КОМИНОЧИСТАЧЪТ

Коминочистачът…Ето го пак… Облечен в перфектните си черни дрехи, преметнал на рамо дебела навита тел с рошава топка накрая. С черна шапка, бели коси и широка добряшка усмивка.
Доколко е коминочистач и доколко не е - това е спорен въпрос. Някои казват, че наистина ходел по къщите и продухвал запушените комини. И не вземал много – кой колкото даде. Или каквото даде – някои му плащали с яйца, други с домашни луканки, или пък с ракия. Всеки дом у нас си има своя собствена валута, която е конвертируема. Т.е. можеш да я замениш, продадеш или просто да си я изядеш и изпиеш.
Според други, коминочистачът не е никакъв коминочистач. Никога не се бил качвал на покрив, дори го било страх от високото. Бил самоук актьор. Ходел по авто и ж.п. гарите, разхождал се по Главните и по не чак толкова главните улици на градовете и се усмихвал широко и по добряшки. И нали хората са си суеверни, всеки гледал да се приближи уж случайно до него и да го докосне за късмет. Нали коминочистачите носят късмет.
И като го докосвали, бутали тайничко някоя друга стотинка или пък лев в джоба на черното му сако. А пък по-отворените го заприказвали и дори най-открехнатите го черпели по нещо в някое кафене. Коминочистачът не само че не отказвал, но се усмихвал още повече и още по-добряшки.
Трети пък разправят за него, че навремето наистина бил истински коминочистач. Ходел по покривите, продухвал комините и получавал къде пари, къде яйца, къде луканки и шишета ракия в замяна. Но после остарял за тази опасна професия, пък и нали вече навсякъде е с парно, газификация и климатици – кой да ти пали вече печка… Та се бил отказал и сега раздавал само късмет и щастие по авто и ж.п. гарите и по улиците на градовете.
Ето го, приближава към мен. Гледа ме в очите и се усмихва, усмихва... Само като му видиш лицето и ти става едно спокойно, щастливо и късметлийско. И колкото се приближава към мен, толкова повече се усмихва и толкова повече ме гледа с добряшките си очи.
А аз бъркам дълбоко в джобовете си, свеждам поглед към върховете на обувките си и ми става неловко. Чувствам се като задръстен от много години комин. Чак ушите ми пламват, а ръцете ми ровят ли, ровят из широките джобове на якето.
Коминочистачът вече минава покрай мен и случайно ли, нарочно ли, не знам, ме докосва. Върхът на големия черен топуз се отърква о бузата ми. От което ръцете ми започват да се мятат още по-настървено из джобовете. И нямам никакви дребни, майка му стара! Я, някаква монета се е оплела в носната ми кърпичка. Двайсет стотинки ли, петдесет ли, може да е левче - пръститите ми опипват трескаво монетата.
Обръщам се рязко с монетата в ръка, но от коминочистача няма и помен. Все едно изобщо не го е имало. Не може да съм си го измислил! Истински си беше.
Докато се озъртам, с периферията на зрението си забелязвам чернината от коминочистача, останала по бузата ми. Докосвам я с ръка – ами че това са си сажди, ама наистина истински сажди!