Разказите на Бонев в света на по-устойчивите литературни ценности

Младен Влашки

Стефан Бонев е много популярен автор по страниците на интернет. И малко известен като автор на печатани книги, които да са активна част от днешния български литературен живот. Свободното му движение в мрежата стига до Холандия, САЩ и къде ли не, докато книжните версии на неговото слово все още стоят в сферата на българския дебют. В своята втора книга - „Изпит по летене” – Бонев прави опит да структурира написаното досега в ясни тематични и стилови полета. Сборникът му с разкази се открива от една „Телефонна история”, в която темата за комуникацията е разработена по стефанбоневски – по кабелите за връзка се предава не само информация, но и невидима енергия, която в края на краищата води до смъртта. Но не до някаква драматична или героична смърт, а до смъртта на обикновения, оплетен в мрежите на ежедневието малък човек. В пряко обръщение към своите читатели повествователят насочва вниманието им към жанровите параметри на разказаното – то не е подвластно на развлекателната литература, не е и поучително, по-скоро минава отвъд видимото, макар да изобразява ежедневно баналното. Стилово се доближава до гоголевската фантазност и носи атмосферата на кафкианската проза – героят, обикновен телефонен техник е така „оплетен” от комуникативните канали –„кабелите”, че единственият му изход е смъртта. Всъщност изборът на този разказ като увод към книгата е знакът за нейната цялост. Защото трите цикъла „Формуляр № 8”, „Егоистически реализъм” и „Тест за интелигентност” макар и на пръв поглед да откриват три различни белетристични подхода към изобразяването на света на днешния човек, са съставни части на една провокация към съвременника. В първия цикъл чрез откровената фантастична преувеличеност авторът преминава отвъд зададената, най-често в някаква законова форма, изходна ситуация, с обществен характер. Така създадената метафорика на разказа разкрива нечовешкото съдържание на съответната законова постановка или на социални моди- примерно чрез налагане на концесия за въздуха, който дишаме, или чрез манията по секънд хенд продукти, която води до „храна втора употреба”, предлагана естествено от концесионера на градските тоалетни. Жанрово разказите от този цикъл са по-плакатни и се родеят с вестникарския фейлетон. Преход към вътрешния човешки свят, а оттам и към по-субективния и най-вече по-поетичен образ на същия този свят прави разказът „Изпит по летене”. „Егоистическият реализъм” запазва социално-критическия хъс на повествованието, но го фокусира в отделни детайли от живота на индивида – между реалното и нереалното проблясва надеждата на бедния малък човек за щастие („Коминочистачът”) , иначе в своето ежедневие той губи сам себе си ( „Златната рибка” ), копнее за близост ( „Марта”)…и не съзнава, че винаги около него витае духа на вечността, най-често в образа на смъртта (”Ковчегът на малкия Ной”). Разказите в този цикъл са мозаечно подбрани – някои са откровено поетични, други битово реалистични, трети реалистично критически, четвърти –фантастични. Но до един са обърнати към малкия човек и неговата съдбовна предопределеност, изобразена къде като схващана, къде не от персонажите. Преходът към следващата група разкази е напълно неочакван – след „Слънчогледи” – текст , написан в стилистиката на позитивен вестникарски очерк, следват 12 разказа, изпълнени с абсурдност и постоянно преплитане на сънища, визии, реални и откровено фантастични ситуации. Наистина следва „Тест за интелигентност” – едноименният разказ е най-странният, най-черният, най-абсурдният в сборника. Но енергията му идва от играта на черна фантазия, от хрумванията на автора- често основани на опредметяване на банални метафори и съчетаването им с обичайни житейски ситуации ( „Реших да я лекувам чрез студ в хладилника. После й казах, че я обичам, и това я стопли”) Тази игра с елементи от „черния романтизъм” навлиза в откровено екзистенциалните полета на ужаса, който обзема човека при осъзнаването на непознаваемостта на света, в смисъл на достигане на обективност, която не е подвластна на твоята воля („Клошарят”) или в смисъл на осъзната загуба на идентичност ( „Дузината” ). Страха пред непознаваемостта на живота, внушаван в тези разкази чрез подвластността на героите на ирационални ситуации и процеси , авторът „компенсира” в идеята за пренос на душата в друга земна форма ( „Чарли” ). „Компенсира” обаче и в унищожителния акт спрямо фантастично проговарящите връзки със света, „компенсира” на финала на книгата си чрез функцията „без глас, безмълвен” ( „ MUTE” ).
Едва ли след тази книга Стефан Бонев ще замълчи – компенсациите на страховете в неговия разказен свят не са изведени като съзната окончателна позиция. Те са изобразени по-скоро като несъзнавани възможни човешки реакции. И така се вписват в цялостния провокативен тон на сборника спрямо делничното разбиране за света и мястото на човешкото в него – било то в обществено-публицистична оптика, интимно-поетична или свръхестествено фантазмена.
Като подсигурява на своите по интернетски разпилени разкази, целостта на композиционно премислен сборник, Стефан Бонев ги полага в една нова, истинска литературна перспектива, която освен всичко друго би трябвало да ги извади от донякъде подвластния и на кабелите мрежов свят в света на по-устойчивите литературни ценности. Качества за това прозата на Стефан Бонев има.