ЧЕТОХ СЛОВОТО НА 2 ЮНИ 2010 Г. ПРЕД ПАМЕТНИКА НА БОТЕВ

Като носител на наградата "Пловдив" за художествена литература, ми се падна честа да напиша и прочета словото на 2 юни 2010 г. пред паметника на Христо Ботев. Предоставям ви словото, както и кадри от тържеството от сайта на Пловдив24.бг:



СЛОВО ПО СЛУЧАЙ 2 ЮНИ




Толкова много думи са изписани и толкова много слова са изречени за Христо Ботев. Толкова песни са изпети за него през годините, че каквото и да кажем днес, би изглеждало бледо и изпразнено от съдържание. Ще стои като клише, изтъркано от многократна употреба. Думите „поет“ и „революционер“ вече са се превърнали в нарицателни, заместващи неговото рождено име. Дори само назоваването на кораба „Радецки“ и на връх Околчица извикват в представите ни образа на Ботев.
Той се е появил на белия свят на Рождество Христово. Носи името Христо. Предрекъл е ранната си смърт в стиховете си. Живял е в лишения. Мислил е не за себе си, а за ближните си – т.е. за българския народ. Накрая се е жертвал млад в името на хората, в името на свободата и за правото на човешко достойнство.
Христо Ботев има и свои поклонници. Всяка година по алеята от Козлодуйския бряг тръгва поход, който изминава стъпките на неговата чета, за да стигне до мястото, където е била последната битка, възвисила поета-революционер като част от българската и от световната история.
Пророчески се оказва неговият стих: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира". Много повече от столетие е изминало от славната епопея на Ботев и неговата чета, а вместо да избледнява, техният подвиг става все по-жив и по-ярък в умовете и сърцата на българите.
Самият той едва ли е вярвал, че с малката си и зле въоръжена дружина ще успее да предизвика освобождението на България.
Но целта на журналиста Ботев явно е била друга – да привлече вниманието на цивилизована Европа и на нейните вестници, а оттам и на дипломатическите мисии в Стария континент, към положението на българския народ. И в това си начинание Ботев определено е успял, макар и с цената на героичната си смърт.
Нежното превземане на кораба “Радецки”, стъпването на българската земя, героичните битки и последвалото разбиване на четата, са все събития, които е нямало как да останат незабелязани от авторитетната европейска преса, която впоследствие е насочила критичния си взор и към положението на самия български народ.
Но аз не съм историк и нямам намерение да преразказвам събития, които се учат в училище. Ще спра вниманието ви, обаче, върху връзката на Ботев с Пловдив.
До неотдавна се смяташе, че той не е идвал под тепетата, но изследванията на проф. Иван Унджиев откриха нови факти в неговата биография, говорещи за обратното. Престоят на младия Христо тук е бил твърде кратък, но извънредно важен за неговото бъдеще. Както казва проф. Петър Динеков, от Пловдив започва истинският, пълнокръвен живот на Ботев като поет и като революционер.
По молба на бащата на Ботев, Ботьо Петков, руският вицеконсул по онова време в Пловдив, Найден Геров, съдейства на младия Христо, като син на “най-заслужилите учители в България”, да бъде приет във Втора Одеска гимназия. През престоя си в нашия град, Ботев отсяда у Найден Геров в тогавашното руско вицеконсулство, намиращо се на днешната ул. “Съборна”. На другия ден той заминава за Цариград, а оттам за Одеса, за да продължи образованието си. Фактически тук Ботев е положил началото на истинската си дейност, с която поставя знак на равенство между думите и делата си.
На днешната дата ние почитаме не само Ботев, но и паметта на всички българи, загинали в името на националното и социалното освобождение и на обединението на българската нация. Начело с Ботев, цялата плеяда от възрожденци, революционери, поети, войводи, учители, журналисти, духовници, просветители или просто пламенни родолюбци, постепенно са се превърнали в нашата жива съвест. Те ни карат да преосмисляме живота и делата си.
Карат ни постоянно да търсим доказателства в това, което сме извършили днес, вчера и през годините си, които да ни дават увереност, че сме достойни техни последователи.
Дами и господа, само след броени минути ще завият сирените. Звукът им ще се извиси над тази градина и над този паметник. Ще се разнесе над целия град и над цялата държава. Тревожен звук – настръхващ и мощен.
Но не се лъжете – това не са просто сирени. Сведете глави и слушайте внимателно. Но не само с ушите, а и с душите си! И тогава ще го познаете.


Това е гласът на живия Ботев, възкръснал на своя връх. Глас – силен, пламенен, тревожен, настоятелен... Той ще ни подложи на нашия годишен изпит за чест и родолюбие. Изпит по съпричастност и единство на нацията ни.
Три безкрайни минути неговият глас ще звучи в сърцата ни. Три тревожни минути ще ни кара да си задаваме неговите въпроси. Три търпеливи минути ще чака да чуем своите отговори.
Три въпроса ще си зададем пред лика на Ботев.
Първият – какво сме дали на всички, преди да поискаме всичко за себе си?
Вторият – изглеждат ли достойни делата ни пред напрегнатия взор на великите българи?
И третият – готови ли сме да поемем по страшния път към нашия си връх – собствената ни Околчица, нашата малка Голгота?
А там горе ни чакат Ботев, Левски, Георги Бенковски, Захари Стоянов, Георги Раковски, Панайот Волов, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Филип Тотю, Стефан Стамболов и още стотици, хиляди знайни и незнайни българи, оставили живота си за свободата, обединението, независимостта и социалната справедливост. Ще имаме ли силата да вдигнем поглед и да срещнем очите им?
Ще ви кажа за няколко души, които вече са изкачили своя връх, проявявайки смелост, човечност, честност и истинско себеотрицание. Не ги познавам. Научих за тях от новините.
Двама от тях са обикновените работници Петър Папазов и Ахмед Агов. Тия дни намерили в Пловдив чанта с голяма сума пари и я предали на полицаите. Те пък издирили човека и му я върнали. Петър и Ахмед не се чувстват герои.
А човекът, който получил обратно парите си, почерпил двамата и написал следните думи: “Благодаря на всички, които ме убедиха, че в нашата страна има и честни и високо хуманни хора”.
Горе, на върха, са се изкачили вече и двете момчета Йордан и Джеврет, които спасиха 72-те деца от пожара в пловдивския дом „Мария Луиза". Там са и още много хора, които са се погрижили за другите в беда, преди дори да помислят за себе си.
Има много и различни начини да изкачиш върха - толкова много, колкото са хората по земята. И всеки сам за себе си трябва да прецени дали да тръгне нагоре или скрит с пушка в храстите да вземе на прицел сърцето на големия българин. От величието ни дели само една крачка. Както и от падението. А трети път просто няма.
Дами и господа, нека преклоним глави пред паметта и делата на българските герои!