А НАВЪН СНЕЖЕШЕ СВЕТЛИНА

Това се случи в един много мрачен есенен ден. Помня, че беше почивен ден – май събота. Тъкмо се бях събудил и вече си миех зъбите на мивката в кухнята, когато нещо странно привлече погледа ми към прозореца. Все още с четка в устата, погледнах навън и зяпнах. Валеше! Но това не беше нито дъжд, нито сняг. Не беше и градушка. А не се сещах какво друго може да пада от небето в един мрачен есенен ден.
Не мога да ви опиша какви бяха тези неща, които валяха този ден в нашето градче. Въпреки, че съм човек на словото, не намерих думи, с които да опиша дори и възможно най-грубо това явление. Не казвам – природно, тъй като и за произхода му не съм сигурен. Напълно беше възможно това явление да е създадено от нечия друга природа или от разумни ли не чак толкова разумни същества, населяващи друг свят в нашето или в друго измерение.
Нещата падаха от небето плавно и по пътя си към земята се виеха на нежни спирали. А веднага щом докоснеха земната повърхност, се превръщаха в други неща, които също не мога да опиша, поради липсата на подходящи думи в речника на човешките езици, които знаех. А аз определено знам добре много езици, тъй като минавам за известен полиглот.
Нещо изтопурка на пода. Погледнах – беше четката ми за зъби, която се беше изплъзнала от широко разтворената ми от почуда уста. Нашите все още спяха. Аз отворих тихо вратата на терасата и излязох на пръсти навън. Мислех, че ако погледам нещата отблизо, ще мога да ги поопозная по-добре и дори да успея да ви ги опиша. Но отблизо те продължаваха да бъдат точно толкова неописуеми и неразбираеми, колкото и преди. Д
Докато се вглеждах в спираловидния им полет, блокиралият ми мозък напразно се опитваше да открие някаква, пък каквато и да била тя, закономерност. Не откривах никаква, ама никаква връзка със заобикалящата ни реалност. Вгледах се и в земята, в асфалта, в плочките и тревата в градинката, където нещата падаха и се превръщаха в други неща. Тези нови неща явно бяха много нестабилни, защото само след секунди изчезваха. Не можех да определя дали точно изчезваха, попиваха или се изпаряваха. Явно беше нещо средно между трите неща.
Накрая се престраших и неуверено протегнах ръка към падащите от небето неща. Опитах се да хвана някои от тях, но в спираловидния си полет те някак си успяваха да се изплъзнат от пръстите ми. Дори и не оставяха никакви усещания при допира с ръцете ми. Все едно прекарвах ръката си през сноп слаба светлина.
Да, светлина! Това беше думата, с която, що-годе можеше да се оприличи материята на този необичаен дъжд. Поразрових из бедните си познания по физика и си спомних, че действително светлината има проявление и като материя.
И ако е светлина, то откъде идва, защо се извива на спирали и в какво се превръща, щом достигне земята? А после къде изчезва и защо? Ако светлината действително в случая се проявява като материя, то тя определено ще запази количеството си, дори и за промени формата си. В какво се трансформира, щом падне върху повърхността? Къде отива после? Ей такива въпроси се блъскаха в главата ми. Точно те ме накараха тихичко, докато още всички спят, да се облека, да изляза навън и да видя нещата отблизо.
Навън още нямаше никой. Явно аз бях най-ранобудният човек в квартала тази ранна утрин. Стоях под дъжда и гледах как светлинните снежинки се плъзгаха танцувайки покрай мен, падаха на плочника, за миг променяха формата си и после изчезваха.
Разходих се до другия край на уличката, огледах къщите, блоковете, дворовете, кварталната градинка. Навсякъде снежеше светлина. И аз бях единствения човек, който се беше събудил толкова рано, за да се полюбува на това явление, да го изучи и да се опита да намери неговото обяснение. Бавно се върнах пред моята кооперация и преди да се прибера вкъщи, спрях за момент, разперих ръце, вдигнах лице към небето и затворих очи. Опитвах с да усетя този дъжд с някои други сетива, които обикновено човек не използва в ежедневието си. Опитвах да се отворя рецепторите, които човешката раса е оставила да закърнеят, да атрофират, и после е забравила за тяхното съществуване.
Стоях така под светлинните неща и вече бях абсолютно сигурен, че всеки момент ще получа някакво ново усещане. Трябваше ми само още малко време. Трябваше да прочистя съзнанието си от делничните неща. Трябваше да изхвърля от себе си шлаката на стреса, на завистта, на кавгите, и сплетните в службата. Да изхвърля боклука, наслояван в душата и в тялото ми от години.
Реших, че ще има по-голям ефект, ако легна на земята и се опитам да медитирам. Като студент се увличах от йога и знаех как става. Дори на няколко пъти успявах да постигна почти пълно освобождаване на съзнанието си.
Без да отварям очи, за да не за изгубя постигнатия до момента ефект, клекнах и пипнешком легнах на плочките пред входа на кооперацията. Отново започнах да изчиствам съзнанието си от мисли и образи. Трябваше ми пълно освобождаване, за да мога да разбера това, което се случваше около мен. Постепенно отпуснах мускулите си, престанах да мисля за тялото си, престанах да го усещам. Вече бях само дух, почти освободен от материята. В празното пространство на съзнанието ми започнаха да се оформят някакви нови и странни понятия, прокрадваха се и дефиниции, които се опитваха да обяснят тези нови неща в мен. Започнах да виждам светлинния дъжд, дори и през затворените си очи. Той вече не се плъзгаше по тялото ми, а минаваше през мен, през духовната ми материя.
Сега вече се появиха и първите усещания. Падащите от небето неща задействаха скрити в мен рецептори, които преведоха новите усещания на езика на тленното ми и материално човешко тяло, за да мога да ги усетя. Разбирах, че този превод е прекалено груб и несъвършен. Той в много малка степен успяваше да се докосне до истинската същност на явлението, на което бях свидетел. Но както и човешките езици са бедни откъм думи, за да опишат това, което се случваше, така и езикът на човешкото тяло и неговите сетива беше доста далеч от възможността да опише новите ми усещания в тяхната пълнота. И все пак усилието си заслужаваше. Все пак сега усещах нещата, които валяха от небето. И дори вече започнаха да се оформят някакви първични съчетания от човешки думи, с които всичко това може да бъде описано. Поне до толкова, че да го разбере друг човек. Стига, обаче, този другият, да иска да ти повярва.
И точно в този момент някъде отдалеко чух познат човешки глас, който рязко ме изкара от унеса:
- Мамо, защо татко е легнал пред входа на блока?
Отворих рязко очи и светлината ме преряза като нож. Дъщеря ми стоеше по нощница на балкона и ме гледаше втрещено. След малко до нея се появи и жена ми, която не можа и да продума от учудване.
Надигнах се от плочките и се огледах. От небето вече не падаха светлинните неща. Около мен пак валеше, но беше сняг. Най-обикновен сняг. Първият сняг за тази година. Късната есен вече се превръщаше в ранна зима.
Усмихнах си към терасата и заразмахвах ръце и крака, за да направя снежен ангел и извиках към балкона:
- Честит ви първи сняг, мили мои!