My Photo
Name:
Location: Bulgaria

РАЗКАЗИ ЗА ДВАМА - ТЕСТ ЗА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ Здравейте! Тук може да прочетете разказите, които написах през досегашната съзнателна част от живота си. Надявам се да имам възможността и в бъдеще да ви предлагам нещата, които смятам, че ще напиша. Надявам се, че разказите ще ви допаднат. Но независимо дали ще ги харесате или не - пишете ми. Вашето мнение е особено важно за мен. E-mail: stefanbonev@gbg.bg или stefanbonev@gmail.com . Приятно четене!

Monday, September 13, 2010

ПРОКЛЯТИЕТО НА МИСЪЛТА

Обилната пот ме обливаше отвсякъде. Чувствах слабост, а коленете ми трепереха от немощ. Пред очите ми играеха тъмни кръгове и предметите започнаха да ми се струват прозрачни. Усещах, че всеки момент мога да се срина на пода, или каквото имаше там долу, под краката ми. Инстинктивно потърсих опора, но ръцете ми не докоснаха нищо наоколо.
В блуждаещия ми мозък натрапчиво се беше загнездила мисълта, че нещо много важно ми се изплъзва. Всичко наоколо ми беше като в мъгла. Не знаех нито къде се намирам, нито откога съм на това място. Премаляваше ми все повече и повече.
Свлякох се на колене, опрях длани на смътната повърхност, която сетивата ми инстинктивно бяха приели за под. Беше бяла и много студена. Отпуснах върху нея цялото си тяло и допирът прекара през мен ледена тръпка. Беше ми малко по-добре, но продължавах неконтролируемо да треперя.
Почти внезапното вдигане на мъглата ме накара да се почувствам малко по-добре. Силите ми се възвърнаха и зрението ми се проясни. Около мен имаше единствено стени. И всичките те бяха студени и бели до перфектност, също като пода, върху който лежах.
Станах с усилие и започнах да опипвам повърхностите с надеждата да открия скрита врата. Обзе ме натрапчивото чувство, че въздухът в това затворено помещение няма да ми стигне за дълго време. В главата ми се мяркаха кошмарни спомени от някакво възможно бъдеще, в което бавно се задушавах и агонизирах като риба на сухо, вдишвайки единствено собствения си въглероден двуокис.
Трябваше да има скрита врата. Щом успеех да си внуша, че съществува, тя веднага щеше да се появи. Сигурен бях в това. Изтръпналите ми пръсти, обаче, продължаваха да напипват единствено гладките бели стени.
Явно целия този идиотски свят беше изграден само от внушение. Не можеше да бъде нищо друго. На практика нямаше как да попадна в такова кошмарно помещение. И след като нямах никакъв спомен, че сам може да съм си внушил тази ситуация, явно го беше сторил някой друг.
Учудих се сам на себе си, че все още можех да разсъждавам рационално и хладнокръвно. И ако всичко това действително беше внушение, изникваше въпросът кой би ми сторил подобно нещо. А и защо?!
Междувременно установих, че дишам вече все по-трудно – явно въздухът в помещението наистина намаляваше. Както и сам бях предположил преди малко. Явно друг път щях да разсъждавам по въпроса за собствените си врагове. Ако изобщо излезех жив от тази ситуация…
Тревогите ми станаха още по-големи, когато ми се стори, че помещението около мен започва да се свива. Вдигнах се на пръсти, протегнах ръце нагоре, и установих, че мога вече да достигам онази повърхност, която би трябвало да приема за таван. Беше се снижил доста, поради цялостното свиване на стаята. Освен от липса на кислород, бях заплашен и от бавно смачкване. В представите ми неконтролируемо се появи сцената, в която съм притиснат от всички страни от студените бели повърхности.
Нямах никакво време за губене. Явно всеки един страх, който се появяваше инстинктивно в мозъка ми, почти незабавно се превръщаше в жестока реалност. От това би следвало, обаче, че все пак ще мога да материализирам и оптимистичните си идеи, които в подобна ситуация се създават и задържат много по-трудно. Изисква се много повече воля и дисциплина на мисловния процес. Освен това трябваше да се опитам да не допускам страхът да генерира в мозъка ми отрицателни и негативни мисли и представи.
Сигурен бях, че мога да си внуша, че тук някъде трябва да има врата. Вглеждах се продължително в някоя от стените и вече усещах как се оформят очертанията на вратата, на пантите, и на бравата, но не можех да ги задържа за по-дълго време. Явно чуждото внушение беше много по-силно и надделяваше над моето. Изработването на цяла врата се оказа прекалено голяма лъжица за моята уста.
След много опити успях да си внуша доста по-опростената представа, че на стената има малка дупка. Изискваше много по-малко енергия отколкото измислянето на цяла врата, а пък на практика вършеше същата работа. Важното беше първо да нахлуе чист въздух, а след това, естествено, да изляза от този ад. Напрегнах цялото си тяло и успях да фиксирам и да задържа отвора на стената. Той се оказа голям колкото шпионка и се намираше на нивото на очите ми.
Приближих се до дупката, прилепих устни до нея и задишах пълния с кислород въздух, който идваше отвън. Усетих прилив на сили в тялото си. Почувствах, че стоя по-стабилно на краката си, а тъмните кръгове, които кръжаха пред очите ми, започнаха да се стапят като черен сняг.
Напрегнах се и успях да разширя отвора дотолкова, че да мога спокойно да видя какво има отвън. Първият поглед ме изуми още повече от всичко, което ми се беше случило в бялата стая. Оттатък се намираше канцеларията в службата ми. Ето го и моето бюро. Столът беше празен.
Погледнах встрани и видях други хора, които бяха с гръб към мен. Бяха се скупчили около дивана в другия край на помещението. Имаше и двама души с бели престилки. По едно време единият от тях, явно лекар, съобщи на останалите, че човекът на дивана е по-добре. Дишал нормално след инжекцията, която му поставил. Лекарят не можа да каже от какво точно е колабирал техният колега, но при всички случаи на първо време се нуждаел от сън и повече почивка. После докторът се дръпна встрани така, че виждах лицето на човека, който лежеше на дивана. Изобщо не се изненадах, когато констатирах, че това фактически съм аз.
Напрегнах всичките си сили и фантазия, които можех да изсмуча от себе си и разширих още повече отвора на стената. Най-после той стана достатъчно голям и аз се промъкнах през него.
Колегите ми вече бяха насядали по бюрата и не ме забелязаха, вглъбени в документите и преписките пред себе си. Почувствах се толкова уморен, че краката ми сами ме довлякоха до дивана. Легнах на него и астралната компонента се сля с моето физическо Аз. Веднага ми се приспа. Сигурно е от инжекцията на доктора, която още (или по-скоро вече), усещах в лявото си бедро.
Виждах как в дъното на стаята един бял куб се размиваше като сутрешна мъгла. Огледах в просъница лицата на колегите си. Кой ли от тях би ме мразил толкова много, че да иска да се отърве от мен по толкова жесток начин. А пък може и да не е бил някой от тях. Кой ли е?
Който и да беше, нямаше да се отърве от отмъщението ми. В заспиващия ми мозък вече се оформяше голяма сфера – обла, хлъзгава, невероятно гореща и непрогледна и черна като самата смърт. Вече имах оръжието…

0 Comments:

Post a Comment

<< Home