Корените на света (Коледен разказ)

КОРЕНИТЕ НА СВЕТА Разказ от Стефан Бонев Облаците плуваха по безначалното небесно море, опънали прозирните си платна на попътния вятър, а сенките им лазеха по върховете на дърветата, откроявайки още по-ярко местата, осветени от зимното слънце. Възрастният човек седеше на крайпътния пън, там на високото, и не можеше да откъсне поглед от гледката. Целия си живот бе прекарал тук. Беше се родил в ей оная, близката къща, най-крайната, а никога не беше виждал нещата със сегашните си очи. Само допреди няколко месеца дърветата си бяха просто дървета, а облаците – облаци като всички останали. Винаги беше възприемал планината и селото като нещо делнично, свързано с работата в текезесето, с проблемите, които трябваше да разрешава всекидневно, с прехраната на семейството, с грижите около децата… Не беше имал време да седне както сега, да отпусне уморено ръце на коленете си и да допусне онова, което старите очи виждат, да стигне до душата му. Вече години бай Петко беше пенсионер и докато имаше сили, поработваше туй-онуй, за да може да праща пари на синовете си в града. А те уж бяха в големи фирми, караха модерни коли и се хвалеха със скъпи компютри, а пък все до неговата пенсийка опираха. От няколко месеца обаче някаква слабост и леност бяха налегнали стария човек. Нищо не го болеше, но се изморяваше бързо-бързо. Само като минеше двайсетина крачки, и се задъхваше, а тъмни кръгове започваха да танцуват пред очите му. Загуби апетит. Бабичката какви ли гозби не му приготвяше, само и само да се нахрани като хората. Отново въртеше любимите му зелеви сармички, с които навремето го омайваше така, както и с красотата си. А бай Петко само хапваше един залък и дълго го въртеше из устата си, докато ровеше като кокошка с вилицата из чинията. Лека-полека свикна да се заседява на това място. Тук се чувстваше по-добре, по-силен и дори по-млад. Минало беше времето, когато от този пън се извисяваше висока, стройна топола, видяла като него какво ли не в този живот. Той още помнеше плътната сянка, която дървото хвърляше следобед върху двора пред къщата. В горещините това си беше истинска благодат за домочадието му. Под тази сянка се беше родил Петко, пак под нея позна жена си Яна, тук се пръкнаха, проходиха и израснаха децата му. До това лято… Светкавица разцепи тогава дървото и то замалко не рухна върху къщата. Старо и изгнило беше вече, но се държеше до тази буря. Е, все някога щеше да се случи. И сякаш заедно с тополата си отидоха и силиците на бай Петко. Оттогава той загуби интерес към всичко около себе си. Живваше само когато някой от синовете доведеше любимите му внуци. Тогава очите му засияваха и от това сякаш ставаше с години по-млад. Забравяше слабостта и умората и тичаше след тях из двора на къщата. Старецът потърка очи и отново се загледа във върховете на дърветата. Вече наближаваше Коледа и обикновено по това време върху клоните белееше сняг. Но тази година и зимата сякаш беше загубила силите си като него самия и колкото и да пришпорваше облаците, те само на дъжд го докарваха. Светлата ивица на зимното слънце постепенно изтъняваше и даваше път на мрака, който като тъмен покров се разстилаше върху гората. Неговата гора! Под дърветата й беше израсъл, познаваше всяка полянка и ручейче, всяка долчинка и възвишение. Тук за първи път бе целунал момиче, тук се беше крил от гнева на баща си, когато се върнеше от школото с двойка по смятане. Познаваше всяко кътче, но доскоро никога не беше предполагал, че от високото гората може да изглежда толкова вечна, толкова тайнствена и величествена. Погледна нагоре. Там облаците вече прибираха белите си платна, туловищата им посивяваха страховито и се стягаха за битка. Светкавица разсече небето и се заби някъде в средата на гората. „Боже, като лятна буря е, а пък уж е декември!”, зачуди се бай Петко, докато тътенът се разнасяше гневно по планинските била. Първите едри капки заудряха със студена свежест по ръцете и лицето му. Чуваше ги как тупкат тихо по земята наоколо, как прошумоляват в сухите храсти, как барабанят мощно и войнствено по ламаринения покрив на недалечната пристройка до къщата му. Този звук и засилващият се студ му припомняха настойчиво, че трябва да се прибере – ей къде е. Но не искаше. Дори вдигна глава, за да може да усети дъжда по-силно по лицето си. Чувстваше се в пълна хармония със света – сега и тук, докато седеше на мокрия пън и капките го обливаха с пречистващата си ледена сила. Затвори очи и се пренесе на друго място. Завладя го усещането, че се е слял с корените на старата топола, с коренищата на всички познати и непознати дървета в гората. Жизнените им сокове сякаш преминаваха през грапавата дървесна повърхност под него и тръгваха нагоре през тялото му, за да се слеят с капките на проливния дъжд. Вече беше в пълна хармония с природата – едновременно и с дърветата и дъжда, със земята и небето, с водата и въздуха. Не усещаше старото си тяло. Беше се свил до една мъничка сричка от необятното Слово, с което Бог бе създал всички и всичко – само някакъв звук, който сам по себе си не означаваше нищо и оставен извън изреченото от Създателя, се бе лутал с години, за да търси смисъла си. Но сега, съчетан с всичко наоколо, знаеше, че е важен и че с неговото участие безкрайният текст вече има друга завършеност. Та това бе все едно да махнеш първата сричка от неговото собствено име. Сега Петко разбираше всичко. Време беше… Яна го намери след кратката буря. Беше се строполил до прогизналия от дъжда пън. Тя коленичи до него, прекръсти се и погали студената му безжизнена буза. Извърна лицето му към себе си и ахна. Очите му бяха живи, както когато идваха внуците му, както когато я целуваше преди години под дебелата сянка на тополата, както когато се раждаха децата им. И гледаха към нея, но и към облаците, които, опънали белите си платна, се разотиваха от декемврийското небе. Онова небе, безкрайното, но и безначалното… Здравейте приятели, Ето че отново дойде време да Ви поздравя с нов разказ за предстоящите Коледа и Нова година! След „Календарът“ (2010 г.), „Бурканът“ (2011 г.), „Коледен подарък № 106“ (2012 г.), „Странните неща“ (2013 г.), "Монетата с двете лица" (2014 г.) и „Гълъб за Бъдни вечер“ (2015), сега Ви предлагам „Корените на света“. Традициите трябва да се спазват! Моля Ви, нека чрез Вас този разказ стигне до всички! Предишния си разказ бях посветил на писателя, но най-вече на приятеля Димитър Атанасов, който преди година отлетя към Небесната си кръчма, яхнал един от своите любими тарпани. Преди време той ме зарече да издам всичките си коледни разкази в специален сборник. Така че ето, Мите, събраха се седем коледни разказа, достатъчни за една малка, но много специална книжка. Вярвам, че и с Ваша помощ, приятели, тя ще успее да си намери своя издател през новата година. Честита Коледа и Весела Нова година! И нека Рождеството на Спасителя да ни направи поне малко повече човеци! Обичам да Ви обичам! Ваш Стефан Бонев А сега е време за новия разказ!

Последният курс на автобуса с белязаната седалка

"Живот ли бе – да го опишеш? Живот ли бе – да го разровиш? Разровиш ли го – ще мирише и ще горчи като отрова." Никола Вапцаров До болка познаваше този стар раздрънкан автобус от градския транспорт. Знаеше коя седалка е по-удобна, коя врата се отваря по-бързо от другите, на кое място най-малко се усеща лашкането по дупките в асфалта, кой прозорец и коя от капандурите могат да се открехнат и откъде капе, когато навън вали. И всеки звук му беше познат до болка. Ето там отляво се чува протяжното скърцане, наподобяващо на стара тютюнджийска кашлица. Някъде откъм средата на возилото пък се носеше тих звук, който напомняше цвърченето на рояк врабци, скрити в короната на някое дърво... И автобусът го познаваше и пазеше болезнени спомени от пребиваването му тук през годините. Ето там, на дамаската на онази седалка най-отзад, има кафеникаво петно. Като го видеше и му ставаше някак гузно и започваше да се оправдава пред себе си. Тогава тъкмо си беше взел кафе от машинката на спирката и рейсът се появи изведнъж иззад ъгъла. Нещо беше подранил тази сутрин. Човекът не го очакваше по това време и си мислеше, че както винаги ще има време да изпуши една цигара с кафето. Хубаво поне, че не успя да запали… Та, така се появи петното на седалката. Огледа се и като се убеди, че никой не го е видял, самоотвержено се настани върху разлятото вряло кафе. Стисна зъби от болка и бутна чашката в чантата със сандвичите си. После жена му дълго пра панталона с три различни препарата, докато успее да го поизчисти… А пък ей оная кожена дръжка за хващане виси на една страна, след едно рязко забиване на спирачките. Тогава нашият пътник залитна и шевът се разпра почти до края. Е, тук поне не носеше никаква вина! Но това пак си беше негов белег – следа, че е бил в това возило и преди години. Човекът тръгваше за работа по едно и също време, по едно и също време се прибираше всяка вечер, което съвпадаше с графика точно на този автобус. Е, макар и рядко, му се случваше да излезе в по-различно време. Тогава попадаше на разни други автобуси, които или познаваше бегло, или пък виждаше за първи път в живота си. В тях стоеше като на тръни, особено в ония – новите. Имаше усещането, че се е прибрал вкъщи, а докато го е нямало, някой е направил основен ремонт и е сложил нови мебели, които не са по вкуса му. В такива случаи нямаше търпение да стигне по-бързо до работното си място. Тази сутрин автобусът му закъсня подобаващо и спря на спирката с тежка хидравлична въздишка. Предната му врата изобщо не помръдна, а задната се отвори наполовина, бавно и с изправящо косите скърцане. Хората се запровираха с криви физиономии през малкия отвор. Чуваше се ропот, а един по-мускулест пасажер дори се опита да изкърти заялата врата, помагайки си със звучни псувни. Нашият човек се промуши през пролуката и се насочи направо към неговото си място – онова отзад с петното от кафе. Добре, че беше свободно. Настани се и му стана някак уютно – все едно беше в любимия си изтърбушен фотьойл пред телевизора вкъщи. Чак сега се огледа и установи, че е сам в целия салон. Автобусът беше закъснял толкова много, че хората, които обикновено се качваха от неговата спирка, бяха потърсили други начини да се стигнат дотам, закъдето са тръгнали. Контрольорът се беше подпрял до предната врата и нещо си говореше с шофьора. Не идваше да го проверява – след толкова години много добре знаеше, че редовният пътник на задната седалка винаги има карта. Човекът се загледа през прозореца в сивия пейзаж на крайния си градски квартал и се опита да мисли за нещата, които очакваше да му се случат през деня. Беше петък и му се искаше в службата всичко да се нареди така, че да не остане нищо, което да чегърта съзнанието му през почивните дни. Но малкото от разговора между шофьора и кондуктора, което дочу, го накара да забрави плановете си за работния ден. „Това е последният му курс. Ще го пенсионират, старичък е вече автобусът!“, беше казал неговият водач, а котрольорът беше поклатил разбиращо глава. Човекът от задната седалка много добре виждаше, че любимият му автобус е вече грохнал и че във всеки един момент може да се разпадне. Не можеше обаче да приеме факта, че утре ще трябва да се вози в някакъв префърцунен, лъскав и ароматизиран автобус. „Ще има и климатик!“, добави шофьорът, а контролата отново кимна. Много важно, отговори им мислено пътникът. Хората ще настиват вътре и ще хващат плексит от студа, самонавиваше се той, без сам да си вярва. Не искаше нов автобус, беше си свикнал с този – стар и овехтял като самия него. Ами че това е, все едно днес началството да дойде днес при него и му каже, че е вече стар и трябва да си ходи. И че трябва да освободи мястото на някое хлапе с жълто по устата и обечки на ушите, само защото е по-млад, по-строен и по-красив. Отново се вслуша се в гласа на старото возило. Сега, когато нямаше други хора около него, още по-отчетливо чу прегракналата му тютюнджийската кашлица и уплашената врява на врабчетата. Сториха му се стреснати и безнадеждни. Автобусът наближи и подмина спирката, на която от десетки години слизаше, за да отиде на работа. Този път дори не стана от любимото си място, което беше белязал. Изпрати с безразличен поглед огромната бяла сграда, в която прекара по-голямата част от съзнателния си живот – мястото, където десетки хиляди дни осъществяваше различни мечти и желания. Но това не бяха неговите мечти и желания, а на онези, които по стечение на различни нелицеприятни обстоятелства си бяха присвоили властта и правото да му нареждат какво, как и по колко пъти да върши в живота си. В неговия си собствен живот. За неговите собствени мечти и желания не го питаше никой и никога. А той си мечтаеше да… Напъна паметта си, съсредоточи се така, както го правеше, когато му поставяха спешни задачи, но така и не можа да си спомни нищо. Беше забравил мечтите си! Онзи ден поиска от жена си да му сготви фасул яхния и тя го направи. Беше много вкусно. Това успя да изрови в главата си. Но това е смешно! Това не беше мечта! Мечтата е нещо голямо, чисто, лъскаво и ново. Като, като… Кано нов автобус, например. Голям, нов, лъскав и чист. С климатик! Това ли успя да измисли? Ужас! Пътникът се приведе на седалката и зарови лице в шепите си. Отдавна беше подминал спирката, на която слизаше, за да ходи на работа. Но не му пукаше. Работният ден беше започнал и хората в неговия офис вече се бяха заровили в договорите и фактурите си. Компютрите работеха с пълна сила, а принтерите бълваха документациите лист след лист. Телефоните звъняха припряно с нови и нови искания, идващи отгоре. А неговото бюро беше празно. Нямаше кой да довърши преписките му. Нямаше кой да събере необходимите подписи под документацията, разпределена в прозрачни пластмасови папки. Но на него не му пукаше. За нищо и за никого. И той, подобно на този автобус, цял живот се е движил само по маршрути, които други са му предначертавали, следвал е техните изисквания и мечти. Угаждал им е, дарявал ги е с изкуствени усмивки, обграждал ги е с изящни комплименти. И в резултат е получавал единствено нови и все по-засукани задачи за изпълнение. От тъмно до тъмно, често и без почивен ден. Понякога дори е спал на тясното късо диванче в коридора на офиса с купчина папки вместо възглавница и с разгънати стари вестници за завивка. Само и само да успее да свърши заръчаното в срок. И за какво?! За едни смешни пари, които веднъж месечно постъпваха в банковата му сметка, и които моментално биваха разфасовани от енергото, веикато, телефонната компания, топлофикацията и още цяла дузина подобни. За какво му беше такъв живот. Той нямаше нужда повече от него. Вече нямаше нужда от нищо. Предпочиташе да си тръгне от всичко това сега, задно с това старо возило. С този негов изстрадал набор, с когото бяха като братя. Просто щеше да стане част от неговата си седалката. Нали затова я беше белязал. Затвори очи и потъна в себе си… Автобусът вече беше стигнал до последната си спирка и спря за почивка, преди да потегли обратно. Шофьорът слезе, за да се поразтъпче и да запали цигара. Кондукторът махна табелата с номера и сложи друга, на която пишеше „За гараж!“ А после заоглежда учудено вътрешността на автобуса, като се почесваше въпросително по темето. После слезе долу, при шофьора, запали от неговите си цигари и каза: - Знаеш ли, мога да се закълна, че ей там отзад беше останал един пътник. Видях го преди да спрем, както виждам сега теб. Работи само едната врата, няма как да е слязъл, без да го видя. Спомняш си го - онзи, който преди години си разля кафето върху седалката отзад… Внезапен рев на запален двигател ги накара да изпуснат цигарите си. Старият автобус затръшна единствената си работеща врата и потегли с мръсна газ. Нататък… 16.08.2015 г.

Разказ на Стефан Бонев отново в помагало за седмокласници - Новини - Sutrin.com - твоите новини

Разказ на Стефан Бонев отново в помагало за седмокласници - Новини - Sutrin.com - твоите новини

ЗА АВТОРА И НЕГОВИТЕ МУЗИ | Стефан Бонев

ЗА АВТОРА И НЕГОВИТЕ МУЗИ | Стефан Бонев

СРЕЩА НА ПИСАТЕЛЯ СТЕФАН БОНЕВ В "ТРАКАРТ" - ПЛОВДИВ

ПИСМО ЗА НАДЕЖДА

Тази история е за една съвсем обикновена пощенска кутия. Е, не чак толкова обикновена. Иначе защо да ви занимавам точно с нея, а не с някоя друга.
Става дума за пощенска кутия, чрез която се изпращат писма. Тя е от ония, големите, жълтите, с капаче и предупредителен надпис: „НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ ДА НАПИШЕТЕ ПОЩЕНСКИЯ КОД НА ПОЛУЧАТЕЛЯ”. По принцип, в пощенската йерархия този тип кутии стоят на най-високо ниво. Те имат огромно самочувствие, защото много добре знаят, че за да получи някой някъде писмо, то първо трябва да бъде пуснато именно в някоя от тези големи жълти кутии. Иначе не става.
Специално нашата кутия нямаше чак толкова високо самочувствие, защото отдавна никой не пускаше писма в нея. Тя висеше, закачена на стената на селския пощенски клон самотна, отчаяна и потънала в ръжда и с чувство за безполезност. И ако в нея все пак беше останала някаква частица гордост, то тя беше благодарение на спомените й за ония времена, когато беше едно от най-важните неща тук.
Но дори в това затънтено планинско селце вече никой на никого не пишете писма. Младите си чатеха по интернет и си пускаха имейли. А пък всички възрастни вече бяха снабдени от децата и внуците си с мобилни телефони и си говореха с часове със стари дружки и доста по-кратко с вечно заетите си синове, дъщери и внуци в големия град.
А беше време, когато хората чакаха на опашка пред кутията, за да пуснат писмата си. Млади момичета с почервенели от срам бузи идваха по тъмно да не ги видят, поставяха набързо целувка с най-яркото си червило върху плика и пускаха любовните си писма до гаджетата си в казармата. Големите пък най-често пращаха писма до най-различни институции и организации. Едни хора пускаха писмата си с радостни лица, други със сълзи на очи, а трети с безразличие.
Имаше едно момче, което пишеше разкази и ги пускаше до редакциите на разни вестници и списания. Явно имаше талант, защото повечето от нещата му бяха публикувани. Кутията още си спомняше моментите, в които с грейнало лице момчето излизаше от пощенския клон с поредното списание и вестник, в който имаше негова творба. После хлапето порасна и се запиля да учи в големия град. Сигурно е станало известен писател, а може би вече е главен редактор в някое от тези издания, за които пишете като малък.
Ами какво беше по празниците. Преди Нова година, Коледа и Великден кутията се препълваше от пощенски картички с пожелания за радост, любов, щастие, късмет и какво ли не още. Имаше и деца, които пращаха малки шарени пликове до Лапландия с поръчки за Дядо Коледа. В такива дни пощенската кутия събираше в себе си цялото щастие на света и засияваше върху стената на пощенския клон. А в края на февруари и началото на март писмата бяха тумбести и дебели, тъй като във всяко от тях имаше мартенички за дъщери и синове, за внуци и внучки, за приятели и приятелки…
С времето кутията се научи да усеща и емоциите на хората, които бяха пуснали писма в нея. Поне до толкова, че да различава щастливите писма от печалните. Първите бяха топли и пулсиращи, а вторите тежки и студени като бучки лед.
Сега и картичките и мартениците хората си пращаха по интернет. А децата вече или не вярваха в дядо Коледа или му пишеха по Скайп. Кутията помръкна след тези спомени, а ръждивите петна по нея избиха с още по-голяма сила. Тя с неодобрение погледна към интернет-кафенето, където мало и голямо блъскаше по клавиатурите, говореше по микрофони и се усмихваше пред камерите, които веднага пращаха образа и гласа им дори на другия край на света. А от екраните ги гледаха техните близки и децата им. Всички се усмихваха и бяха много-много щастливи.
Старата пощенска кутия въздъхна толкова дълбоко, че още едно парче жълта боя се отлюспи от нея и падна на тротоара. И от това тя заизглежда още по-стара и още по-ненужна. Кутията се замисли за съдбата на другите жълти пощенски кутии. Сигурно и те са същия хал, каза си тя и отново въздъхна, но този път по-лекичко, защото не искаше още да лъсне още от ръждясалата й ламарина. Явно навсякъде по света са намалели хората, които пишат и пращат писма до своите близки.
Времената бяха такива. Работа имаха все още само малките пощенски кутии, от които хората в градовете и селата получаваха писма. Но тези писма не бяха такива, които се изпращаха от жълтите кутии. Това бяха най-вече сметки за ток, за телефон, за интернет, за вода, за парно, съобщения за неизплатени навреме заеми, реклами и какво ли още. Те обаче бяха изпращани директно от енергото, от топлофикация, от ВиК и от разни други институции с много букви в неразбираемите си абревиатури.
Но жълтата кутия не завиждаше за това, че тези писма не минават през нея. На против – тя дори беше щастлива, тъй като тези писма не носеха усмивки на хората, нямаха мартеници, нито ръкописните адреси на подателите си, като ли целувки с червило… Тези писма караха хората само да въздишат и да се чудят как да платят всички тези сметки и заеми, със скромните си заплати и пенсии. Нашата кутия не обичаше да разнася такива лоши новини. Тя искаше да радва хората. И като се замисли, си спомни, че и тя понякога е пращала тъжни писма. Но повечето бяха щастливи и със сигурност бяха зарадвали получателите си.
Жълтата пощенска кутия, обаче, не губеше надежда. Щом още стоеше тук и щом шефът на пощенския клон всяка сутрин продължаваше лично да я отваря и да проверява дали няма нещо в нея, значи не всичко беше загубено. Това означаваше за нея, че все още е необходима. Тя с надежда проследяваше всеки човек, който минеше през площада. Може пък в чантата му или в джоба на палтото да се крие важно писмо, което той щеше да пъхне под жълтото й капаче. Но хората я подминаваха, като повечето от тях дори не я забелязваха.
И този ден вече отминаваше, без да се случи нищо в живота на старата жълта пощенска кутия. Е, ако изключим парчето боя, което се беше отлющило при въздишката й, разбира се. Вече беше започнало да се здрачава. В интернет-кафето отсреща запалиха лампите и кутията видя, че е още по-претъпкано от преди. Пред всички компютри бяха насядали хора, даже пред някои екрани бяха по двама-трима. А пък десетина души чакаха реда си на опашка и пристъпваха нервно от крак на крак.
На старата кутия и стана още по-мъчно. Със сгъстяването на мрака сякаш се сгъстяваше и нейната тъга. Ето, утре сутринта началникът на пощенския клон отново ще отвори капака й и отново ще остане разочарован. Ако продължава така, някой ден просто щяха да я махнат и да я пратят за старо желязо. И по-добре, отколкото всеки ден да бера този срам, мислеше си кутията.
По някое време луната се показа, хората от интернета се пръснаха по къщите си, а съдържателят изгаси лампите, заключи и също си тръгна. Луната вече се беше показала в цялото си нощно великолепие и осветяваше призрачно притихналия площад.
Изведнъж от една от сенките се показа приведена и облечена в черно човешка фигура, огледа се и като се увери, че няма жива душа, притича до пощенската кутия. После отново се огледа във всички посоки, отвори внимателно и безшумно капачето и пусна през него едно писмо, което тихо тупна на дъното й. После фигурата отново изтича с безшумни малки крачки през площада и изчезна в нощните сенки.
Ако пощенската кутия имаше сърце, сигурно сега щеше да бие до пръсване от вълнение и от недоумение. След толкова години някой беше пуснал писмо в нея и то по какъв загадъчен начин.
Колкото до тайнствената фигура, кутията веднага я разпозна. Това беше онази самотна застаряваща жена, която живееше в спретната къща в края на селото. Всички я смятаха за особнячка и страняха от нея. Беше се събирала с мъже няколко пъти, но нито веднъж не можа да стигне до брак. Връзките й бяха нетрайни и издържаха само по няколко месеца.
Явно отнесеният й характер и манията й за прекомерна чистота и подреденост прогонваха от нея всеки, която се бе опитал да влезе в живота й. Дори и дребния пудел, който й беше единствената компания, вече беше направо стресиран от хигиенните изисквания, които тя му налагаше. Вадеше прехраната си като чистачка в селското училище. Децата я подиграваха, подвикваха й че е стара мома, а после побягваха, за да не ги хване. Но самата тя не се дразнеше от това, само й ставаше още по-мъчно. Децата не правеха нищо повече от това да кажат гласно нещата, които родителите им говореха вкъщи зад гърба й.
Жената много добре знаеше какви са недостатъците й, но разбираше също така, че на тези години не може да промени нито навиците, нито характера си. Самотата, обаче, и даваше време да се замисля и върху това какво да прави с живота си, какъв е смисълът на уединеното и вегетиране? За кого поддържаше тази чиста и спретната къща, щом нямаше нито мъж, на когото да сготви, когото да изпере и на когото вечер на нареже салата за ракийката. Нито пък имаше деца, които гледа как растат и се развиват. На които да помага в домашните, които да води в училището, което всеки ден чисти…
Тя трябваше да направи нещо със живота си. Не можеше да изкара и старините си самотна като кукувица. Знаеше, че времето напредва и вече няма за кога да отлага нещата. След още година-две вече никой мъж нямаше да я погледне. Щеше да си остане сам-сама, само със стресирания си пудел.
Цяла нощ кутията размишляваше върху въпроса, какво съдържа писмото, което беше пуснато в нея. То я пареше отвътре, изкушаваше я да прочете поне надписа върху плика. Можеше да го направи, но знаеше, че не е прието. Тогава тя си припомни едно свое старо и отдавна забравено умение – да усеща писмата. И тя усети това писмо – то съдържаше много тъга, стара и трупана с години. Едновременно с това писмото излъчваше също така и тих вопъл за помощ и съпричастност. Но над всичко доминираше една невероятно силна и окуражаваща надежда.
Кутията се поуспокои – писмото беше за добро. Пък и какво значение имаше какво съдържа и до кого е изпратено. Не беше ли по-важното това, че тя отново е необходима за нещо и на някого. Край на годините самота и изолация от света. Явно има хора, които отново се нуждаят от нейните услуги.
Обикновено кутията с притеснение посрещаше момента, в който началникът на пощенския клон идваше да провери съдържанието й. Не можеше да понася отегчените му въздишки при вида на празното пространство вътре в нея. Този път тя едва дочака той да я отвори.
Пощаджията възкликна, когато видя писмото в кутията. Взе го в ръка, прочете адресите на подателя и получателя, огледа се дали някой не го гледа и промърмори под нос:
- Я, старата мома е писала до рубрика за запознанства. Крайно време беше!

SECOND HAND FOOD (Храна втора употреба) | Стефан Бонев

SECOND HAND FOOD (Храна втора употреба) | Стефан Бонев