнах календара, колкото да си припомня, че беше миналогодишният.

Измъкнах изпод бюрото новия календар, който бях приготвил още преди празниците, и го окачих на пирона върху стария. Имах този навик, който на моменти се оказваше много полезен. Ако трябваше да си припомня някоя стара задача или просто да видя някой ден от предишната година, просто повдигах новия календар и разлиствах предишния. В началото на новата година много често ми се налагаше да правя подобни справки. Някъде към май – юни вече изхвърлях стария календар, защото повече не ми беше нужен.

Календарът беше най-обикновен, като всички онези, които висят в офисите, кабинетите и канцелариите на всички фирми и учреждения по света. Отгоре се мъдреше реклама на някаква строителна фирма, а върху деня имаше лента с малка червена рамка, която показваше датата. Опитах се да си спомня кой ми го беше дал, но не успях. Предишният ден, 1 януари, беше почивен, затова се пресегнах, за да преместя квадратчето на следващата дата. Точно тогава телефонът на бюрото ми звънна. Тъй като не очаквах някой да ме търси толкова рано, се стреснах и пръстът ми заедно с квадратчето отскочи с още един ден напред. Посегнах към слушалката, но точно в този момент почувствах внезапно замайване, краката ми се подкосиха и залитнах. За щастие успях да улуча стола, вместо да падна на пода.

След няколко секунди вече ми беше минало. Само силното сърцебиене ми напомняше за моментната слабост. Трябва да е от преяждането и препиването по празниците, помислих си. Все се заричах да се ограничавам, но вкусотиите, които бяха приготвили жените вкъщи бяха прекалено голямо изкушение, особено за гастроном като мен. Е, тях пък не можеш да не ги полееш с повечко червено винце.

Погледнах ядосано телефона, сякаш беше виновен за случката. Но той вече беше спрял да звъни. Погледнах и часовника. Вече наближаваше девет, а все още бях сам в офиса. Това ме учуди, защото и двете ми колежки бяха стриктни и нямаха навика да закъсняват, независимо дали предният ден е бил празничен или не. Потърсих стотинки в джоба на сакото си и реших да си взема кафе от автомата в фоайето.

В коридора нямаше никого, дори и лампите бяха загасени. А добре си спомнях, че когато дойдох сутринта, всички светеха. Озадачен, се запътих към автомата, когато срещу мен се появи с фенерче в ръка бай Иван от охраната. И аз не бях по-малко учуден, когато той ме попита как съм успял да вляза, без да ме забележи. След като премигвах няколко объркани секунди, той предположи, че сигурно имам много спешна и недовършена работа, за да дойда в сградата в съботен ден, при това само ден след празниците. Измърморих нещо объркано в отговор, докато чаках машината в тъмния коридор да изплюе пластмасовата чашка с кафе. Чак сега се осъзнах какво ми е казал бай Иван - съботен ден! Че нали днес е петък...

Когато се върнах в стаята и седнах на стола си пред бюрото, хаосът в главата ми беше пълен. Колежките ми още ги нямаше. Ами как ще ги има, ако наистина е събота и в цялото учреждение няма никого. Освен мен и бай Иван, разбира се. Спомних си, че когато идвах сутринта, лампите светеха навсякъде, дори мярках и други подранили колеги, с които си разменихме „За много години!”. И бай Иван беше на входа. И с него се поздравих. Обаче тогава той не ми направи забележка, че съм дошъл в събота. Защото днес трябваше да е петък. Петък – втори януари… Нищо не разбирах. Погледнах календара. Червеното квадратче действително сочеше 3-ти и събота, но това беше само защото ръката ми се беше отплеснала заради телефона. Станах и върнах календара с една дата назад. Пак ми се зави свят, отново коленете ми омекнаха и се пльоснах с бумкащо сърце върху стола си. - Какво ти стана бе, човек? Изкара ни акъла! – познатите женски гласове сякаш идваха някъде отдалече. Погледнах нагоре и видях двете си изплашени не по-малко от мен колежки. Бяха се надвесели над мен, шамаросваха ме по бузите и ме пръскаха със студена вода. Успокоих ги, че нищо ми няма. Явно е заради преяждането и препиването по празниците. През целия ден гледах стреснато календара, който вече сочеше правилната дата. Беше си петък, 2 януари, беше си работен ден и учреждението беше пълно с живот и шумотевица както обикновено. Не посмях да посегна повече към проклетото червено квадратче. Когато след почивните дни отидох отново на работа, естествено още от вратата погледнах към календара на стената. И ахнах. Квадратчето беше преместено с цял ред надолу и сочеше понеделник, 5 януари. Бях абсолютно сигурен, че не съм го пипал. Не можеше някой да е влизал в стаята през уикенда. Пък и кой ще тръгне да сменя календара над моето бюро. Сетих се за чистачката, но тя никога не пипаше нещата ми. Познавах леля Ваня от години. Не би преместила и кламер, без да ме попита предварително. Тъй като колежките още ги нямаше, реших да си направя един експеримент. Свалих календара от стената, сложих го пред себе си на бюрото и се настаних удобно на стола, за да не падна, ако пак получа замайване. Преместих много внимателно лентичката нагоре и напред, така че рамката се падна върху неделя, четвърти. Когато главата ми се оправи от замайването, станах, отворих внимателно вратата на стаята и погледнах в коридора. Беше тъмен и пуст. Точно като в неделя. Неделя като неделя.

Отново върнах календара на правилната дата и след малко пред вратата ми всички лампи светеха, двама колеги си говореха нещо до банкомата в единия край на коридора, а пред кафе-автомата, който бръмчеше измъчено, се беше насъбрала предълга опашка.

Бях изненадан от откритието си. Това, което се случваше, нямаше никакво разумно обяснение. Но беше без съмнение, че календарът по някакъв начин се беше превърнал в нещо като машина на времето.

През следващите дни, седмици и месеци си живеех направо царски. Когато ми писнеше от проблемите и задачите, премествах календара на някой неработен ден, прибирах се вкъщи и всички си почивахме.

Когато началството ми възложеше нова задача, превъртах с няколко дни напред и виждах как съм я изпълнил и какъв е бил ефектът. После се връщах в нормалното време и се представях брилянтно.

Получавах награди за добре свършената работа. Обявиха ме за служител на годината. Повишиха ме! Вече бях в самостоятелен кабинет на горния етаж, с нов модерен компютър и лична секретарка. Естествено календарът, който висеше на стената, си беше пак същият.

Когато ходех в командировка, откачвах календара на неизвестната строителна фирма и му отделях специално място в багажа си. Прескачах дните, които трябваше за загубя в пътуване, после се връщах в службата с перфектни резултати. При това напълно свеж и отпочинал. Да не говорим за отпуските. Можех да ги правя безкрайни!

Календарът ми помогна дори да се замогна финансово. Веднъж прескочих за малко напред във времето и просто преписах числата от тотото.

Разполагах с всичкото време на света. То беше мое и можех да го моделирам както си желая. Беше като пластелин в ръцете ми. Когато поисках, можех да го връщам назад и така по своему бях станал безсмъртен. Открих как да се наслаждавам по няколко пъти на най-силните си моменти. Нещо като да върнеш филма назад и да преглеждаш любимите си кадри отново и отново, само че тук всеки път беше различно. И повече от истинско. По колко ли различни начини човек може да изживее един и същи ден от годината? Риторичен въпрос... Един ден бях по някакъв служебен въпрос в кабинета на генералния директор. След началото на срещата той излезе за малко, защото го викнаха спешно в приемната. Докато чаках в кабинета му, забелязах, че неговият календар е на същата фирма, както и моят.

Не се стърпях, свалих го от стената, седнах в тежкото релаксиращо кресло на шефа, сложих календара на бюрото пред себе си и го преместих с едно квадратче напред. Когато се освестих от замайването, видях как в кабинета влиза секретарката на директора. Стана ми адски неудобно. Какво ли ще си помисли, като ме види седнал пред бюрото на шефа, на любимото му кресло и стиснал календара в ръце.

Започнах да обяснявам нещо объркано и нечленоразделно. Направо бях си глътнал езика. Всичко отиде на кино. Дотук беше с възходящата ми кариера. Сега в най-добрия случай просто ще ме изхвърлят като мръсно коте. Поне трябва да си взема календара от моя си кабинет. С него все някак ще оправя положението. Ще се върна с една дата назад или просто ще прескоча днешния кошмарен ден.

Секретарката обаче стоеше с бележник и химикал в ръка и ми се усмихваше невинно и чаровно. Поведението й ме озадачи много повече отколкото самата абсурдна ситуация, в която се намирах. Иначе тя беше безкрайно нелюбезна и намусена за всички нас, освен за шефа, разбира се. Имаше навика да ни обяснява по много объркан начин задачите, които ни поставя чрез нея генералният, а после се забавляваше скришно от нашите неадекватни реакции. Нямаше колега, който да не я смяташе за злобарка и интригантка. Изведнъж се сепнах. Ами че защо ми е моят календар. Че нали този, който все още държах в ръце, беше също толкова вълшебен. Ето аз още го държа с лявата си ръка, а дясната все още стои на квадратчето. И целият ми живот е заложен само в едно леко помръдване на пръстите.

Докато връщах малката червена рамка с ден назад и докато ме обхващаше замайването, като в просъница видях как секретарката ми се усмихва още повече, пърха с дългите си мигли, а после като накланя чаровно глава, разтваря прекрасните си устни и изчуруликва следното:

- Здравейте, шефе! Как ви се струва първият ви ден като генерален директор...?