ЕГОИСТИЧЕСКИ РЕАЛИЗЪМ

На моя любим стар приятел
– бойлера в банята…

Всяка сутрин си правя малък, и досега – таен, ритуал. Нещо като молба към някакъв мой си Господ, създаден по мой образ и подобие. Такъв Бог, какъвто на мен ми се иска да бъде: добър, по-често отзивчив, друг път – не толкова. Образът му е смътен, неясен и обвит в някаква си негова мистика. Понякога ми помага, друг път ме наказва за сторените грехове. Неведоми са пътищата Господни.
Та всяка сутрин, докато се стягам за работа, и докато все още не е станала жена ми, извършвам ритуала си. Стискам за миг очи, стискам и зъби, и се опитвам да си представя как денят ще бъде успешен. Как всичко ще е наред с майка ми, която живее сама на петстотин километра от мен. Как поредните щури хрумвания на ексцентричната ми дъщеря ще завършат безпроблемно. Как всичко ще е наред и с тъща ми. Как ще вървят благополучно бизнесменските дела на балдъзата. Как в работата на жена ми всичко ще е наред. Как всички ще са живи и здрави. Как строежът на новата кооперация ще върви безпроблемно. Как старият и трикратно ремонтиран бойлер в банята и климатикът в хола – втора употреба, ще продължат да се държат мъжки. Нали са ми приятели… И разни други такива работи си измолвам от моя Господ.
А като се замисля след ритуала – в повечето случаи винаги забравям да пожелая нещо и за себе си. Но като се замисля още повече – пък нали когато всичко е наред с близките ми, когато сред тях цари мир, щастие, здраве и спокойствие, когато битието ми, макар и бедно, е стабилно, ще съм по-спокоен, по-весел, следователно, и по-здрав. И това ако не е егоизъм от моя страна, то направо здраве му кажи.