Stefan Bonev

My Photo
Name:
Location: Bulgaria

РАЗКАЗИ ЗА ДВАМА - ТЕСТ ЗА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ Здравейте! Тук може да прочетете разказите, които написах през досегашната съзнателна част от живота си. Надявам се да имам възможността и в бъдеще да ви предлагам нещата, които смятам, че ще напиша. Надявам се, че разказите ще ви допаднат. Но независимо дали ще ги харесате или не - пишете ми. Вашето мнение е особено важно за мен. E-mail: stefanbonev@gbg.bg или stefanbonev@gmail.com . Приятно четене!

Sunday, August 29, 2010

ПЕТ МЕСЕЦА ЛЕТЕН ДЪЖД

Тихият есенен дъжд флиртуваше нежно със срамежливите листа и ги караше да тръпнат от страст. След като погалваха нежно зелената прелест на черешата, капките се търкулваха надолу покрай дребната червенина на плодовете й, и глухо тупваха в прахоляка, превръщайки го в най-обикновена кал. Аз стоях на двора пред къщата и се вслушвах в лиричния ромон на дъжда. Вдъхвах дълбоко от пречистения въздух и се опитвах да не мисля за нищо. Беше толкова тихо и спокойно, сякаш всички бяха напуснали града и в него бях останал единствено аз.

Знаех, че този миг ще бъде краткотраен и че не може да бъде спрян, затова се опитвах да го възприема с всичките си сетива. Опитвах се да го запечатам в съзнанието си, така че и друг път да мога да го извиквам в себе си и да му се наслаждавам. Затова и не се смущавах от капките, които галеха и мен, така както галеха листата на черешата. Кожата ми изтръпваше от хладните ласки на дъжда. Усещах го с цялото си тяло. Почти долавях трептящите импулси, които нервните ми окончания приемаха и изпращаха до изостреното ми съзнание.

Запечатах и далечния гръмотевичен тътен, с който дъжда почти изведнъж спря, така както беше и започнал. Огледах се още веднъж. Ето ги мокрите листа, натежели от дъжда. Те се навеждаха надолу, преди от тях да се откъснат последните задържали се капки и да полетят към калта отдолу.

След това се прибрах, облякох сухи дрехи и седнах отново пред компютъра си, за да продължа с писането на доклада за тримесечието. Чувствах се като нов. Бях чист и освежен и работата ми спореше.

Когато вечерта почувствах умора, станах от бюрото с компютъра, излязох навън, и се завлякох до любимата си пейка под черешата. Яркото слънце вече беше подсушило напълно сутрешните мокри набези на дъжда. Листата на черешата бяха съвършено сухи, а калта под дървото отново се беше превърнала с сивкав прах. Сякаш никога не беше валяло.

Затворих очи и извиках в съзнанието си още пресния спомен от дъжда. Не беше трудно. Първо си спомних за капките и за техния допир до зелените листа на черешата. После извиках в паметта си шума от дъжда – тихия и безвременен шепот на капките. След това си спомних как дъждът валеше и върху мен. Ето, усетих отново мокротата, лекото изтръпване на кожата ми от капките. Удължих спомена от краткия дъжд, така че да му се полюбувам по-дълго време. И това не беше трудно. Бях запечатал в себе си всеки един звук, всеки цвят и всяко едно усещане. Ето ги отново прохладните пръсти на дъжда, гъделичкащи кожата ми и прогонващи насъбралата се негативна енергия. Имах чувството, че дъждовната вода преминава и през тялото ми. Отмиваше токсините, натрупани Вътре в мен. Капките преминаваха и през мозъка ми, прочиствайки гънките му от ежедневния прахоляк на стреса и постоянните притеснения за работата, за неплатени сметки и заеми, за проблеми с близки хора и битови неуредици. Отмиваше суетността, злобата, завистта и неудовлетвореността от живота.

Когато вече се чувствах наистина пречистен и зареден с енергия, извиках за финал онази гръмотевица, който даде край на дъжда. Капките оредяха и останаха само онези, които все още се оттичаха от листата на черешата.

Отворих очи и ахнах от изненада. Беше валяло! Беше валял истински дъжд! Отново всичко беше мокро, отново последните капки се отцеждаха от листата на черешата. И аз бях мокър. Съвпадение ли беше? Или аз бях извикал дъжда?

Цяла нощ не можех да заспя. Въртях се в леглото и се опитвах да разбера това съвпадение ли беше. Ласкаех се от мисълта, че мога да повикам дъжда, когато си поискам. Но знаех, че това беше невъзможно. Реших на другия ден отново да опитам. Един път може и да беше съвпадение, но ако се получеше пак…

Сутринта първо седнах пред компютъра, но нещо не можех да се концентрирам и да събера всички цифри от доклада на едно място в главата си. Накрая затворих файла, станах и излязох навън. Слънцето, което печеше, обещаваше един горещ и сух летен ден. Погледнах изцъкленото небе. Нито едно облаче не се виждаше в околността.

Отново седнах на пейката, разперих ръце по широчината облегалката и затворих очи. Първо се наложи да успокоя ритъма на сърцето си, което не беше чак толкова лесна работа. Този път бях прекалено развълнуван от очакванията, които бях възложил на себе си. Вече усещах парещите лъчи на слънцето по кожата на ръцете и лицето си, а под затворените ми клепачи се вихреха истински пурпурни пожари.

Този път ми беше доста по-трудно да се концентрирам. Но когато първите капки започнаха да падат върху черешовите листа, усетих промяната във времето. Огньовете под клепачите ми постепенно угаснаха. По кожата си вече не усещах палещите лъчи на слънцето, а само безкрайни хлад и свежест. Особено отчетливо усетих и първите капки по напечената от слънцето си кожа. Отново заваля! Ето го тихия ромон на капките. А пък този звук е от тупването им в праха. Отново усещах как дъжда преминава през тялото ми и ме прочиства от всички лоши неща, което се бяха натрупали в мен.

Дъждът валеше, а аз се изкушавах да отворя очи и да видя какво става в действителност. Но не го направих, защото ме беше страх да не разваля магията. Страхувах се, че ако прекъсна този спомен по средата, ще се получи нещо лошо, нежелано, а може би и необратимо.

Когато дойде ред на далечната гръмотевица от краткия ми дъждовен спомен, едва имах търпение да отшумят и последните капки, които се окапваха от листата, за да отворя очи.

Когато погледнах, установих, че наистина е валяло. И аз, и всичко около мен беше наистина мокро. Е, това вече беше доказателството. Нямаше никаква случайност. Неизвестно как аз бях развил рядката дарба да призовавам дъжда. Това беше уникално. Докато хората правеха молебени за дъжд, аз можех да го повикам само като затворех очи и си го представех.

До края на отпуската си имах още цяла седмица и аз съвсем зарязах доклада си. Времето си запълвах, като правех различни експерименти, които ме удивляваха все повече и повече. Запомних една лека лятна буря със силен вятър и с вихрушки прах, вдигнати до небесата. После пробвах да си я представя и се получи. Обаче резултатът не ми хареса особено: прахоляк, разхвърляни найлонови торбички и преобърнати кофи за боклук. Запомних и една градушка. Но реших да не си я спомням, защото кой знае какви щети можеше да донесе на посевите. Упражнявах най-вече първия си спомен за правене на лек летен дъжд. И се усъвършенствах. Аз ставах все по-добър, а дъждът – все по-истински.

Към края на отпуската си най-после наистина се изкуших и докато правех поредния дъждец, отворих рязко очи. Нищо не се случи. Най-после успях да видя с очите си истинския дъжд, който бях измайсторил. Нищо не се промени и след десет минути, и след час и след три. Просто дъждът си валеше кротко и безспирно и нямаше никакво намерение да спира. Сядах отново на пейката и се опитвах да извикам в представата си онази далечна гръмотевица, която винаги предшестваше края на дъжда. Гръмотевицата си изтрещяваше, просвяткваше… И нищо. Продължаваше да вали. Какво бях направил!

Вече бяха минали повече от три месеца от края на отпуската ми, а още валеше. Дъждът не спираше и не спираше. Медиите тиражираха новини за прелели язовири, наводнени села, отнесени селскостопански постройки, скъсани диги и реки, излезли от коритата си… А аз, който бях виновен за всичко това, най-необезпокоявано си ходех на работа и после се връщах вкъщи. С чадър. Да не би да се намокря! Какво ли щяха да сторят с мен всички тези хора, ако разберяха, че нося вина за нещата, което им се случваха в момента.

На моменти ми идваше мисълта за самоубийство, но нямах смелост да го сторя. На няколко пъти посягах към кутията с лекарствата вкъщи. Дори веднъж бях налапал шепа хапчета, които страшно ми горчаха в устата. Уплаших се и ги изплюх всичките в мивката. Пък и самоубийството нямаше да реши проблема. И след моята смърт дъждът щеше да продължи да се лее тихо, кротко и незнайно докога.

Всяка вечер сядах на пейката и въртях спомена из главата си, за да предизвикам края на нелепия дъжд, който бях предизвикал, благодарение на идиотското си любопитство. Сякаш не ми беше достатъчен фактът, че можех да правя дъжд, когато си поискам, но се изкуших и да го видя. Глупак! Кретен! И какво видях? Един най-обикновен дъжд, който сега не иска да спре. Никога съм си знаел марката.

Дъждът продължи до Бъдни вечер, след което изведнъж един ден спря. Просто спря за вали, облаците се разнесоха за броени минути и слънцето отново заля земята. Е, това не беше онова жарко слънце през август, когато започнах този дъжд. Все пак беше декември и беше зима. И всички бяхме много щастливи от това. Още повече, че на Коледа заваля сняг. Истински сняг, бял и пухкав. Валя цял ден, натрупа порядъчно и вечерта, слава Богу, спря.

Бях се увил със шала и седях на изринатата лично от мен пейка и се радвах на зимата, на снега и на празника. И бях пропуснал да запаметя как снега вали. Нарочно го пропуснах! За да не ме гонят после разни изкушения, като при спомена за дъжда.

Спомен за дъжда ли?! Какъв спомен! Нямам такъв спомен. Нещо се бъркате. Просто си валя пет месеца, без да прекъсне. И толкова. Всичко е Божа работа.

Monday, August 09, 2010

ДУЗИНАТА

Посвещавам го на себе си,
защото едва ли някой друг ще ми го посвети!”.
Авторът


Отказах се повече да стискам клепачи. Отворих широко очи и заразглеждах симетрично разположените шарки на тапета на отсрещната стена. На слабата светлина от нощната лампа евтината хотелска стая ми се стори малко по-луксозна. Не че имаше някакво значение.
Бях дошъл в това затънтено и западащо планинско курортче, не толкова да си почина, а да се усамотя. Идеята ми беше да седна и да напиша най-после новата си книга. Но всъщност, подсъзнателно, ми се искаше да остана сам и да помисля върху живота си. Вече наближавах петдесетте. Чувствах се уморен от живота и изчерпан от постоянната борба за оцеляване. Трудно беше да се балансира между семейните ангажименти и отговорностите на работата, която освен това не беше от най-благодарните.
Отхвърлих завивката и седнах на леглото. Едва сега усетих дъжда, който тихо почукваше по черчевето на отворения прозорец. Станах, дръпнах завесата и се облакътих на перваза. Хладният въздух и няколко заблудили се капки окончателно прогониха съня от очите ми. Навън беше тъмно. Въздухът миришеше на бор и на мокра трева. А тишината! Такава нощна тишина няма никъде другаде освен в планината.
Тъй като дъждът беше започнал да спира, реших, че една нощна разходка по улиците на планинското градче ще успее да замести избягалия сън. Преди да изляза, хвърлих гузен поглед към старомодната си пишеща машина и почти празния лист на нея. Бях успял да напиша само едно единствено изречение, откакто дойдох вчера сутринта.
Мъжът на рецепцията ме изгледа странно, но не каза нищо, когато ме видя да излизам от хотела по това време. Той само погледна озадачено стенния часовник, който сочеше три и нещо.
Хладният въздух ме обгърна още от вратата. От двете страни на улицата се виждаха добре поддържани сгради, чиито собственици предлагаха стаи на почиващите. Излязох на малкия площад, отсреща беше църквата, чиято белота беше обляна от появилата се току-що измежду облаците луна. Минах покрай нея и продължих наслуки. Вече съжалявах, че съм напуснал затоплената стая и меките завивки, но все още не се решавах да се върна.
Вдигнах яката си и зарових по-дълбоко ръце в джобовете си, за да прогоня студа, когато срещу себе си видях постройка, която ми се стори смътно позната. За първи път идвах на това място – нямаше как да познавам сградите. Огледах фасадата и с изненада открих, че това всъщност е хотелът, в който бях отседнал.
Но как… Та аз се движех точно в противоположна посока. Влязох вътре и топлината на фоайето ме обгърна приятелски. Човекът на рецепцията беше задрямал. Минах покрай него на пръсти и се качих в стаята си. Възможно ли беше в тъмното да съм свърнал в някоя друга уличка, която отново да ме доведе до хотела?
Хвърлих якето на един стол и тъкмо се канех да си легна, когато забелязах, че в леглото има човек. Сега оставаше и да съм объркал стаята. Или може би сградата…
Човекът ми се стори странно познат. Пълен, леко оплешивяващ и същия остър нос и добре поддържана черна брада, тип катинарче…
Ами че това бях аз! Човекът се размърда, отвори очи и се взря в тапета отсреща. После рязко скочи в леглото и ококори очи срещу мен. Опитах се да кажа нещо. От устата ми излезе нещо толкова нечленоразделно, че дори и аз не се разбрах. Човекът отсреща не беше в по-различно състояние.
След половин час двамата седяхме на масата и се изучавахме един друг, по-точно аз сядах и изучавах себе си. Много различно е да се погледнеш от страни. Това не е като огледалото, което повтаря собствените ти движения и думи. Тук седиш сам срещу себе си, но не съвсем.
Разговорът нещо не потръгна. Задавах въпроси, но веднага се усещах, че знам вече отговорите им. С него се случваше същото. Та той допреди половин час беше живял собствения ми живот. Нямаше как да знае нещо различно. С изключение на среднощната разходка, естествено. Дори когато ми предложи да излезем и хладният нощен планински въздух да ни отрезви, вече на езика ми бяха същите думи.
Когато излязохме, човекът на входа дълго се пулеше след нас и търкаше очите си. Досмеша ме, но и ми дожаля за него. Вървяхме с вдигнати яки и с ръце в джобовете и мълчахме. От време на време поглеждах до себе си и си мислех, че ей сега ще се окаже, че съм сам и че всичко това е бил само някакъв сън наяве или игра на въображението ми. Но винаги до мен вървеше той, т.е. аз.
И защо ли не бях учуден, когато отново се озовахме пред хотела си, макар да се бяхме движили в противоположна посока. Никак не се изненадах и когато се качихме в стаята ми, и се оказа, че в леглото има още един оплешивяващ дебелак с добре поддържана брадичка-катинарче, който стискаше очите си в опит да заспи…
По-късно тримата седяхме около хотелската маса и си мислехме, че всъщност повече никъде няма да излизаме. Поне не тази нощ. Нямахме намерение да станем цяла дузина. Трима си бяхме предостатъчно в тази малка стая, в която имаше само едно легло.
Тъй като и на тримата вече ни се спеше, решихме да си лягаме на смени в тясното легло и да стискаме за малко очи. И тъкмо теглехме чоп с три кибритени клечки кой да си легне пръв, когато вратата се отвори. В стаята влязоха още трима. Стояхме и се гледахме. Положението ставаше неуправляемо. Няма смисъл да ви казвам, че тримата разказаха почти същата история, която им разказахме и ние. При тази ситуация се отказах да търся каквато и да било логика в това, което се случваше.
Призори най-лошите ми страхове се превърнаха в истина. Вече бяхме цели 12 души. Пълна дузина от досущ еднакви, дебели, оплешивяващи, с черни брадички – тип катинарче и гонещи петдесетака, мъже.
Бяхме насядали навсякъде из стаята. Седяхме и мълчахме. Навън вече се зазоряваше. Отнякъде се чу петел, а заедно с него започнаха да се връщат, един по един, и звуците на малкото планинско градче. И хотелът се съживи. От съседната стая дочухме гласове. Някъде отгоре се хлопаше врата, а от долния етаж долетя звукът на пуснато тоалетно казанче.
Когато първите лъчи на слънцето се промъкнаха през прозореца, нещо започна да случва с нас. Моите събеседници малко по малко ставаха прозрачни. Свършва се с този кошмар, казах си облекчено наум, за да не ме чуят другите, макар да бях сигурен, че всеки от тях си го е помислил.
След малко единият от нас се стопи като мъгла и изчезна. След него изчезна и вторият. Още малко и ще съм отново сам, ще си събера багажа и ще избягам от това проклето място, си казах отново наум и заоглеждах лицата на останалите деветима, колкото да разбера, че и те си мислят същото.
Ето изчезна още един, и още един… Но защо ми става толкава леко, защо са прозрачни ръцете ми? Кой ще ми напише книгата!? Защо точно аз? Нали бях оригиналът? Дали? Защо…
* * *
Тук, от високото, нещата изглеждат по друг начин. Аз и още десет безплътни духове, с които си приличаме като две капки вода, се стелим по тавана на хотелската стая и гледаме как един оплешивяващ дебелак с брадичка-катинарче си лежи в леглото, стиска очи и се опитва да ни забрави. А трябва да става, защото денят вече отива към обяд.
И той наистина стана и седна пред пишещата машина. Намести очилата си и прочете единственото написано изречение на белия лист, което гласеше: “Посвещавам го на себе си, защото едва ли някой друг ще ми го посвети!”.