Stefan Bonev

СРЕЩА НА ПИСАТЕЛЯ СТЕФАН БОНЕВ В "ТРАКАРТ" - ПЛОВДИВ

2011-12-29T05:57:00.000-08:00

ПИСМО ЗА НАДЕЖДА

2011-07-05T09:00:00.000-07:00

Тази история е за една съвсем обикновена пощенска кутия. Е, не чак толкова обикновена. Иначе защо да ви занимавам точно с нея, а не с някоя друга.
Става дума за пощенска кутия, чрез която се изпращат писма. Тя е от ония, големите, жълтите, с капаче и предупредителен надпис: „НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ ДА НАПИШЕТЕ ПОЩЕНСКИЯ КОД НА ПОЛУЧАТЕЛЯ”. По принцип, в пощенската йерархия този тип кутии стоят на най-високо ниво. Те имат огромно самочувствие, защото много добре знаят, че за да получи някой някъде писмо, то първо трябва да бъде пуснато именно в някоя от тези големи жълти кутии. Иначе не става.
Специално нашата кутия нямаше чак толкова високо самочувствие, защото отдавна никой не пускаше писма в нея. Тя висеше, закачена на стената на селския пощенски клон самотна, отчаяна и потънала в ръжда и с чувство за безполезност. И ако в нея все пак беше останала някаква частица гордост, то тя беше благодарение на спомените й за ония времена, когато беше едно от най-важните неща тук.
Но дори в това затънтено планинско селце вече никой на никого не пишете писма. Младите си чатеха по интернет и си пускаха имейли. А пък всички възрастни вече бяха снабдени от децата и внуците си с мобилни телефони и си говореха с часове със стари дружки и доста по-кратко с вечно заетите си синове, дъщери и внуци в големия град.
А беше време, когато хората чакаха на опашка пред кутията, за да пуснат писмата си. Млади момичета с почервенели от срам бузи идваха по тъмно да не ги видят, поставяха набързо целувка с най-яркото си червило върху плика и пускаха любовните си писма до гаджетата си в казармата. Големите пък най-често пращаха писма до най-различни институции и организации. Едни хора пускаха писмата си с радостни лица, други със сълзи на очи, а трети с безразличие.
Имаше едно момче, което пишеше разкази и ги пускаше до редакциите на разни вестници и списания. Явно имаше талант, защото повечето от нещата му бяха публикувани. Кутията още си спомняше моментите, в които с грейнало лице момчето излизаше от пощенския клон с поредното списание и вестник, в който имаше негова творба. После хлапето порасна и се запиля да учи в големия град. Сигурно е станало известен писател, а може би вече е главен редактор в някое от тези издания, за които пишете като малък.
Ами какво беше по празниците. Преди Нова година, Коледа и Великден кутията се препълваше от пощенски картички с пожелания за радост, любов, щастие, късмет и какво ли не още. Имаше и деца, които пращаха малки шарени пликове до Лапландия с поръчки за Дядо Коледа. В такива дни пощенската кутия събираше в себе си цялото щастие на света и засияваше върху стената на пощенския клон. А в края на февруари и началото на март писмата бяха тумбести и дебели, тъй като във всяко от тях имаше мартенички за дъщери и синове, за внуци и внучки, за приятели и приятелки…
С времето кутията се научи да усеща и емоциите на хората, които бяха пуснали писма в нея. Поне до толкова, че да различава щастливите писма от печалните. Първите бяха топли и пулсиращи, а вторите тежки и студени като бучки лед.
Сега и картичките и мартениците хората си пращаха по интернет. А децата вече или не вярваха в дядо Коледа или му пишеха по Скайп. Кутията помръкна след тези спомени, а ръждивите петна по нея избиха с още по-голяма сила. Тя с неодобрение погледна към интернет-кафенето, където мало и голямо блъскаше по клавиатурите, говореше по микрофони и се усмихваше пред камерите, които веднага пращаха образа и гласа им дори на другия край на света. А от екраните ги гледаха техните близки и децата им. Всички се усмихваха и бяха много-много щастливи.
Старата пощенска кутия въздъхна толкова дълбоко, че още едно парче жълта боя се отлюспи от нея и падна на тротоара. И от това тя заизглежда още по-стара и още по-ненужна. Кутията се замисли за съдбата на другите жълти пощенски кутии. Сигурно и те са същия хал, каза си тя и отново въздъхна, но този път по-лекичко, защото не искаше още да лъсне още от ръждясалата й ламарина. Явно навсякъде по света са намалели хората, които пишат и пращат писма до своите близки.
Времената бяха такива. Работа имаха все още само малките пощенски кутии, от които хората в градовете и селата получаваха писма. Но тези писма не бяха такива, които се изпращаха от жълтите кутии. Това бяха най-вече сметки за ток, за телефон, за интернет, за вода, за парно, съобщения за неизплатени навреме заеми, реклами и какво ли още. Те обаче бяха изпращани директно от енергото, от топлофикация, от ВиК и от разни други институции с много букви в неразбираемите си абревиатури.
Но жълтата кутия не завиждаше за това, че тези писма не минават през нея. На против – тя дори беше щастлива, тъй като тези писма не носеха усмивки на хората, нямаха мартеници, нито ръкописните адреси на подателите си, като ли целувки с червило… Тези писма караха хората само да въздишат и да се чудят как да платят всички тези сметки и заеми, със скромните си заплати и пенсии. Нашата кутия не обичаше да разнася такива лоши новини. Тя искаше да радва хората. И като се замисли, си спомни, че и тя понякога е пращала тъжни писма. Но повечето бяха щастливи и със сигурност бяха зарадвали получателите си.
Жълтата пощенска кутия, обаче, не губеше надежда. Щом още стоеше тук и щом шефът на пощенския клон всяка сутрин продължаваше лично да я отваря и да проверява дали няма нещо в нея, значи не всичко беше загубено. Това означаваше за нея, че все още е необходима. Тя с надежда проследяваше всеки човек, който минеше през площада. Може пък в чантата му или в джоба на палтото да се крие важно писмо, което той щеше да пъхне под жълтото й капаче. Но хората я подминаваха, като повечето от тях дори не я забелязваха.
И този ден вече отминаваше, без да се случи нищо в живота на старата жълта пощенска кутия. Е, ако изключим парчето боя, което се беше отлющило при въздишката й, разбира се. Вече беше започнало да се здрачава. В интернет-кафето отсреща запалиха лампите и кутията видя, че е още по-претъпкано от преди. Пред всички компютри бяха насядали хора, даже пред някои екрани бяха по двама-трима. А пък десетина души чакаха реда си на опашка и пристъпваха нервно от крак на крак.
На старата кутия и стана още по-мъчно. Със сгъстяването на мрака сякаш се сгъстяваше и нейната тъга. Ето, утре сутринта началникът на пощенския клон отново ще отвори капака й и отново ще остане разочарован. Ако продължава така, някой ден просто щяха да я махнат и да я пратят за старо желязо. И по-добре, отколкото всеки ден да бера този срам, мислеше си кутията.
По някое време луната се показа, хората от интернета се пръснаха по къщите си, а съдържателят изгаси лампите, заключи и също си тръгна. Луната вече се беше показала в цялото си нощно великолепие и осветяваше призрачно притихналия площад.
Изведнъж от една от сенките се показа приведена и облечена в черно човешка фигура, огледа се и като се увери, че няма жива душа, притича до пощенската кутия. После отново се огледа във всички посоки, отвори внимателно и безшумно капачето и пусна през него едно писмо, което тихо тупна на дъното й. После фигурата отново изтича с безшумни малки крачки през площада и изчезна в нощните сенки.
Ако пощенската кутия имаше сърце, сигурно сега щеше да бие до пръсване от вълнение и от недоумение. След толкова години някой беше пуснал писмо в нея и то по какъв загадъчен начин.
Колкото до тайнствената фигура, кутията веднага я разпозна. Това беше онази самотна застаряваща жена, която живееше в спретната къща в края на селото. Всички я смятаха за особнячка и страняха от нея. Беше се събирала с мъже няколко пъти, но нито веднъж не можа да стигне до брак. Връзките й бяха нетрайни и издържаха само по няколко месеца.
Явно отнесеният й характер и манията й за прекомерна чистота и подреденост прогонваха от нея всеки, която се бе опитал да влезе в живота й. Дори и дребния пудел, който й беше единствената компания, вече беше направо стресиран от хигиенните изисквания, които тя му налагаше. Вадеше прехраната си като чистачка в селското училище. Децата я подиграваха, подвикваха й че е стара мома, а после побягваха, за да не ги хване. Но самата тя не се дразнеше от това, само й ставаше още по-мъчно. Децата не правеха нищо повече от това да кажат гласно нещата, които родителите им говореха вкъщи зад гърба й.
Жената много добре знаеше какви са недостатъците й, но разбираше също така, че на тези години не може да промени нито навиците, нито характера си. Самотата, обаче, и даваше време да се замисля и върху това какво да прави с живота си, какъв е смисълът на уединеното и вегетиране? За кого поддържаше тази чиста и спретната къща, щом нямаше нито мъж, на когото да сготви, когото да изпере и на когото вечер на нареже салата за ракийката. Нито пък имаше деца, които гледа как растат и се развиват. На които да помага в домашните, които да води в училището, което всеки ден чисти…
Тя трябваше да направи нещо със живота си. Не можеше да изкара и старините си самотна като кукувица. Знаеше, че времето напредва и вече няма за кога да отлага нещата. След още година-две вече никой мъж нямаше да я погледне. Щеше да си остане сам-сама, само със стресирания си пудел.
Цяла нощ кутията размишляваше върху въпроса, какво съдържа писмото, което беше пуснато в нея. То я пареше отвътре, изкушаваше я да прочете поне надписа върху плика. Можеше да го направи, но знаеше, че не е прието. Тогава тя си припомни едно свое старо и отдавна забравено умение – да усеща писмата. И тя усети това писмо – то съдържаше много тъга, стара и трупана с години. Едновременно с това писмото излъчваше също така и тих вопъл за помощ и съпричастност. Но над всичко доминираше една невероятно силна и окуражаваща надежда.
Кутията се поуспокои – писмото беше за добро. Пък и какво значение имаше какво съдържа и до кого е изпратено. Не беше ли по-важното това, че тя отново е необходима за нещо и на някого. Край на годините самота и изолация от света. Явно има хора, които отново се нуждаят от нейните услуги.
Обикновено кутията с притеснение посрещаше момента, в който началникът на пощенския клон идваше да провери съдържанието й. Не можеше да понася отегчените му въздишки при вида на празното пространство вътре в нея. Този път тя едва дочака той да я отвори.
Пощаджията възкликна, когато видя писмото в кутията. Взе го в ръка, прочете адресите на подателя и получателя, огледа се дали някой не го гледа и промърмори под нос:
- Я, старата мома е писала до рубрика за запознанства. Крайно време беше!

SECOND HAND FOOD (Храна втора употреба) | Стефан Бонев

2011-02-20T13:20:00.000-08:00

SECOND HAND FOOD (Храна втора употреба) | Стефан Бонев

ЗАПОВЯДАЙТЕ В МОЯ ОФИЦИАЛЕН САЙТ: http://www.stefanbonev.eu

2010-11-12T06:32:00.000-08:00

StefanBonev.eu - това е новият ми сайт. Това е моят официален сайт, както е прието да се казва. И означава следното: отсега нататък първо на това място ще можете да намирате най-новите ми разкази, най-пресните новини, свързани с творчеството ми, както и казаното от критиците за мен.
Сайтът е разработен от Аделина Низамова - един от корифеите в уебпрограмирането у нас. Графиката е изчистена, цветовите гами са подбрани така, че да създават необходимата атмосфера и комфорт, предразполагащи към четене.
Ако искате да напишете нещо на автора, може да използвате раздела “Контакт”, който съдържа удобен и лесен за използване формуляр. След всяка публикация имате възможност да напишете своите коментари. Добре дошли в моя нов виртуален литературен свят! Разположете се удобно - следва четене и писане!

Студенти от ПУ се потят над непубликуван разказ от Стефан Бонев

2010-11-01T22:11:00.000-07:00

Студенти от ПУ се потят над непубликуван разказ от Стефан Бонев

КЪСОГЛЕДСТВО (Този разказ се е падал за превод на чешки език на държавен изпит по славянска филология в ПУ "П. Хилендарски" - Пловдив)

2010-10-23T07:56:00.000-07:00

Гъстотата на мъглата не ми пречеше да виждам ясно онова, което се открояваше от височината, на която бях застанал. Само трябваше да присвия, както си знам, късогледите си очи. Контурите на селцето в подножието някак си успяваха да пробият през пелената, като губеха единствено яркостта на цветовете си.
От една седмица се бях усамотил в това диво и запустяло планинско кътче, с намерението да възвърна поне малко от прословутата гъвкавост на перото си. През последната година почти нищо не бях написал и търсех причината в динамичния живот, който водех. Все пак с писане в България много трудно можеш да изхранваш дори себе си, а камо ли цяло семейство. Не зная – може и в прословутия Запад да е същото.

Работата, която вършех, за да можем вкъщи да си плащаме сметките и да преживяваме някак си, изобщо не ми беше по вкуса. Не, това не беше каприз – тя беше точна противоположност на творческото начало. Бях се превърнал в чиновник чак до мозъка на костите си. Късогледството ми през последните години се засилваше, но аз упорито отказвах да сложа очила, за да не заприличам съвсем на мухлясал писар.

От няколкото свестни разказа, които успях да напиша през този период, лъхаше на папки, печати и чепат административен стил. Щом аз оставах с впечатлението, че чета заповед или докладна записка, какво ли оставаше за горките ми читатели.

Доста време планирах това кратко оттегляне от шумния свят. На няколко пъти проектите ми се проваляха заради някоя дреболия. Единият път се разболях, а в другите случаи изникнаха важни и неотложни ангажименти, заради които трябваше да се откажа от заминаването си.

Сега съдбата ми се усмихна и най-после успях да се измъкна за десет дни от града. В селцето ме посрещнаха стреснато. Малцината му обитатели ме гледаха странно и недоверчиво, като хора, които са препатили от срещи с подобни на мен екземпляри. Все пак, когато черпих по едно няколкото насядали в кръчмата мъже, си развързаха езиците и дори ми помогнаха да си намеря квартира. Срещу една двейсетачка бях настанен в къщата на една облечена в черно старица, чието име така и не можах да запомня.

Бабето доста се диви, когато пред любопитните и очи отворих лаптопа и след минута запрепусках по клавишите му.

- Леле, то и съседите имат цветен телевизор, но тоя ще да е много специален – рече тя и се изнесе на пръсти, за да съм си гледах филма на спокойствие. Хапех устни след нея, за да удавя смеха си.

Всеки ден си правех разходки по планинската пътека, която се извиваше високо над селото. Обичах да заставам точно на това място и да съзерцавам гледката.

Сякаш очаквах точно тази гледка да възкреси закърнялото ми вдъхновение. Оставаха само три дни от отпуска ми, а аз все още не бях написал нищо, което да ми хареса. Пишех в стаята си, на двора - под сянката на огромното дърво, взимам лаптопа и тук – на високото. И всеки път зарязвах написаното по средата, с угнетяващото чувство, че издевателствам върху себе си.

Не ставаше така – не можех повече да смуча от пръстите си. И като се върна след три дни, вкъщи ще ме гледат въпросително, в службата – също. А аз ще трябва да си призная, че само съм си загубил времето.

И какво излезе от тъй наречената творческа отпуска?! Едно голямо нищо! Вече седем дни бях тук, а все още из ума ми щъкаха незавършени преписки, фактури, чийто срок за плащане вече изтича, недовършени искания и заявки… Може би трябва да се откъсна за по-дълго време, за да може мозъкът ми да се изчисти от всички тези неща. Или не, по-добре е да идвам тук, пак за по малко, но по-често. Ще идвам винаги, когато мога – обещах си наум. Всяка година – до края на живота си ще съзерцавам покривите на планинското селце, изкачен на това място.

Мъглата долу беше започнала да се разсейва и вече ясно се виждаха камбанарията на селската църква в единия край, и джамията - в другия. Ето го и покрива на кръчмата, в която стъпих най-напред. А онази бялата сграда там, е кметството. Прилепналата до него по-ниска постройка пък е здравния участък. Къщата с квартирата ми не се виждаше, защото кметството я закриваше. Само огромното дърво в двора се подаваше крадешком иззад кметските керемиди.

- Добра среща! – мъжкият глас зад гърба ми ме стресна и се обърнах рязко. Изненадах се още повече, когато видях човека. Гласът, който ме изкара от унеса, беше почти младежки бодър и звучеше страшно познато. А човекът, който стоеше пред мен, по всяка вероятност вече минаваше осемдесетте. Беше дребен и прегърбен под тежестта на годините. От дрехите и от произношението му личеше, че е от града. Бях го виждал някъде – но къде? Старецът се подпираше на саморъчно изработен бастун и ме гледаше с присвити, явно от късогледство, очи. На рамото му висеше голяма продълговата кожена чанта – сигурно за преносим компютър, като моя.

- Добра да е срещата – му отвърнах аз и се удивих още повече. Чак сега разбрах защо гласът ми се стори толкова познат.

Та това беше моят собствен глас.

2010-09-29T02:02:00.000-07:00

Снощи в 19.00 часа (28 септември 2010 г.), по Нова българска телевизия беше излъчено предварително записаното издание на рубриката "Лицата на България", в което главно действащо лице беше моя милост. Автор на 10-минутната лента е журналистът Гергана Никленова.
Цялото предаване можете да видите в сайта на НБТВ: http://nbtv.bg/?page=air-event-details&instanceID=1083&type=47&FCID=FC88432a4faa315b8313ef4752019989cc

ДА ИЗЯДЕШ ЗАБРАНЕНИЯ ПЛОД

2010-09-22T07:20:00.000-07:00

Беше най-обикновена ябълка. От ония ситните и киселите – мисля, че петровки им казваха. Стоеше си най-необезпокоявано в панера на работната маса заедно с два зеленикави лимона, три лъскави портокала и няколко дребни мандарини, които бяха пръснати във всички краища на съда. А, щях да забравя банана, който се беше изпружил с цялата си жълта царственост върху всичко останало.
Да се радват, че не си падам по плодовете. Чичо ви Стефан яде само такива фрукти, дето са расли на кокал. Виж, жена ми е съвсем друго нещо. Ако беше сега тук, без да поиска разрешение и без ни най-малко притеснение би си похапнала от панера. И първо би изяла ябълката. Те, жените, още от времето на Ева, си падат по забранения плод.
Вече наближаваше час, откакто седях на тревожните тръни, явно скрити в иначе мекото кресло от дишаща кожа в кабинета на шефа, а него все още го нямаше. След като секретарката ми звънна по вътрешния с любезното ”Извинявай, ако те прекъсвам, но би ли могъл дойдеш за малко при шефа!”, се изстрелях като торпила към огромната кожена врата в другия края на коридора. Знаех прекрасно, че шефът не обича закъснения. Но явно нещо се бе случило и този път самият той закъсняваше. При това с далеч повече от джентълменски приетите 15 академични минути.
Големият се сещаше твърде рядко за моята скромна персона, така че притеснението ми беше повече от естествено. Под термина „твърде рядко” разбирайте веднъж за целия ми трудов стаж в тази фирма. А в интерес на истината тук започнах работа преди около 22 години.
Какво ли имаше да ме каже?! Най-вероятно е решил да ме съкрати. В тази криза всички мениджъри прибягват до тази мярка, за да спасят бизнеса си. Ако е решил да го стори, нямам намерение да го моля. Макар да не съм имал много контакти с него през всичкото това време, все пак съм наясно с него. Той е човек, който веднъж решил нещо, никога не се връща назад. Няма смисъл да се моля – само ще падна в собствените си очи.
- Нали така? - попитах плодовете в панера на работната маса. Всички те мълчаха, с изключение на ябълката, която се подаваше изпод банана. Тя сякаш стана някак си по-ярка. Червените и зелените петна по нея изведнъж ми се сториха по-наситени.
От всичко това, което се намираше в панера, най-малко обичах ябълките. В живота понякога става и така. Намираш съвсем неочаквана подкрепа точно оттам, откъдето би трябвало най-малко да се очаква. Впрочем ябълките не са чак толкова лоши плодове. Сигурно няма да е зле да похапвам всеки ден по няколко ей такива, като тая тук. Има ли смисъл да си втълпявам, колко са полезни, и т.н. Може докато ги ям, да си мисля, че са кюфтета, примерно. Ей така, затварям очи, отхапвам, и си представям, че държа в ръката си сочно, още цвърчащо и миришещо на скара…
Айде-е, размечтах се. Ами как няма да се размечтая, когато обедната ми почивка мина. После ще трябва да изям сандвича си със шпеков салам тайно, като го крия под бюрото, заради влизащите началници и граждани. Но ако трябва да съм искрен, докато седях на фотьойла от дишащи кожени тръни, изобщо нямах апетит, като изключим този лиричен момент с трансформиралата се в кюфте кисела ябълка.
А може би ябълката точно затова ме подкрепя – светна над главата ми някаква антиевропейска 100-ватова крушка и пръсна ярки лъчи из целия кабинет. Точно така, аз не бих я изял, следователно не съм и враг! Толкова е просто. Ако толкова бяха ясни и отношенията вътре във фирмата, работата щеше да спори много повече. Ето аз винаги съм работил за шефа. Щом ме е траял толкова години, значи е доволен от мен. Да, аз не съм му враг и той не би трябвало да ме уволнява. Де да беше толкова лесно. Е, да, ама дали пък шефът не би поискал да изяде ябълката – демек мен. Не, не! Не съм останал с впечатлението, че обича да хапна за обяд дребни чиновници. Особено такива, които вече гледат с надежда към все още далечния ден на пенсионирането си.
Погледнах пак ябълката, но този път не ми се стори по-различна от останалите плодове в купата. Изведнъж ми хрумна да я взема, да я поизтъркам в носната си кърпа и да я хапна тук в кабинета. Ей, така, заради идеята. Какво ли е усещането да изядеш тайно забранения плод?
Посегнах към нея и я издърпах изпод банана. Извадих методично от джоба на сакото си кърпата и бавно я излъсках. И тя стана по-ярка дори и от онзи момент, когато си внушавах, че намирах подкрепа в нея. Сега е лъскава, а аз смятам да я изям. След малко тя вече няма да съществува. Или не по красивия начин, по който се е киприла толкова време в панера в кабинета на шефа. Сигурно е тук поне от месец, помислих си, докато забивах хищно зъбите си в хрупащата свежа плът.
Усетих как кисело-сладките сокове се пръснаха из устата ми, предизвиквайки в мен смесица от различни и неподхождащи си едни с други чувства. Притворих очи и нервно задъвках. От колко ли години не бях ял ябълки. А те били толкова вкусни. Имах чувството, че около мен се леят прохладни водопади. Ушите ми се изпълниха с успокояващия шум на падащата вода. А аз бях точно под тях и поемах цялата свежест, на която бяха способни да ме дарят едновременно реалният и измисленият свят.
Захапах отново. Нови вълни на свежест… Звук на рязко отворена врата пресуши водопадите и ме върна в кабинета на Големия. Стоях като сукалче в дишащия кожен поднос, гарниран с тръни, и захапал ябълка, с широко отворени очи. Усещах как сокът от плода, примесен със слюнка, се стича по брадичката ми. Паметник на глупостта, помислих си. Как да не уволниш с удоволствие и омерзение такова същество.
Извадих ябълката от устата си, и треперещ я увих в носната си кърпа. А шефът ми подаде ръка, гледайки ме с изненада и явна насмешка.
Но моите ръце лепнеха. Опитах се обясня нещо, но явно и устата ми беше залепнала от плодовия сок.
- Но не се притеснявайте, изяжте си ябълката – каза шефът и се настани зад бюрото си. - Не знаех, че ги обичате толкова много. Всяка седмица ми носят килограми плодове. А аз не ги харесвам. Предпочитам месото и зеленчуците. Ако знаех страстта ви към тях, щях да ви ги пращам всичките. Е, не всичките. Хубаво е тук да има – за красота. Пък и някой като вас, който си пада по плодове, може да си похапне. Но яжте, яжте, не се притеснявайте… Между другото, ще ви призная, че и аз ги ям, но по здравословни причини. Представям си, че са пържоли или кебапчета, затварям очи и преглъщам.
Отново измънках нещо. Чувствах се особено ментално в тази нелепа ситуация с пълна с ябълка уста, лепнещи ръце и лице, а тръните на фотьойла сякаш вече бяха проникнали чак в стомаха ми и забиваха лютите си върхове където им падне.
После лицето на шефа стана сериозно. А аз се вкамених. Единствените органи, който все още функционираха в мен, бяха ушите ми и очите ми.
-Вие сте служител с дълга практика и голяма рутина. Мястото, което заемате, как да ви го кажа, е особено важно за нашата компания. И там действително трябва да има служител с качества и опит. Но…
Шефът направи пауза, гледайки писалката, с която се играеше, докато говореше. И по-добре, защото ако насочеше поглед към фотьойла, щеше да види единствено две огромни очи и чифт още по-големи уши, естествено, омазани със сок от ябълка.
-Обстоятелствата във фирмата, обаче, се променят. – продължи Големия. – В тази криза трябва да намалим персонала, да натоварваме оставащите служители с повече задачи. Разбирате, нали?! Ето сутринта викнах при мен вашия пряк началник, и колкото и да ми беше неприятна тази задача, му връчих заповед за освобождаване. Затова съм ви и викнал... О, и забравих да ви се извиня, че ви накарах толкова много да чакате. Простете за това! Ще ви обезщетя!
Той пак направи пауза, опитвайки се да сглоби писалката, която от заниманията му се беше разпаднала на съставните си части. А аз вече се разхождах разтреперан по хлъзгавия ръб на търпението си. Имах усещането, че ей сега ще се строполя мъртъв на земята. И по-добре, отколкото да изтърпявам всичко това.
После шефът натисна някакво копче на интеркома и се разпореди на секретарката да подреди и донесе една голяма торба с плодове. И най-вече ябълки, сети се накрая той. Явно това щеше да бъде последното нещо, което щях да получа на изпроводяк от тази фирма.
След като се разпореди, шефът отново се захвана със съставните части на писалката, но бързо ги захвърли настрана и отупа една в друга ръцете си. После въздъхна, вдигна поглед към мен, явно готвейки се да нанесе най-после фаталния удар върху смазания и обезкръвен противник.
- Стягайте се, колега - изрече той сухо. – Няма да ви е никак лесно. Заемате мястото на вашия доскорошен пряк шеф!

БОБЧО

2010-09-19T09:33:00.000-07:00

До тогава никога не бях имал куче. И след това също. Но тогава… Случи се през една гореща августовска събота. Бях се запилял из Родопите да търся хлад, тишина и малко самота. Докато вървях по стръмния път от църквата “Успение на Пресвета Богородица” към хотел “Евридика”, където бях отседнал, ми хрумна да хвана отбивката за връх Мечи чал. Много пъти бях минавал покрай този разклон, който поемаше още по-стръмно нагоре, но никога досега не бях се изкушавал да поема натам.
Спрях пред отклонението и се загледах в почти полегатия път с остатъци от някогашен асфалт, който, обаче, ми обещаваше да получа тишината и спокойствието на вековните борови гори. Точно това, което търсех. Като че ли тази мисъл ми даде нови сили и тръгнах нагоре. Склонът беше дори по-стръмен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Не след дълго асфалтът почти изчезна, като само тук-там из едрия чакъл се виждаха самотни парчета настилка, които приличаха на големи сиви кръпки. Пътят се стесни, а високите над двадесет метра борове плътно го завиваха с рошавите си островърхи сенки.
Наближих една недовършена почивна станция, чиито прозорци без стъкла зееха като празни очни кухини на череп, когато срещу мен с ръмжене и яростен лай се понесе Боби. Е, тогава още не знаех, че се казва така. За мен той беше просто едно лошо и злобно псе, което дойде при мен, налая ме подобаващо, изкара ми акъла и ме накара да се чудя какво да правя.
Стоях сащисан, докато кучето се налая и наподскача около мен. Като видя, че нито тръгвам да бягам, нито пък скачам срещу него, песът подви опашка, седна на задните си лапи и ме заразглежда с оплезен език. Явно не ставах нито за враг, нито пък за нещо, което би могъл да преследва.
Откъм станцията изскочи пазачът. От него научих, че песът се казва Боби, на галено Бобчо, че не е лош и не хапе. Човекът се опита да го присламчи с кокалите от обяда си, но кучето изобщо не му обърна внимание. Боби добре знаеше, че освен храната, в портиерната го очаква и въжето, от което само преди час го бяха освободили. Аз също се опитах с думи и с жестове да го накарам да се върне при стопанина си, но всичко бе безрезултатно.
-Е, явно ще си имаш дружинка по пътя – рече пазачът, махна с ръка и се прибра във фургона, където заедно с неколцина негови авери бяха седнали на по бира.
И тъй, тръгнахме през гората с моя четирикрак придружител. Когато седнех на някой пън, той също сядаше до мен като стар боен другар. Зададеше ли се човек отнякъде, започваше да ръмжи и да лае. Пази ме, значи, милият Бобчо! Само дето хората ме отбягваха заради него.
Така стигнахме до един кръстопът навътре в гората. Не знаех със сигурност накъде да поема, пък и бях доста изморен и затова реших да се върна. Бобчо заприпка покорно покрай мен в обратната посока. По едно време се спря до една голяма локва, полочи малко вода от нея, после влезе вътре и се изкъпа, размътвайки калта по дъното. Когато минах покрай станцията, викнах на пазача да си прибере кучето, което му връщах “чисто и неопетнено”, че дори и изкъпано. Да, но новият ми приятел изобщо не искаше да се прибира в станцията. Овълчи се, започна да се зъби и да ръмжи на стопанина си. А на мен не ми оставаше нещо друго, освен да се примиря с компанията му и да продължа пътя към хотела си. Вече се свечеряваше. Единственото ми желание беше да се прибера, да мина под душа и да си легна.
Когато стигнах на двайсетина метра от входа на хотела, Боби спря и започна да лае. Явно усещаше присъствието на много непознати хора в голямата сграда и това определено го притесняваше. Възползвах се от случая, махнах му усмихнато за сбогом и забързано минах през вратата, без да се обръщам. Ще постои, ще постои, пък като огладнее, ще се върне при пазача на недовършената станция, рекох си, докато вземах ключа за стаята от усмихнатото момиче на рецепцията.
Както бях решил, така и направих. Взех един душ, легнах, и докато въртях с дистанционното каналите на телевизора, загризах един пакет солети, които носех със себе си още от града. Нямах сили да се обличам отново и да слизам до ресторанта. А и солетите ми бяха предостатъчни.
Посред нощ се събудих от силен вой точно под прозореца ми. Бобчо! Скочих, отворих вратата и излязох на терасата. Кучето беше седнало на задните си лапи и проточило врат към луната, виеше, та свят да ти се завие. Видях, че и други глави бяха наизскачали по прозорците.
-Вълк, вълк! – разкрещя се истерично някаква жена.
-Да, бе, вълк – отговори й спокоен мъжки глас – виж го само, чистокръвен помияр. От една хотелска тераса полетяха празни бутилки, които се разбиваха на асфалта около Бобчо. Той, обаче, изобщо не трепна от опасността, която го грозеше. Дори поде арията си с още по-голям хъс отпреди.
Хем ми стана мъчно за животинчето, което така бързо се беше привързало за мен, хем ми беше адски неудобно от факта, че до някаква степен и аз носех вина за тази среднощна тревога в хотела. Трябваше ли да бъда по-рязък с това куче. Но при приятелството средно положение няма. Или трябваше да го приема или да замеря с камък нахалния пес. Както, впрочем, биха направили немалко хора в такава ситуация. Ако го бяха направил, нямаше да върви по петите ми, нямаше да ръмжи и лае по хората, които срещах в гората, само от криворазбрано чувство, че трябва да защитава приятеля си. Нищо, че го познавах само от четвърт час. Колко ли са 15 минути за неговите кучешки години?
Ръкомахах и правех знаци от прозореца, но Боби явно бе толкова задълбочен във виенето по луната, че не забелязваше нищо друго. По едно време виенето се превърна в жално квичене. Видях как приятеля ми си тръгва, накуцвайки леко и с подвита опашка.
-Кой каза, че няма да го уцеля, а?! – изкрещя победоносно някой от терасата, откъдето хвърчаха празните бутилки. Очите ми се напълниха с парещи сълзи.
Не можах да мигна до сутринта. Притеснявах се за Бобчо. Надявах се да не е ранен сериозно. Ще му мине като на куче, мислех си. Сигурно се е върнал в недовършената станция по пътя за върха. А портиерът сигурно е видял удареното и му е оказал нужната помощ. Видя ми се добър човек.
Когато слязох в ресторанта за закуска, забелязах, че на всички маси темата беше една и съща. Познайте коя! А един бабаит в дъното държеше бутилка от безалкохолно в ръката си и обясняваше, че с ей такова шише нацелил кучето. Не си заслужавало да хаби патрони за един мръсен помияр.
Зарязах закуската на масата, станах и тръгнах със стиснати зъби към стаята си, макар да ми се щеше да отида до онзи тъпанар и да го тресна с бутилката по тъпата глава. Когато минавах покрай рецепцията, момичето усмихнато ме попита дали днес пак ще правя любимата си разходка из планината. Объркано й обясних, че имам главоболие и че ще си легна да поспя. Поставих на бравата отвън табелката “Не ме безпокойте”, после влязох, заключих и се хвърлих обратно в леглото.
Чудех се какво да предприема. Бях предплатил за две нощувки и смятах на другия ден да се прибера в града. Страх ме беше, че ако само се покажех извън хотелската врата и Боби щеше да докуцука от някъде при мен, да започне лае, да събере хора. А хората щяха веднага да го хванат и закарат в кучкарник. А там щяха да го кастрират и пак да го пуснат. Или не, можеше да се случи нещо още по-лошо. Оня бабаит с бутилките само това и чака. Не исках и да си помисля какво беше способен да направи на бедното животинче.
Не, не трябваше да се показвам от хотела поне до утре сутрин. А тогава щях да викна едно такси направо на рампата на входа на хотела. И после директно на автогарата. Освен това Боби трябваше да забрави за мен. Иначе щеше да продължи да ме търси и да вие под прозорците на хотела. Цял ден се тормозих заради това, което вършех. Седях в лоби-бара и уж четях вестници, а погледа ми сам отскачаше към прозореца, който гледаше на злощастното място, където Боби виеше снощи. Ходех в басейна, проплувах две дължини. На обяд се чувствах вече порядъчно изгладнял, след като бях пропуснал и вечерята и закуската. Отидох в ресторанта, поръчах от обедното меню и се заслушах в разговорите от страничните маси, докато чаках да ми сервират. За щастие темата явно вече беше забравена, от което ми стана малко по-леко. Похапнах стабилно и се прибрах отново в стаята си, видимо поуспокоен. Целия следобед спах, вечерта хапнах в ресторанта и отново се прибрах в стаята си. Зачетох се в някакъв средновековен исторически роман, който бях дръпнал наслуки от лавицата на домашната си библиотека, и пак заспах.
Никак не бях учуден, когато засънувах, че Боби е пак под прозореца и пак вие с пълно гърло към още по-пълната и изцъклена луна. Не бях учуден и от това, че в съня си чувах пък звука на разбитите в асфалта празни бутилки, виковете на хората от терасите и крясъците на кръвожадния бабаит.
И тогава проехтяха изстрелите. Няколко поредни, мощни, безжалостни и непропускащи целта куршума изсвириха към Боби.
Скочих в леглото и чух как ехото на околните върхове повтаря звука на изстрелите. Това не е било сън! Бобчо! Скочих към терасата. И изтръпнах. В дрезгавия мрак луната осветяваше тъмна безжизнена купчина, просната на асфалта.
Облякох се набързо, изхвърчах от стаята си, изскочих от хотела, и се понесох към онова място на паркинга, където лежеше Боби. Наведох се и го погалих по отпуснатата главица. Кожата му беше още топла, а изцъклената зеница на едното му око отразяваше огромната кървава луна.
Очите ми се замъглиха и заплаках тихо. Усетих някаква внимателна и нежна ръка на рамото си. Обърнах леко глава, за да не се видят сълзите ми. С периферията на зрението си разпознах момичето от рецепцията.
-Но това е Бобчо от почивната станция! – възкликна тя и коленичи до трупа на животното.
-Изверги! – добави момичето с изкривен от гняв глас и се обърна към мен. – Познавахте ли Бобчо?
-Не, за първи път го виждам! –изрекох едва чуто, криейки в мрака мокрите си очи. Веднага съжалих за лъжата, но вече беше твърде късно.
Станах и бързо се отдалечих, без да се поглеждам назад. Бях изпълнен с гняв... и безсилие.

ПРОКЛЯТИЕТО НА МИСЪЛТА

2010-09-13T21:27:00.000-07:00

Обилната пот ме обливаше отвсякъде. Чувствах слабост, а коленете ми трепереха от немощ. Пред очите ми играеха тъмни кръгове и предметите започнаха да ми се струват прозрачни. Усещах, че всеки момент мога да се срина на пода, или каквото имаше там долу, под краката ми. Инстинктивно потърсих опора, но ръцете ми не докоснаха нищо наоколо.
В блуждаещия ми мозък натрапчиво се беше загнездила мисълта, че нещо много важно ми се изплъзва. Всичко наоколо ми беше като в мъгла. Не знаех нито къде се намирам, нито откога съм на това място. Премаляваше ми все повече и повече.
Свлякох се на колене, опрях длани на смътната повърхност, която сетивата ми инстинктивно бяха приели за под. Беше бяла и много студена. Отпуснах върху нея цялото си тяло и допирът прекара през мен ледена тръпка. Беше ми малко по-добре, но продължавах неконтролируемо да треперя.
Почти внезапното вдигане на мъглата ме накара да се почувствам малко по-добре. Силите ми се възвърнаха и зрението ми се проясни. Около мен имаше единствено стени. И всичките те бяха студени и бели до перфектност, също като пода, върху който лежах.
Станах с усилие и започнах да опипвам повърхностите с надеждата да открия скрита врата. Обзе ме натрапчивото чувство, че въздухът в това затворено помещение няма да ми стигне за дълго време. В главата ми се мяркаха кошмарни спомени от някакво възможно бъдеще, в което бавно се задушавах и агонизирах като риба на сухо, вдишвайки единствено собствения си въглероден двуокис.
Трябваше да има скрита врата. Щом успеех да си внуша, че съществува, тя веднага щеше да се появи. Сигурен бях в това. Изтръпналите ми пръсти, обаче, продължаваха да напипват единствено гладките бели стени.
Явно целия този идиотски свят беше изграден само от внушение. Не можеше да бъде нищо друго. На практика нямаше как да попадна в такова кошмарно помещение. И след като нямах никакъв спомен, че сам може да съм си внушил тази ситуация, явно го беше сторил някой друг.
Учудих се сам на себе си, че все още можех да разсъждавам рационално и хладнокръвно. И ако всичко това действително беше внушение, изникваше въпросът кой би ми сторил подобно нещо. А и защо?!
Междувременно установих, че дишам вече все по-трудно – явно въздухът в помещението наистина намаляваше. Както и сам бях предположил преди малко. Явно друг път щях да разсъждавам по въпроса за собствените си врагове. Ако изобщо излезех жив от тази ситуация…
Тревогите ми станаха още по-големи, когато ми се стори, че помещението около мен започва да се свива. Вдигнах се на пръсти, протегнах ръце нагоре, и установих, че мога вече да достигам онази повърхност, която би трябвало да приема за таван. Беше се снижил доста, поради цялостното свиване на стаята. Освен от липса на кислород, бях заплашен и от бавно смачкване. В представите ми неконтролируемо се появи сцената, в която съм притиснат от всички страни от студените бели повърхности.
Нямах никакво време за губене. Явно всеки един страх, който се появяваше инстинктивно в мозъка ми, почти незабавно се превръщаше в жестока реалност. От това би следвало, обаче, че все пак ще мога да материализирам и оптимистичните си идеи, които в подобна ситуация се създават и задържат много по-трудно. Изисква се много повече воля и дисциплина на мисловния процес. Освен това трябваше да се опитам да не допускам страхът да генерира в мозъка ми отрицателни и негативни мисли и представи.
Сигурен бях, че мога да си внуша, че тук някъде трябва да има врата. Вглеждах се продължително в някоя от стените и вече усещах как се оформят очертанията на вратата, на пантите, и на бравата, но не можех да ги задържа за по-дълго време. Явно чуждото внушение беше много по-силно и надделяваше над моето. Изработването на цяла врата се оказа прекалено голяма лъжица за моята уста.
След много опити успях да си внуша доста по-опростената представа, че на стената има малка дупка. Изискваше много по-малко енергия отколкото измислянето на цяла врата, а пък на практика вършеше същата работа. Важното беше първо да нахлуе чист въздух, а след това, естествено, да изляза от този ад. Напрегнах цялото си тяло и успях да фиксирам и да задържа отвора на стената. Той се оказа голям колкото шпионка и се намираше на нивото на очите ми.
Приближих се до дупката, прилепих устни до нея и задишах пълния с кислород въздух, който идваше отвън. Усетих прилив на сили в тялото си. Почувствах, че стоя по-стабилно на краката си, а тъмните кръгове, които кръжаха пред очите ми, започнаха да се стапят като черен сняг.
Напрегнах се и успях да разширя отвора дотолкова, че да мога спокойно да видя какво има отвън. Първият поглед ме изуми още повече от всичко, което ми се беше случило в бялата стая. Оттатък се намираше канцеларията в службата ми. Ето го и моето бюро. Столът беше празен.
Погледнах встрани и видях други хора, които бяха с гръб към мен. Бяха се скупчили около дивана в другия край на помещението. Имаше и двама души с бели престилки. По едно време единият от тях, явно лекар, съобщи на останалите, че човекът на дивана е по-добре. Дишал нормално след инжекцията, която му поставил. Лекарят не можа да каже от какво точно е колабирал техният колега, но при всички случаи на първо време се нуждаел от сън и повече почивка. После докторът се дръпна встрани така, че виждах лицето на човека, който лежеше на дивана. Изобщо не се изненадах, когато констатирах, че това фактически съм аз.
Напрегнах всичките си сили и фантазия, които можех да изсмуча от себе си и разширих още повече отвора на стената. Най-после той стана достатъчно голям и аз се промъкнах през него.
Колегите ми вече бяха насядали по бюрата и не ме забелязаха, вглъбени в документите и преписките пред себе си. Почувствах се толкова уморен, че краката ми сами ме довлякоха до дивана. Легнах на него и астралната компонента се сля с моето физическо Аз. Веднага ми се приспа. Сигурно е от инжекцията на доктора, която още (или по-скоро вече), усещах в лявото си бедро.
Виждах как в дъното на стаята един бял куб се размиваше като сутрешна мъгла. Огледах в просъница лицата на колегите си. Кой ли от тях би ме мразил толкова много, че да иска да се отърве от мен по толкова жесток начин. А пък може и да не е бил някой от тях. Кой ли е?
Който и да беше, нямаше да се отърве от отмъщението ми. В заспиващия ми мозък вече се оформяше голяма сфера – обла, хлъзгава, невероятно гореща и непрогледна и черна като самата смърт. Вече имах оръжието…

Пред прага на храма

2010-09-04T10:12:00.000-07:00

Слънцето валеше през прозореца на коси прашни струи, които заливаха иконата на Богородица. Църквата беше пуста този делничен ден. Звуците от множеството на Великден и Цветница отдавна се бяха слегнали върху старата мозайка и попили в бездънните пукнатини на времето.
Отец Благой беше сам в храма. Седеше на един от страничните столове и гледаше замислено през прозореца. Слънчевите лъчи все още не бяха стигнали до очите му, а само си играеха в извивките на потъмнения с годините златен кръст, който висеше на гърдите на свещеника и пращаше весели зайчета, танцуващи върху избелелите стенописи на църквата.

Свещеникът вече наближаваше осемдесетте и целият му живот беше преминал между стените на тази малка квартална църква. Колко кръщенки беше извършил под този купол, колко млади се бяха врекли във вечна вярност пред тези икони, но и колко ридания бяха стягали сърцето и душата му при последно сбогом с негови съседи. Колко ли свещи са горели тук за здраве, щастие, късмет или пък за упокой на душите.

Пред очите му бяха преминали най-радостните и най-тъжните моменти на всеки един от хората, живеещи в квартала. Свещеникът се радваше и тъжеше заедно с тях. Затова го и обичаха. Уважаваха го не толкова заради сана, колкото заради човещината и разбирането, които проявяваше.

Отец Благой познаваше билките, които сам береше извън града. С тях цереше болежките на хората, ако бяха телесни. А за духовните им болки винаги намираше добра дума и мъдър съвет. В замяна му предлагаха пари, яйца, някое пиле, шишета с ракия и вино. Той ги взимаше с благодарности и благословия и изчакваше хората да си тръгнат. После излизаше навън и оставяше даровете до задната порта на църквата, откъдето клошарите по-късно ги прибираха. И така попадат точно при тези, които най-много се нуждаят от тях, усмихваше се старият свещеник, докато тайничко наблюдаваше през прозореца как опърпаните и мръсни, но все още горди хора, прибираха даровете.

Смяташе, че Бог го е пратил тук с мисия да се грижи за хората в енорията си и не намираше за редно да взема нещо от тях. Освен това, за разлика от много други свещеници, той смяташе, че не е възможно да се грижи за душите на миряните, без да им помогне и в трудностите, пред които ги изправя битието. А пък колко пари беше дал на заем, изобщо не смяташе. После кой ги върнал, кой – не…

Тежка кашлица раздра гърдите на възрастния свещеник и слънчевите зайчета, които правеше кръстът, се разбягаха тревожно по стената на храма. От доста време насам отец Благой не се чувстваше добре. Нямаше вече сили за каквото и да било. Едвам свършваше службите си и гледаше да поседне някъде. Задъхваше се и от най-простото усилие. Отначало отдаваше това на годините и умората, но когато нещата станаха по-тежки, се замисли. Опита с билки. Правеше си познатите смески и отвари, които бяха вдигнали на крака сума ти народ. Но на него не помогнаха кой знае колко. Беше се стопил на половина. Като се погледнеше в огледалото в пристройката с магерницата, където живееше, виждаше един смален човек с пожълтяло издължено лице. Заприличал съм на светец, подхвърляше сам на себе си шеговито свещеникът. Но усмивката му, отразена от огледалото, беше тъжна и измъчена.

От около месец се появи и тази проклета кашлица. Като го почнеше, нямаше спиране. Чак му причерняваше пред очите. А когато престанеше да кашля, черни кръгове се виеха ред очите му и нямаше сила да помръдне поне половин час.

Загрижени съседи напразно го караха да отиде при личния си лекар. Той смирено им отговаряше, че просто му е дошло времето. Беше решил за себе си, че вече е изживял жизнения си път, и че е време да се представи, там горе. Смяташе, че с болестта му е даден знак, че скоро ще си отиде от този свят и че е крайно време да сложи ред в нещата си за дългия път, който го чакаше.

Затова и когато две от жените, на които беше помагал неведнъж през годините, доведоха на крака личния му лекар, той не разреши да го прегледа. Дори и не погледна рецептата, която му остави.

Колкото напредваше заболяването на отец Благой, толкова по-рядко идваха и хората, които смяташе за най-близки. Някои бяха решили да не го безпокоят, други смятаха, че щом е решил да си ходи от тоя свят, не могат да го спрат. А трети просто се плашеха от вида му на смъртник. Липсата на хората от една страна натъжаваше отец Благой, но от друга – беше доволен, защото не искаше да го запомнят такъв – изпит, блед и безсилен.

Кашлицата отново подхвана свещеника. Стресна се, когато погледна кърпичката, с която обърса посинелите си устни. Беше почервеняла. Старческите гърди на отец Благой се тресяха, свистяха и свиреха, а слънчевият лъч, който вече се беше изкатерил върху лицето му, осветяваше призрачната му и почти прозрачна кожа. Хриповете ставаха все по-силни. Черни петна се гонеха пред очите на свещеника, и той ги затвори. А писъкът в ушите му ставаше все по-силен и по-силен.

Но това вече не беше точно оня писък, който му се появяваше преди. По-различно беше. Някак по-мелодично и пълнозвучно. Беше като хор. Като божествен ангелски хор, който звучеше все по-мощно и заглушаваше кашлицата му. Отец Благой започна да я чува все по-слабо и отдалечено. Сякаш някой друг кашляше и се тресеше там на стола в празния храм. Почувства се олекнал и по-здрав, а ангелският хор продължаваше да напява божествени псалми в ушите му.

Отец Благой отвори очи и тогава я видя отново. Светлината. Лъчът, който влизаше през прозореца и си играеше с прашинките във въздуха, се беше изкачил нагоре и попадаше право в очите му. Явно слънцето вече залязва, помисли си отчето. Колко ли дълго се беше заседял? Крайно време беше да стане и да излезе. Имаше работа за вършене в двора на църквата. Силно му се прииска да види слънцето. Той се надигна от стола и тръгна към вратата на храма. Чувстваше се невероятно леко. Когато отвори старата врата на църквата, остана изумен от това, което видя.

Навън нямаше никакво слънце. Тежки черни облаци се бяха струпали на небето и дъждеше като из ведро, а минувачите бързаха в различни посоки, разпънали разноцветни чадъри. Момче и момиче, хванати за ръце, притичаха със смях между капките, подслониха под голямото дърво в двора на църквата, и се зацелуваха страстно.

Преди да излезе от храма, отец Благой се обърна, за да се прекръсти и остана още по-изумен от преди. Лъчът слънчева светлина продължаваше да струи през прозореца и да си играе безгрижно с прашинките. Старият свещеник отново се обърна – навън продължаваше да вали като из ведро и само светкавиците оживяваха за кратки моменти притъмнялото небе. Той пък се обърна към църквата и проследи с поглед лъча, който идваше от прозореца. И тогава видя себе си – седнал на един от страничните столове, неподвижен и с клюмнала на гърдите глава. А слънчевите зайчета, отразени от кръста му, бяха спрели безгрижния си танц в нозете на Спасителя.

Отец Благой най-после се прекръсти. А той все още стоеше на прага…

ПЕТ МЕСЕЦА ЛЕТЕН ДЪЖД

2010-08-29T08:29:00.000-07:00

Тихият есенен дъжд флиртуваше нежно със срамежливите листа и ги караше да тръпнат от страст. След като погалваха нежно зелената прелест на черешата, капките се търкулваха надолу покрай дребната червенина на плодовете й, и глухо тупваха в прахоляка, превръщайки го в най-обикновена кал. Аз стоях на двора пред къщата и се вслушвах в лиричния ромон на дъжда. Вдъхвах дълбоко от пречистения въздух и се опитвах да не мисля за нищо. Беше толкова тихо и спокойно, сякаш всички бяха напуснали града и в него бях останал единствено аз.

Знаех, че този миг ще бъде краткотраен и че не може да бъде спрян, затова се опитвах да го възприема с всичките си сетива. Опитвах се да го запечатам в съзнанието си, така че и друг път да мога да го извиквам в себе си и да му се наслаждавам. Затова и не се смущавах от капките, които галеха и мен, така както галеха листата на черешата. Кожата ми изтръпваше от хладните ласки на дъжда. Усещах го с цялото си тяло. Почти долавях трептящите импулси, които нервните ми окончания приемаха и изпращаха до изостреното ми съзнание.

Запечатах и далечния гръмотевичен тътен, с който дъжда почти изведнъж спря, така както беше и започнал. Огледах се още веднъж. Ето ги мокрите листа, натежели от дъжда. Те се навеждаха надолу, преди от тях да се откъснат последните задържали се капки и да полетят към калта отдолу.

След това се прибрах, облякох сухи дрехи и седнах отново пред компютъра си, за да продължа с писането на доклада за тримесечието. Чувствах се като нов. Бях чист и освежен и работата ми спореше.

Когато вечерта почувствах умора, станах от бюрото с компютъра, излязох навън, и се завлякох до любимата си пейка под черешата. Яркото слънце вече беше подсушило напълно сутрешните мокри набези на дъжда. Листата на черешата бяха съвършено сухи, а калта под дървото отново се беше превърнала с сивкав прах. Сякаш никога не беше валяло.

Затворих очи и извиках в съзнанието си още пресния спомен от дъжда. Не беше трудно. Първо си спомних за капките и за техния допир до зелените листа на черешата. После извиках в паметта си шума от дъжда – тихия и безвременен шепот на капките. След това си спомних как дъждът валеше и върху мен. Ето, усетих отново мокротата, лекото изтръпване на кожата ми от капките. Удължих спомена от краткия дъжд, така че да му се полюбувам по-дълго време. И това не беше трудно. Бях запечатал в себе си всеки един звук, всеки цвят и всяко едно усещане. Ето ги отново прохладните пръсти на дъжда, гъделичкащи кожата ми и прогонващи насъбралата се негативна енергия. Имах чувството, че дъждовната вода преминава и през тялото ми. Отмиваше токсините, натрупани Вътре в мен. Капките преминаваха и през мозъка ми, прочиствайки гънките му от ежедневния прахоляк на стреса и постоянните притеснения за работата, за неплатени сметки и заеми, за проблеми с близки хора и битови неуредици. Отмиваше суетността, злобата, завистта и неудовлетвореността от живота.

Когато вече се чувствах наистина пречистен и зареден с енергия, извиках за финал онази гръмотевица, който даде край на дъжда. Капките оредяха и останаха само онези, които все още се оттичаха от листата на черешата.

Отворих очи и ахнах от изненада. Беше валяло! Беше валял истински дъжд! Отново всичко беше мокро, отново последните капки се отцеждаха от листата на черешата. И аз бях мокър. Съвпадение ли беше? Или аз бях извикал дъжда?

Цяла нощ не можех да заспя. Въртях се в леглото и се опитвах да разбера това съвпадение ли беше. Ласкаех се от мисълта, че мога да повикам дъжда, когато си поискам. Но знаех, че това беше невъзможно. Реших на другия ден отново да опитам. Един път може и да беше съвпадение, но ако се получеше пак…

Сутринта първо седнах пред компютъра, но нещо не можех да се концентрирам и да събера всички цифри от доклада на едно място в главата си. Накрая затворих файла, станах и излязох навън. Слънцето, което печеше, обещаваше един горещ и сух летен ден. Погледнах изцъкленото небе. Нито едно облаче не се виждаше в околността.

Отново седнах на пейката, разперих ръце по широчината облегалката и затворих очи. Първо се наложи да успокоя ритъма на сърцето си, което не беше чак толкова лесна работа. Този път бях прекалено развълнуван от очакванията, които бях възложил на себе си. Вече усещах парещите лъчи на слънцето по кожата на ръцете и лицето си, а под затворените ми клепачи се вихреха истински пурпурни пожари.

Този път ми беше доста по-трудно да се концентрирам. Но когато първите капки започнаха да падат върху черешовите листа, усетих промяната във времето. Огньовете под клепачите ми постепенно угаснаха. По кожата си вече не усещах палещите лъчи на слънцето, а само безкрайни хлад и свежест. Особено отчетливо усетих и първите капки по напечената от слънцето си кожа. Отново заваля! Ето го тихия ромон на капките. А пък този звук е от тупването им в праха. Отново усещах как дъжда преминава през тялото ми и ме прочиства от всички лоши неща, което се бяха натрупали в мен.

Дъждът валеше, а аз се изкушавах да отворя очи и да видя какво става в действителност. Но не го направих, защото ме беше страх да не разваля магията. Страхувах се, че ако прекъсна този спомен по средата, ще се получи нещо лошо, нежелано, а може би и необратимо.

Когато дойде ред на далечната гръмотевица от краткия ми дъждовен спомен, едва имах търпение да отшумят и последните капки, които се окапваха от листата, за да отворя очи.

Когато погледнах, установих, че наистина е валяло. И аз, и всичко около мен беше наистина мокро. Е, това вече беше доказателството. Нямаше никаква случайност. Неизвестно как аз бях развил рядката дарба да призовавам дъжда. Това беше уникално. Докато хората правеха молебени за дъжд, аз можех да го повикам само като затворех очи и си го представех.

До края на отпуската си имах още цяла седмица и аз съвсем зарязах доклада си. Времето си запълвах, като правех различни експерименти, които ме удивляваха все повече и повече. Запомних една лека лятна буря със силен вятър и с вихрушки прах, вдигнати до небесата. После пробвах да си я представя и се получи. Обаче резултатът не ми хареса особено: прахоляк, разхвърляни найлонови торбички и преобърнати кофи за боклук. Запомних и една градушка. Но реших да не си я спомням, защото кой знае какви щети можеше да донесе на посевите. Упражнявах най-вече първия си спомен за правене на лек летен дъжд. И се усъвършенствах. Аз ставах все по-добър, а дъждът – все по-истински.

Към края на отпуската си най-после наистина се изкуших и докато правех поредния дъждец, отворих рязко очи. Нищо не се случи. Най-после успях да видя с очите си истинския дъжд, който бях измайсторил. Нищо не се промени и след десет минути, и след час и след три. Просто дъждът си валеше кротко и безспирно и нямаше никакво намерение да спира. Сядах отново на пейката и се опитвах да извикам в представата си онази далечна гръмотевица, която винаги предшестваше края на дъжда. Гръмотевицата си изтрещяваше, просвяткваше… И нищо. Продължаваше да вали. Какво бях направил!

Вече бяха минали повече от три месеца от края на отпуската ми, а още валеше. Дъждът не спираше и не спираше. Медиите тиражираха новини за прелели язовири, наводнени села, отнесени селскостопански постройки, скъсани диги и реки, излезли от коритата си… А аз, който бях виновен за всичко това, най-необезпокоявано си ходех на работа и после се връщах вкъщи. С чадър. Да не би да се намокря! Какво ли щяха да сторят с мен всички тези хора, ако разберяха, че нося вина за нещата, което им се случваха в момента.

На моменти ми идваше мисълта за самоубийство, но нямах смелост да го сторя. На няколко пъти посягах към кутията с лекарствата вкъщи. Дори веднъж бях налапал шепа хапчета, които страшно ми горчаха в устата. Уплаших се и ги изплюх всичките в мивката. Пък и самоубийството нямаше да реши проблема. И след моята смърт дъждът щеше да продължи да се лее тихо, кротко и незнайно докога.

Всяка вечер сядах на пейката и въртях спомена из главата си, за да предизвикам края на нелепия дъжд, който бях предизвикал, благодарение на идиотското си любопитство. Сякаш не ми беше достатъчен фактът, че можех да правя дъжд, когато си поискам, но се изкуших и да го видя. Глупак! Кретен! И какво видях? Един най-обикновен дъжд, който сега не иска да спре. Никога съм си знаел марката.

Дъждът продължи до Бъдни вечер, след което изведнъж един ден спря. Просто спря за вали, облаците се разнесоха за броени минути и слънцето отново заля земята. Е, това не беше онова жарко слънце през август, когато започнах този дъжд. Все пак беше декември и беше зима. И всички бяхме много щастливи от това. Още повече, че на Коледа заваля сняг. Истински сняг, бял и пухкав. Валя цял ден, натрупа порядъчно и вечерта, слава Богу, спря.

Бях се увил със шала и седях на изринатата лично от мен пейка и се радвах на зимата, на снега и на празника. И бях пропуснал да запаметя как снега вали. Нарочно го пропуснах! За да не ме гонят после разни изкушения, като при спомена за дъжда.

Спомен за дъжда ли?! Какъв спомен! Нямам такъв спомен. Нещо се бъркате. Просто си валя пет месеца, без да прекъсне. И толкова. Всичко е Божа работа.

ДУЗИНАТА

2010-08-09T21:52:00.000-07:00

Посвещавам го на себе си,
защото едва ли някой друг ще ми го посвети!”.
Авторът

Отказах се повече да стискам клепачи. Отворих широко очи и заразглеждах симетрично разположените шарки на тапета на отсрещната стена. На слабата светлина от нощната лампа евтината хотелска стая ми се стори малко по-луксозна. Не че имаше някакво значение.
Бях дошъл в това затънтено и западащо планинско курортче, не толкова да си почина, а да се усамотя. Идеята ми беше да седна и да напиша най-после новата си книга. Но всъщност, подсъзнателно, ми се искаше да остана сам и да помисля върху живота си. Вече наближавах петдесетте. Чувствах се уморен от живота и изчерпан от постоянната борба за оцеляване. Трудно беше да се балансира между семейните ангажименти и отговорностите на работата, която освен това не беше от най-благодарните.
Отхвърлих завивката и седнах на леглото. Едва сега усетих дъжда, който тихо почукваше по черчевето на отворения прозорец. Станах, дръпнах завесата и се облакътих на перваза. Хладният въздух и няколко заблудили се капки окончателно прогониха съня от очите ми. Навън беше тъмно. Въздухът миришеше на бор и на мокра трева. А тишината! Такава нощна тишина няма никъде другаде освен в планината.
Тъй като дъждът беше започнал да спира, реших, че една нощна разходка по улиците на планинското градче ще успее да замести избягалия сън. Преди да изляза, хвърлих гузен поглед към старомодната си пишеща машина и почти празния лист на нея. Бях успял да напиша само едно единствено изречение, откакто дойдох вчера сутринта.
Мъжът на рецепцията ме изгледа странно, но не каза нищо, когато ме видя да излизам от хотела по това време. Той само погледна озадачено стенния часовник, който сочеше три и нещо.
Хладният въздух ме обгърна още от вратата. От двете страни на улицата се виждаха добре поддържани сгради, чиито собственици предлагаха стаи на почиващите. Излязох на малкия площад, отсреща беше църквата, чиято белота беше обляна от появилата се току-що измежду облаците луна. Минах покрай нея и продължих наслуки. Вече съжалявах, че съм напуснал затоплената стая и меките завивки, но все още не се решавах да се върна.
Вдигнах яката си и зарових по-дълбоко ръце в джобовете си, за да прогоня студа, когато срещу себе си видях постройка, която ми се стори смътно позната. За първи път идвах на това място – нямаше как да познавам сградите. Огледах фасадата и с изненада открих, че това всъщност е хотелът, в който бях отседнал.
Но как… Та аз се движех точно в противоположна посока. Влязох вътре и топлината на фоайето ме обгърна приятелски. Човекът на рецепцията беше задрямал. Минах покрай него на пръсти и се качих в стаята си. Възможно ли беше в тъмното да съм свърнал в някоя друга уличка, която отново да ме доведе до хотела?
Хвърлих якето на един стол и тъкмо се канех да си легна, когато забелязах, че в леглото има човек. Сега оставаше и да съм объркал стаята. Или може би сградата…
Човекът ми се стори странно познат. Пълен, леко оплешивяващ и същия остър нос и добре поддържана черна брада, тип катинарче…
Ами че това бях аз! Човекът се размърда, отвори очи и се взря в тапета отсреща. После рязко скочи в леглото и ококори очи срещу мен. Опитах се да кажа нещо. От устата ми излезе нещо толкова нечленоразделно, че дори и аз не се разбрах. Човекът отсреща не беше в по-различно състояние.
След половин час двамата седяхме на масата и се изучавахме един друг, по-точно аз сядах и изучавах себе си. Много различно е да се погледнеш от страни. Това не е като огледалото, което повтаря собствените ти движения и думи. Тук седиш сам срещу себе си, но не съвсем.
Разговорът нещо не потръгна. Задавах въпроси, но веднага се усещах, че знам вече отговорите им. С него се случваше същото. Та той допреди половин час беше живял собствения ми живот. Нямаше как да знае нещо различно. С изключение на среднощната разходка, естествено. Дори когато ми предложи да излезем и хладният нощен планински въздух да ни отрезви, вече на езика ми бяха същите думи.
Когато излязохме, човекът на входа дълго се пулеше след нас и търкаше очите си. Досмеша ме, но и ми дожаля за него. Вървяхме с вдигнати яки и с ръце в джобовете и мълчахме. От време на време поглеждах до себе си и си мислех, че ей сега ще се окаже, че съм сам и че всичко това е бил само някакъв сън наяве или игра на въображението ми. Но винаги до мен вървеше той, т.е. аз.
И защо ли не бях учуден, когато отново се озовахме пред хотела си, макар да се бяхме движили в противоположна посока. Никак не се изненадах и когато се качихме в стаята ми, и се оказа, че в леглото има още един оплешивяващ дебелак с добре поддържана брадичка-катинарче, който стискаше очите си в опит да заспи…
По-късно тримата седяхме около хотелската маса и си мислехме, че всъщност повече никъде няма да излизаме. Поне не тази нощ. Нямахме намерение да станем цяла дузина. Трима си бяхме предостатъчно в тази малка стая, в която имаше само едно легло.
Тъй като и на тримата вече ни се спеше, решихме да си лягаме на смени в тясното легло и да стискаме за малко очи. И тъкмо теглехме чоп с три кибритени клечки кой да си легне пръв, когато вратата се отвори. В стаята влязоха още трима. Стояхме и се гледахме. Положението ставаше неуправляемо. Няма смисъл да ви казвам, че тримата разказаха почти същата история, която им разказахме и ние. При тази ситуация се отказах да търся каквато и да било логика в това, което се случваше.
Призори най-лошите ми страхове се превърнаха в истина. Вече бяхме цели 12 души. Пълна дузина от досущ еднакви, дебели, оплешивяващи, с черни брадички – тип катинарче и гонещи петдесетака, мъже.
Бяхме насядали навсякъде из стаята. Седяхме и мълчахме. Навън вече се зазоряваше. Отнякъде се чу петел, а заедно с него започнаха да се връщат, един по един, и звуците на малкото планинско градче. И хотелът се съживи. От съседната стая дочухме гласове. Някъде отгоре се хлопаше врата, а от долния етаж долетя звукът на пуснато тоалетно казанче.
Когато първите лъчи на слънцето се промъкнаха през прозореца, нещо започна да случва с нас. Моите събеседници малко по малко ставаха прозрачни. Свършва се с този кошмар, казах си облекчено наум, за да не ме чуят другите, макар да бях сигурен, че всеки от тях си го е помислил.
След малко единият от нас се стопи като мъгла и изчезна. След него изчезна и вторият. Още малко и ще съм отново сам, ще си събера багажа и ще избягам от това проклето място, си казах отново наум и заоглеждах лицата на останалите деветима, колкото да разбера, че и те си мислят същото.
Ето изчезна още един, и още един… Но защо ми става толкава леко, защо са прозрачни ръцете ми? Кой ще ми напише книгата!? Защо точно аз? Нали бях оригиналът? Дали? Защо…
* * *
Тук, от високото, нещата изглеждат по друг начин. Аз и още десет безплътни духове, с които си приличаме като две капки вода, се стелим по тавана на хотелската стая и гледаме как един оплешивяващ дебелак с брадичка-катинарче си лежи в леглото, стиска очи и се опитва да ни забрави. А трябва да става, защото денят вече отива към обяд.
И той наистина стана и седна пред пишещата машина. Намести очилата си и прочете единственото написано изречение на белия лист, което гласеше: “Посвещавам го на себе си, защото едва ли някой друг ще ми го посвети!”.

ЧУЙТЕ РАДИОДИСКУСИЯ ЗА МЯСТОТО НА ЛИТЕРАТУРАТА В ИНТЕРНЕТ

2010-07-17T22:18:00.000-07:00

На 14 юли бях поканен да участвам в предаването "Добър ден", програма "Христо Ботев" на Българското национално радио. Темата на дискусията беше гореща - за мястото на литературата в интернет. Чуха се много и различни мнения от писатели, издатели, литературоведи и граждани. Повечето от становищата бяха диаметрално противоположни и гравитираха от "Осанна!" до "Разпни го!".
Най-интересното от тази дискусия можете да чуете, ако натиснете тук

ЧЕТОХ СЛОВОТО НА 2 ЮНИ 2010 Г. ПРЕД ПАМЕТНИКА НА БОТЕВ

2010-06-16T03:36:00.000-07:00

Като носител на наградата "Пловдив" за художествена литература, ми се падна честа да напиша и прочета словото на 2 юни 2010 г. пред паметника на Христо Ботев. Предоставям ви словото, както и кадри от тържеството от сайта на Пловдив24.бг:

СЛОВО ПО СЛУЧАЙ 2 ЮНИ

Толкова много думи са изписани и толкова много слова са изречени за Христо Ботев. Толкова песни са изпети за него през годините, че каквото и да кажем днес, би изглеждало бледо и изпразнено от съдържание. Ще стои като клише, изтъркано от многократна употреба. Думите „поет“ и „революционер“ вече са се превърнали в нарицателни, заместващи неговото рождено име. Дори само назоваването на кораба „Радецки“ и на връх Околчица извикват в представите ни образа на Ботев.
Той се е появил на белия свят на Рождество Христово. Носи името Христо. Предрекъл е ранната си смърт в стиховете си. Живял е в лишения. Мислил е не за себе си, а за ближните си – т.е. за българския народ. Накрая се е жертвал млад в името на хората, в името на свободата и за правото на човешко достойнство.
Христо Ботев има и свои поклонници. Всяка година по алеята от Козлодуйския бряг тръгва поход, който изминава стъпките на неговата чета, за да стигне до мястото, където е била последната битка, възвисила поета-революционер като част от българската и от световната история.
Пророчески се оказва неговият стих: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира". Много повече от столетие е изминало от славната епопея на Ботев и неговата чета, а вместо да избледнява, техният подвиг става все по-жив и по-ярък в умовете и сърцата на българите.
Самият той едва ли е вярвал, че с малката си и зле въоръжена дружина ще успее да предизвика освобождението на България.
Но целта на журналиста Ботев явно е била друга – да привлече вниманието на цивилизована Европа и на нейните вестници, а оттам и на дипломатическите мисии в Стария континент, към положението на българския народ. И в това си начинание Ботев определено е успял, макар и с цената на героичната си смърт.
Нежното превземане на кораба “Радецки”, стъпването на българската земя, героичните битки и последвалото разбиване на четата, са все събития, които е нямало как да останат незабелязани от авторитетната европейска преса, която впоследствие е насочила критичния си взор и към положението на самия български народ.
Но аз не съм историк и нямам намерение да преразказвам събития, които се учат в училище. Ще спра вниманието ви, обаче, върху връзката на Ботев с Пловдив.
До неотдавна се смяташе, че той не е идвал под тепетата, но изследванията на проф. Иван Унджиев откриха нови факти в неговата биография, говорещи за обратното. Престоят на младия Христо тук е бил твърде кратък, но извънредно важен за неговото бъдеще. Както казва проф. Петър Динеков, от Пловдив започва истинският, пълнокръвен живот на Ботев като поет и като революционер.
По молба на бащата на Ботев, Ботьо Петков, руският вицеконсул по онова време в Пловдив, Найден Геров, съдейства на младия Христо, като син на “най-заслужилите учители в България”, да бъде приет във Втора Одеска гимназия. През престоя си в нашия град, Ботев отсяда у Найден Геров в тогавашното руско вицеконсулство, намиращо се на днешната ул. “Съборна”. На другия ден той заминава за Цариград, а оттам за Одеса, за да продължи образованието си. Фактически тук Ботев е положил началото на истинската си дейност, с която поставя знак на равенство между думите и делата си.
На днешната дата ние почитаме не само Ботев, но и паметта на всички българи, загинали в името на националното и социалното освобождение и на обединението на българската нация. Начело с Ботев, цялата плеяда от възрожденци, революционери, поети, войводи, учители, журналисти, духовници, просветители или просто пламенни родолюбци, постепенно са се превърнали в нашата жива съвест. Те ни карат да преосмисляме живота и делата си.
Карат ни постоянно да търсим доказателства в това, което сме извършили днес, вчера и през годините си, които да ни дават увереност, че сме достойни техни последователи.
Дами и господа, само след броени минути ще завият сирените. Звукът им ще се извиси над тази градина и над този паметник. Ще се разнесе над целия град и над цялата държава. Тревожен звук – настръхващ и мощен.
Но не се лъжете – това не са просто сирени. Сведете глави и слушайте внимателно. Но не само с ушите, а и с душите си! И тогава ще го познаете.

Това е гласът на живия Ботев, възкръснал на своя връх. Глас – силен, пламенен, тревожен, настоятелен... Той ще ни подложи на нашия годишен изпит за чест и родолюбие. Изпит по съпричастност и единство на нацията ни.
Три безкрайни минути неговият глас ще звучи в сърцата ни. Три тревожни минути ще ни кара да си задаваме неговите въпроси. Три търпеливи минути ще чака да чуем своите отговори.
Три въпроса ще си зададем пред лика на Ботев.
Първият – какво сме дали на всички, преди да поискаме всичко за себе си?
Вторият – изглеждат ли достойни делата ни пред напрегнатия взор на великите българи?
И третият – готови ли сме да поемем по страшния път към нашия си връх – собствената ни Околчица, нашата малка Голгота?
А там горе ни чакат Ботев, Левски, Георги Бенковски, Захари Стоянов, Георги Раковски, Панайот Волов, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Филип Тотю, Стефан Стамболов и още стотици, хиляди знайни и незнайни българи, оставили живота си за свободата, обединението, независимостта и социалната справедливост. Ще имаме ли силата да вдигнем поглед и да срещнем очите им?
Ще ви кажа за няколко души, които вече са изкачили своя връх, проявявайки смелост, човечност, честност и истинско себеотрицание. Не ги познавам. Научих за тях от новините.
Двама от тях са обикновените работници Петър Папазов и Ахмед Агов. Тия дни намерили в Пловдив чанта с голяма сума пари и я предали на полицаите. Те пък издирили човека и му я върнали. Петър и Ахмед не се чувстват герои.
А човекът, който получил обратно парите си, почерпил двамата и написал следните думи: “Благодаря на всички, които ме убедиха, че в нашата страна има и честни и високо хуманни хора”.
Горе, на върха, са се изкачили вече и двете момчета Йордан и Джеврет, които спасиха 72-те деца от пожара в пловдивския дом „Мария Луиза". Там са и още много хора, които са се погрижили за другите в беда, преди дори да помислят за себе си.
Има много и различни начини да изкачиш върха - толкова много, колкото са хората по земята. И всеки сам за себе си трябва да прецени дали да тръгне нагоре или скрит с пушка в храстите да вземе на прицел сърцето на големия българин. От величието ни дели само една крачка. Както и от падението. А трети път просто няма.
Дами и господа, нека преклоним глави пред паметта и делата на българските герои!

ПОЛУЧИХ НАГРАДА "ПЛОВДИВ" ЗА ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА!

2010-06-12T00:58:00.000-07:00

Ще ви се похваля с още нещо. На 20 май 2010 г. ми беше присъдена наградата "Пловдив" в раздел "Художествена литература" за книгата ми "Изпит по летене" /издателство "Летера" 2009 г/. Призът ми връчи неговият миналогодишен носител - писателят Йордан Костурков.
Искам да благодаря на всички, които имат принос за издаването на тази книга, както и на авторитетното жури, които реши, че заслужавам наградата.
Благодаря!

Разказът "Стареца" в компанията на Вазов, Йовков, Елин Пелин, К. Константинов и Г. Господинов

2010-06-06T00:06:00.000-07:00

Имам повод да ви се похваля. В тазгодишното издание на сборника за външно оценяване и подготовка за изпити за 7 клас на издателство "Булвест 2000" е включен и разказът ми "Стареца". Освен него другите тестове са от класиците Иван Вазов, Йордан Йовков, Елин Пелин, Константин Константинов и Георги Господинов.
В екипа, изготвил сборника, влизат проф. Кирил Димчев, доц. д-р Ангел Петров, проф. дпн Мария Герджикова, Олга Попова, Илияна Кръстева и д-р Мая Падешка, която е автор на раздела за преразказ на неизучаван текст с определена дидактическа задача. Сконирани страници от сборника можете да видите тук.

Вижте какво показа ТВ "Тракия"

A това е репортажа на Би Ти Ви

Зоя Маринчева: “Изпити по летене” на Стефан Бонев - тежка проза, която се чете леко*

2010-03-29T00:52:00.000-07:00

Когато за първи път се запознах с неговата проза преди седем години, бях впечателна от ефекта на звучния разговорен български език, от непретенциозния му, стегнат разказвачески стил. Все пак беше кулминацията на постмодернизма в България. И не беше далеч от модната линия на разказване също. Някак уж те държи в предметния свят, обикновен, познат, действен, а леко и неусетно се оказваш транспортиран в едни сложни екзистенциални теми и паралелни реалности. Впечатли ме колко добре съчетава българската разказна традиция на Йовковите чудаци и Елинпелиновите обикновени хора, впрегнати в хомота на живота с едно по-модерно игрово, кафкианско усещане за безизходица и извънвремевост, както и с гоголевската дяволитост и фантазьорщина.

Той е един от онези автори, които дебютираха в интернет преди да издадат книга, което му донесе популярност в интернет средите, но за съжаление, му спести интереса на университетската критика. Не му помага и това, че живее в Пловдив и не е част от литературните среди. Инженер по образование, Стефан Бонев е работил дълги години като журналист и ПР специалист. Първата му книга - „Разкази за двама“, излезе през 2005 година, две години след като разказът „Сирене“ бе публикуван в мой превод от престижното американско списание “Two lines” (Два реда). “Сирене” не присъства в тази втора книга - „Изпит по летене“ - но тук е разказът „Джими“, посветен на истински човек и просяк - Джими - който е известен сигурно на всички пловдичани. Присъстват и някои други мои любими разкази като „Романс за двама“, в който един цирков актьор открива любовта с Нора, куклата, с която танцува, и която е по-жива от всяка жена, „Пепито“, разказ за премеждията на един сладострастник, „Тест за интелигентност“, един изключително абсурден и луд разказ. От новите му разкази ще спомена „Изпит полетене“, „Навън снежи светлина“ и „Храна втора употреба“.

Стефан Бонев е и един от малкото български писатели, които пишат с ирония и хумор за сериозни неща, които не се свенят да топнат перо в социалната ни действителност и да размътят водата ѝ, да се посмеят, да я доведат до абсурдност, така че ние, забързаните и стресираните, да видим накъде сме тръгнали. Неговият герой не е нито безсилен, нито силен. Той е обикновен човек, често уморен, преработил се, възрастен, маргинален, самоизгубен в неосмисленото си ежедневие. Дори понякога не е човек, а телефон или старият будилник на шкафа. Това не му пречи да си фантазира за мили блондинки. Голямата тема на Стефан Бонев обаче е как да останем актуални, как да се съхраним и преоткрием, дори и да се изгубим временно някъде в безсмислените гънки на живота.

Тази нова, втора поред книга, е публикувана от издателство “Летера”, под редакторството на Младен Влашки, и в много по-голяма степен от предишния му сборник с разкази е социален коментар, фотографска снимка на българина от края на това десетилетие. Българинът, който се възприема като човек втора употреба, макар и с чувство за хумор, все така тъжен, капсулиран, егоистичен реалист (по думите на автора), фантазиращ своето спасение и своите ангели сред природата, приятелите, семейството, с медитация и чудати видения. И всичко това е поднесено много забавно - обикновено авторът избира за завръзка на своето повествование момента на абсурд, смях, носталгия, озаряване, на прекрачване от един свят в друг, там, където времето спира и човек хем е потопен в реката, хем не е.

Стефан Бонев пише тежка проза, която се чете леко. Толкова леко, че колкото повече я препрочитам, толкова по-страшно ми става. А не е трудно да ги препрочиташ тези ескизи, деликатни кратки биографии на човешките ни страхове, тези иронични наблюдения и прозрения на човешката ни глупост. Какво би станало, ако се превърнеш в клошаря на ъгъла, ако стане модно да консумираш храна втора употреба, ако въздухът се отдаде на концесия, как почива държавният служител, каква е процедурата да се сдобиеш с формуляр № 8, кога снежи светлина, как новият апартамент се превръща в малък Ноев ковчег, какво става, ако те глътне трамвай и ако много обичаш една жена. Неговите човеци се носят по течението на живота, кой успешно, кой не толкова, кой в три измерения, кой в четири и повече, докато в един момент пружините не се уморят и човекът спира и се заглежда за миг в небитието, или отива в него.

Тези разкази са едни екзистенциални криминалета, в които героите са хем жертва, хем криминалният инспектор, и жертвата има възможност да спре, да се огледа отстрани, да почувства мига на своята извънвременност, в която отново среща себе си, истинската си красива същност, човешката си същност, своята Нора. Понякога плаче, понякога губи своите близки, комфорта си, лъжливата си самоувереност. И само тогава може да получи просветление и втори шанс от някаква невидима природна и духовна висша сила, която убива бездушните, страхливите, глупавите, жестоките, но и дава шанс за изкупление на всички онези, които имат смелостта да се погледнат в огледалото и да преживеят катарзис. Точно този миг, на прага на смъртта, най-често духовна, при която човекът губи себе си, не се вижда, понесъл на гърба си тежестите на ежедневието, или спира внезапно и се поглежда с нови очи, е предмет на авторовия рисунък. И голям писател е този, който може да борави с такава проблематика без да е дидактичен, без да отправя директни послания. Ето затова препрочитам Стефан Бонев. Тежка проза от две-три странички на разказ, която се чете леко. Който има сетива за отвъдното, ше се смее и плаче, който има вкус към вестникарски истории, ше хареса очерковата биографичност на образите, строго разговорния, насмешлив и динамичен стил. Хубав, динамичен български език.Толкова е ненатрапчив, че не усещаш фокусите на разказвача.

И за финал, ще използвам думите на самия Стефан Бонев в разказа “Навън снежи светлина“. Опитайте се да усетите „този валеж с някои други сетива, които обикновено човек не използва в ежедневието си. Виж как светлинният дъжд не се плъзга по тялото, а минава през теб, през преоткритата духовна субстанция. И ще започнат да се оформят някакви първични съчетания от човешки думни, с които всичко това може да бъде описано. Поне дотолкова, че да го разбере друг човек. Стига обаче този другият да иска да ти повярва.“

* - Текстът на Зоя Маринчева е написан за “Страници” и излъчен в изданието на предаването от 26.03.2010 г.
------------------------------------------------------------------------------
Можете да чуете и самото радиопредеване с гласовете на Зоя Маринчева и водещия Валентин Дишев на следния адрес: http://dictum.mediabg.eu/?p=2805#more-2805 (стартирайте плеъра на втория час)

Разказите на Бонев в света на по-устойчивите литературни ценности

2009-12-19T09:29:00.000-08:00

Младен Влашки

Стефан Бонев е много популярен автор по страниците на интернет. И малко известен като автор на печатани книги, които да са активна част от днешния български литературен живот. Свободното му движение в мрежата стига до Холандия, САЩ и къде ли не, докато книжните версии на неговото слово все още стоят в сферата на българския дебют. В своята втора книга - „Изпит по летене” – Бонев прави опит да структурира написаното досега в ясни тематични и стилови полета. Сборникът му с разкази се открива от една „Телефонна история”, в която темата за комуникацията е разработена по стефанбоневски – по кабелите за връзка се предава не само информация, но и невидима енергия, която в края на краищата води до смъртта. Но не до някаква драматична или героична смърт, а до смъртта на обикновения, оплетен в мрежите на ежедневието малък човек. В пряко обръщение към своите читатели повествователят насочва вниманието им към жанровите параметри на разказаното – то не е подвластно на развлекателната литература, не е и поучително, по-скоро минава отвъд видимото, макар да изобразява ежедневно баналното. Стилово се доближава до гоголевската фантазност и носи атмосферата на кафкианската проза – героят, обикновен телефонен техник е така „оплетен” от комуникативните канали –„кабелите”, че единственият му изход е смъртта. Всъщност изборът на този разказ като увод към книгата е знакът за нейната цялост. Защото трите цикъла „Формуляр № 8”, „Егоистически реализъм” и „Тест за интелигентност” макар и на пръв поглед да откриват три различни белетристични подхода към изобразяването на света на днешния човек, са съставни части на една провокация към съвременника. В първия цикъл чрез откровената фантастична преувеличеност авторът преминава отвъд зададената, най-често в някаква законова форма, изходна ситуация, с обществен характер. Така създадената метафорика на разказа разкрива нечовешкото съдържание на съответната законова постановка или на социални моди- примерно чрез налагане на концесия за въздуха, който дишаме, или чрез манията по секънд хенд продукти, която води до „храна втора употреба”, предлагана естествено от концесионера на градските тоалетни. Жанрово разказите от този цикъл са по-плакатни и се родеят с вестникарския фейлетон. Преход към вътрешния човешки свят, а оттам и към по-субективния и най-вече по-поетичен образ на същия този свят прави разказът „Изпит по летене”. „Егоистическият реализъм” запазва социално-критическия хъс на повествованието, но го фокусира в отделни детайли от живота на индивида – между реалното и нереалното проблясва надеждата на бедния малък човек за щастие („Коминочистачът”) , иначе в своето ежедневие той губи сам себе си ( „Златната рибка” ), копнее за близост ( „Марта”)…и не съзнава, че винаги около него витае духа на вечността, най-често в образа на смъртта (”Ковчегът на малкия Ной”). Разказите в този цикъл са мозаечно подбрани – някои са откровено поетични, други битово реалистични, трети реалистично критически, четвърти –фантастични. Но до един са обърнати към малкия човек и неговата съдбовна предопределеност, изобразена къде като схващана, къде не от персонажите. Преходът към следващата група разкази е напълно неочакван – след „Слънчогледи” – текст , написан в стилистиката на позитивен вестникарски очерк, следват 12 разказа, изпълнени с абсурдност и постоянно преплитане на сънища, визии, реални и откровено фантастични ситуации. Наистина следва „Тест за интелигентност” – едноименният разказ е най-странният, най-черният, най-абсурдният в сборника. Но енергията му идва от играта на черна фантазия, от хрумванията на автора- често основани на опредметяване на банални метафори и съчетаването им с обичайни житейски ситуации ( „Реших да я лекувам чрез студ в хладилника. После й казах, че я обичам, и това я стопли”) Тази игра с елементи от „черния романтизъм” навлиза в откровено екзистенциалните полета на ужаса, който обзема човека при осъзнаването на непознаваемостта на света, в смисъл на достигане на обективност, която не е подвластна на твоята воля („Клошарят”) или в смисъл на осъзната загуба на идентичност ( „Дузината” ). Страха пред непознаваемостта на живота, внушаван в тези разкази чрез подвластността на героите на ирационални ситуации и процеси , авторът „компенсира” в идеята за пренос на душата в друга земна форма ( „Чарли” ). „Компенсира” обаче и в унищожителния акт спрямо фантастично проговарящите връзки със света, „компенсира” на финала на книгата си чрез функцията „без глас, безмълвен” ( „ MUTE” ).
Едва ли след тази книга Стефан Бонев ще замълчи – компенсациите на страховете в неговия разказен свят не са изведени като съзната окончателна позиция. Те са изобразени по-скоро като несъзнавани възможни човешки реакции. И така се вписват в цялостния провокативен тон на сборника спрямо делничното разбиране за света и мястото на човешкото в него – било то в обществено-публицистична оптика, интимно-поетична или свръхестествено фантазмена.
Като подсигурява на своите по интернетски разпилени разкази, целостта на композиционно премислен сборник, Стефан Бонев ги полага в една нова, истинска литературна перспектива, която освен всичко друго би трябвало да ги извади от донякъде подвластния и на кабелите мрежов свят в света на по-устойчивите литературни ценности. Качества за това прозата на Стефан Бонев има.

ПРЕДСТОЯТ ДВЕ НОВИ ЛИТЕРАТУРНИ ЧЕТЕНИЯ

2009-11-20T12:19:00.000-08:00

Ако желаете да се срещнем, можете да посетите някое от двете предстоящи литературни четения.
Първото четене е в читалище "Шалом Алейхем", на 25 ноември 2009 г., от 17.30 часа. Срещата ще бъде в библиотеката на читалището - Пловдив, ул. "Хр. Г. Данов", №2, ет. 4. Писателят Димитър Атанасов ще представи книгата ми "Изпит по летене".
Второто литературно четене е насрочено за 2 декември 2009 г. в читалище „Хр. Г. Данов” (на гърба на кино „Фламинго”), от 18 часа. Този път ще ме представи университетският преподавател Младен Влашки, който е редактор на новата ми книга.

ЛАБИРИНТЪТ КАТО ЖИТЕЙСКО И ТВОРЧЕСКО ЛУТАНЕ

2009-11-09T03:53:00.000-08:00

Димитър Атанасов

http://www.liternet.bg/publish4/datanasov/s_bonev.htm

В края на 90-те, когато повечето от българските писатели не искаха, а други не можеха да се разделят с допотопните си пишещи машини и не смееха да помислят за компютър, Стефан Бонев вече беше превзел литературното интернет пространство. Няма да е преувеличено, ако кажа, че почти във всеки български литературен сайт са публикувани негови разкази. Скоро след това направи и личен сайт, където за пръв път обнародва електронното издание на сборника "Разкази за двама", макар и не във варианта на хартиения носител (или поне не веднага).

Оттам дойде и пробивът в чужбина: американката от български произход Зоя Маринчева, живееща в Остин, Тексас, хареса негови творби и ги преведе на английски език. Не след дълго разказът "Сирене" се появи на страниците на престижното американско списание "Two lines" ("Два реда"). В краткия отзив за автора се казва, че е "майстор на делничната сатира", продължител на литературната традиция не на кой да е, а на Гогол.

Малко по-късно други три разказа в превод на същата преводачка излязоха в алманаха "Thresholds", (Тексас). Тоя път авторът е представен редом с разказвачи от Русия, Уругвай, Италия, Венецуела, Мексико, Мароко, Дания. Андрю Хърли, преводач от световна величина, се изказва твърде ласкаво за разказите на нашия сънародник, определяйки ги като "кафкиански", със "слово непринудено и кристално чисто като у Борхес". Както е известно, такъв ефект не се постига само от качеството на превода, ако липсва силата и въздействието на оригинала. А тази сила и въздействие разказите на Бонев очевидно притежават. И неговият пробив навън не е никак изненадващ, а по-скоро прелюбопитен факт от досегашната му творческа реализация, липсваща на много от творящите литература в България. Още по-логичен би бил пробивът на Стефан Бонев и в националната ни литература. Моделът "признание първо в чужбина, а после у нас", е проверен и гарантира резултат.

Представяйки творбите си в личния сайт на адрес, авторът казва: "Предлагам ви да прочетете разказите, които написах през съзнателната част от своя най-обикновен живот. Или по-точно казано, разказите които написах, докато се опитвах да осъзная кой съм, дали имам някаква мисия в този вавилонски свят, и дали тази мисия е по-специална..."

Сборникът включва трийсет и един разказа. От една страна, това са обикновени истории, с каквито навярно е изпълнен и животът на самия автор, и необикновени в художествения смисъл на понятието литература. Те са незначителни случки от ежедневието, някои от тях на пръв поглед толкова делнични, че читателят с пълно право може да се запита има ли литература в даден текст. Обект на изображение най-често са елементарни преживявания, картини и случки от рода на момичето в дъжда, загубата на една котка, вали сняг, минаващите влакове, прането на отсрещния балкон, претъпкания трамвай, опашката в магазина, скитникът с кафето и ракията менте, дори предмети и вещи като телефона, куклата на клоуна, снимките за спомен и др.под., които никак не впечатляват. Ала те по един или друг начин оказват някакво влияние върху живота на героите. И разказваческата магия, патент на Стефан Бонев, започва оттук нататък. Влюбеният герой, съзерцавайки прането на студентката от отсрещния балкон, се превъплъщава в розовата й блузка, от което метаморфозите следват една след друга, за да се стигне до забременяването й от неговия вътрешен глас ("Пепито"); Мокрото от дъжда момиче идва, когато ни стане студено и ни хваща за ръката, за да спре времето и прогони самотата ("Дъждовното момиче"); Парцалите сняг се оказват късчета хартия с откъслечни думи, които ни засипват, натрупват преспи от думи ("Топъл и горчив"); Момчето, живеещо в един самотен кантон, се преражда във влак и се връща в реалния живот едва когато любимото му куче се жертва заради него ("Чарли"); Трамвай № 129 разговаря със своя любим пътник и споделя с него мечтата си да отиде на море или поне на кино ("Трамваят"); Бащата отива да купи сирене за кръщавката на дъщеря си и се нарежда на една необикновена опашка, на която минава животът му - губи работата си, жилището, преживява кончината на жена си, а в това време дъщеря му пораства, завършва образование и го прибира, за да го гледа на старини ("Сирене"); Скитникът Джимито си отива от света, но димящата чаша кафе и плоската бутилка с ракия остават до входа на хлебарницата, където помага и получава в замяна храна, а когато авторът-герой отпива, се преражда в него и го продължава ("Истинското име на един човек"); Телефонът проговаря, щом изберем собствения си номер, но разбирайки колко много тайни знае за нас, го изхвърляме, за да си купим нов апарат с бутон "mute", т.е. безмълвен ("Телефонът"); Куклата на клоуна, с която той танцува пред публиката в цирка, оживява в леглото му, а гласът й е тънък и свеж като дъжда, който ръми навън ("Романс за двама"); Портретните снимки на героя и любимата му, наредени на библиотеката, изведнъж повеждат разговор ("Да поплачем заедно"); и т.н., и т.н...

Ето тези чудеса от ежедневието, случващи се само в авторовото съзнание, докосват чувствителността на читателя и правят разказите значими, вълнуващи, ангажиращи и интересни. В този сборник няма скучен разказ. Може някой да не ни допадне, може да отхвърлим друг от прекалена чувствителност заради сцени на ужаса, пресъздадени в стил "Мизъри" на Стивън Кинг, ала това ни най-малко няма да ни разочарова или откаже от прочита на книгата. Авторът печели и с неусложнената си, непретенциозна изказност, с уважението към простото изречение, стигащо до преклонение, с честото одухотворяване на най-обикновени предмети, вещи, мебели, машини, апарати и други неодушевени обекти.

Дори в еротиката Бонев запазва bon tone ("Маргарита"), защото естетиката и емоцията на чувствата надделяват. В "Разкази за двама" и изневярата изглежда невинна. За любовта няма бъдеще и минало, а само безконечно настояще, безкрайно разтеглен фаустовски миг на удоволствие и забрава. Семейството, жената, децата - колко делнично звучи, колко ежедневно. И в същия момент най-невинно, най-наивно авторът задава въпроса: Настоящето е безкрайно, наистина, но докога...

Друго качество на разказите е ненатрапчивият психологизъм. Героите на Бонев не са марионетки, те стигат трудно до дадено решение или действие. Пример за това са колебанията на университетския преподавател, разкъсван между любовта и научната си кариера ("Рожден ден"); угризенията на семейния мъж, възползвал се по време на командировка от случайната среща със своя състудентка ("Уморени вълни"); дилемата от избора на свободата и пуританската същност на по-делничните герои.

В много от разказите буквално блика авторовото неподправено чувство за хумор. Едни от най-често срещаните изразни средства са гротеската и самоиронията. В "За автора и неговите музи" при героя от време на време идва музата, докато в един момент съкращават щата и тя остава без работа, тогава той от съжаление сключва брак с нея, но вдъхновението му секва, връща се едва когато дъщеря им завършва колеж за музи, тогава става известен, богат, изобщо - сбъдва се неговата "американска мечта".

Няма да е справедливо ако подминем успеха на Бонев в силните му социални разкази ("Сирене", "Надежда за пролет", "Формулярът" и др.). Те са още непожълтелите снимки на времето, в което живеем. И страхът да не се завърнат доскорошните опашки по магазините, празните витрини и рафтове в тях, претъпканите трамваи и автобуси, високите цени, мръсотията, немотията, голямото политическо надлъгване, празните обещания... И въпреки всичко понякога хората се отдават и на добри помисли. Радват се, че имат деца, надяват се поне те един ден да живеят в хубави жилища и да гледат здрави внуци, на които да не им липсва нищо. Хората вярват, а това все пак е нещо... ("Надежда за пролет")". Живеят в очакване на голямата вода, която ще нахлуе по улиците на града, ще измие всичката мръсотия, наслоена през годините, ще отнесе тоновете формуляри, доклади, преписки, а с тях и чиновниците - директори, секретари, счетоводители, инспектори, печати и подписи на важни и маловажни личности. В песента на птиците се казва, че щом дойде пролетта, всичко ще има - и олио, и масло, и мед, и мляко, и хляб... И много, много автобуси, все нови и чисти. Всеки ден ще бъде осигурен... Стига да не дойдат пак нови политици и нови чиновници с нови празни обещания... Този разказ е писан преди шестнайсет години, но това няма значение, тъй като звучи актуално и днес.

В личния си сайт, впрочем, авторът споделя още: "Не съм намерил отговор на много въпроси, затова и разказите могат да ви се сторят малко хаотични, объркани или нелогични. Искам да ви уверя, че творческите ми лутания са резултат единствено на житейските ми такива. Неотдавна навърших четиридесет, а когато погледнах зад себе си, видях една оплетена пътека, която повече ми напомня лабиринт. Лабиринт, който сам бях създал и в който не бих могъл да се ориентирам по-добре от който и да е друг представител на човешкия род."

Търсейки изход от лабиринта или може би продължавайки го, следвайки житейските и творческите си лутания, Стефан, струва ми се, е открил своята мисия - да пресъздава живота. А дали тази мисия е по-специална ще покаже бъдещето, ако авторът не изневери на себе си.

ЧЕТЕТЕ РАЗКАЗИТЕ НА МОБИЛНИЯ СИ ТЕЛЕФОН

2009-07-13T08:04:00.000-07:00

Ако искате, вече можете да четете разказите ми и на мобилния си телефон. ИНСТАЛАЦИОННИЯ JAR-ФАЙЛ МОЖЕТЕ ДА ИЗТЕГЛИТЕ ОТ ТУК.
За целта телефонът Ви трябва да има Java. JAR-файла можете да изтеглите от компютъра си и да го прехвърлите на телефона с помощта на Блутут, инфраред или най-добре през USB. Ако телефонът Ви има достъп до интернет, можете да изтеглите файла директно чрез мобилния си браузер.

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ИЗПИТ ПО ЛЕТЕНЕ"

2009-05-31T03:54:00.000-07:00

Излезе от печат новият ми сборник с разкази "Изпит по летене". Издателството е "Летера", а книгата спечели конкурс на община Пловдив за издаване на книги на пловдивски автори. Цената е 8 лева.
Сборникът съдържа 29 разказа, като сред тях съм оставил и някои от най-силните си неща от първата ми книга "Разкази за двама". Оформлението на корицата е от Бисер Недев, а редактор е Младен Влашки. На тях и на още двама души, Димитър Атанасов и Владмир Янев, искам да изкажа специалните си благодарности затова, че ми помогнаха при издаването на книгата.

ТЕЛЕФОННА ИСТОРИЯ

2009-04-22T03:31:00.000-07:00

Със сигурност това, което пиша в момента, няма да се хареса на повечето от вас. Откъде съм толкова сигурен? Ще разбере! Това не история за хора, които обичат романтични или поучителни историйки, нито за онези, които си падат по криминалета. И почитателите на приключенския жанр няма смисъл да си губят времето с тези редове. Ако съм изпуснал някои други подобни популярни жанрове, нека техните почитатели не ми се сърдят, ами просто да си потърсят някакво друго четиво по техен вкус.
И ако някой от изброените по-горе видове читатели все още не се е отказал да чете тези редове, ще му кажа, че тази история ще започне от своя край. Всъщност ще започне от един от многото си краища. А и този край изобщо не е литературен. Този край не е нито отворен, нито пък е завършен. Просто край като край, най-обикновен, както краят на корабно въже, на шивашки конец, край на тояга, краят на пътя или нещо подобно.
Ако онези, специалните читатели, вече са си намерили някакво друго занимание, значи най–после мога да кажа за какъв край всъщност става дума. Краят фактически беше край на кабел. Електрически кабел, или по-точно става дума да телефонен кабел.
Краят на кабела завършваше с най-обикновена розетка, каквито имат всички стари телефонни кабели. И тази розетка беше свързана с един телефонен апарат. Стар телефонен апарат, от онези - тежките, черните, заоблените, със шайбите и изписаните цифри и букви под тях.
Старият телефон се намираше върху една също така стара телефонна поставка. Тя беше дървена, покрита с кръгла домашна дантелена постелка, плетена на една кука. Поставката беше прикрепена към още по-стара закачалка за палта, намираща се в антре с овехтели тапети, имитиращи тухлена стена. Чудя им се на някои хора, защо им трябва да слагат замазка върху тухлите, пък после да лепят тапети, които да ги имитират. Излишна работа.
В антрето царяха полумрак и тишина, която беше прекъсвана единствено от аристократичното тиктакане на стария стенен часовник, който още по-аристократично размахваше насам-натам тежкото си махало.
И ето че телефонът се раззвъня неудържимо и размаза боите на цялата идилична картина, която с толкова труд ви обрисувах. Звънеше като на пожар, звънеше спешно и силно. Впрочем той винаги така си звънеше. Телефонът нямаше различни видове звънене при различни поводи, нито пък изписваше кой те търси. Ако желаете подобни екстри, по-добре си вземете някой по-модерен апарат или джиесем.
И понеже старият човек от другата стая много добре знаеше, че телефонът абсолютно винаги си звъни спешно и на пожар, затова и не бързаше да вдигне слушалката. Той отвори остъклената и с цвят на слонова кост врата и влезе в антрето, като си опипваше джобовете. Върна се обратно и се взе очилата, които беше поставил на старата си холна масичка пред още по-старя си черно-бял телевизор. Най-после отиде до почервенелия от звънене стар и иначе – съвсем черен телефон и си каза “Изкукуригал дъртак! Че защо са ми тези очила, щом само ще говоря по телефона”. И се върна обратно до холската масичка, за да върне там ненужните му очила.
Когато възрастният човек се добра обратно до телефона, от звъненето той вече се беше преместил, заедно с плетената постелка, към единия край на дървената си поставка и всеки момент можете да падне на пода. Човекът се намръщи и го намести, така че да бъде точно по средата на масичката и после вдигна намръщено слушалката.
-Моля! – каза той.
-Здравейте! – отговориха му отсреща.
-Кого търсите? – попита старият човек.
-Вас! – му отговориха от другия край на линията, демек от другия край на кабела.
Старецът за миг се замисли, че явно положението с телефоните е много по-сложно от двата края на палката за мухи, която висеше на един пирон наблизо. Там нещата са ясни. Знаеш кой край трябва да хванеш в ръка, както и с кой край да размажеш летящата гадина. При телефоните имаше много краища на кабела. Дотук той така и не разбра точно кой човек и от кой край на кабела му се обажда. Сложнотията ставаше още по-голяма, защото един и същи човек можеше безпроблемно да се премести от един телефон, намиращ се на един край на кабела, на друг, или на трети край, а защо не и на четвърти, пети и т.н.
- А откъде се обаждате? – попита старецът, за да си изясни веднъж завинаги ситуацията, в която беше попаднал, вдигайки слушалката.
- От телефонната ви централа – отговори гласът отсреща.
- А вие кой сте? – побърза да затвори координатната система възрастният човек.
- Аз съм телефонният техник.
Сега вече старецът знаеше кой се обажда и откъде се обажда и това видимо го поуспокои. Спокойно изслуша и новината, че телефонът му до седмица ще става цифров. Щял да има еди колко си и еди какви си екстри. Не му хареса обаче, че ще трябва да се раздели със стария си черен телефон, който има прозрачна шайба, с изписани цифри и букви. Той още не беше разгадал за какво служат буквите, а те вече искаха да му сменят телефона. Тук вече възрастният човек се ядоса и вдигна кръвното.
-Не можете да ме принуждавате! Телефонът си е мой и аз ще преценя дали да го сменям! – кресна той в слушалката. От напрежението се закашля и ядосано трясна слушалката. После бързо влезе обратно в хола, като тръшна зад себе си остъклената и с цвят на слонова кост врата.
-Утре ще се обадят, че и мен искат да сменят, защото гласът ми бил много дрезгав или че не знам английски - разпалваше се той. Но вече нямаше кой да го чуе. На онези от централата беше затръшнал слушалката, а от бабичката, бог да я прости, му беше останала само една посивяла черно-бяла снимка с черна лента в единия ъгъл. После пусна също така черно-белия си телевизор и се тръшна в изтърбушеното си, но любимо кресло.
Когато техникът затвори телефона в другия край на линията, намиращ се в централата, въздъхна и облекчено и отегчено. Първото - защото тягостния за него разговор най-после беше свършил, и второто – понеже дядото отсреща така и не го беше разбрал. Как да му обясниш, че старият телефон е аналогов и не може да работи добре с новата цифрова линия.
Изведнъж телефонът на модерното бюро на техника звънна. По-точно не звънна, ами изпя или още по-скоро изсвири някаква популярна попфолк мелодийка.
-Телефонни повреди, слушам – каза техникът и в същия миг придоби вкисната физиономия. – А, вие ли сте? Не, телевизора няма да ви караме да сменяте с цветен... Нито ще ви караме да оцветявате снимката на бабката... Ама, моля ви! Ало?!
Но вече никой не го слушаше отсреща. Техникът затвори слушалката с рязко движение, стана и излезе в коридора, тряскайки модерната офис-врата зад гърба си.
-Изкукал дъртофелник! – изкрещя той навън, като се надяваше, че поради разните шумове в офиса, никой наоколо няма да го чуе. Бяха длъжни да са любезни с клиентите си. Между другото оценката, която техникът даде на възрастния човек много точно съвпадаше с определението “Изкукуригал дъртак”, което старецът сам си постави, преди да вдигне първия път слушалката на стария си черен телефон. Но техникът нямаше как да знае това.
Когато техникът отново влезе в офиса и седна на бюрото си, телефонът му вече се скъсваше от звънене, пардон, от свирене. Той погледна изписания на екранчето номер и пребледня. Не, този път не беше дядото. Обаждаха му се от един друг, трети край на телефонния кабел.
-Да, господин началник! – разтопи се техникът. – Ама… аз бях безкрайно учтив с този човек. Не съм казвал нищо за бабичката му и за телевизора... Тези неща той ги каза, не аз… Да, да, разбира се! Ще напиша доклад… С пълни обяснения по случая… Веднага, г-н началник. Веднага!
После в тази история се намесиха още няколко края от кабелите на телефонната централа. Първо се обади жената на техника, за да му постави няколко домашни задачки, които трябваше да изпълни след работа и преди да се прибере вкъщи. Той пък се ядоса и си го изкара на нея, като я навика. После му стана мъчно, щото жена му с нищо не беше виновна и й се обади от своя служебен край на линията, за да помоли за прошка. Този път тя му кресна, заяви нещо за развод, и му трясна слушалката.
А после техникът седеше пред белия листа, премигваше и се опитваше да събере всички краища на тази история, за да напише обяснение на шефа си. И тъкмо нещата се бяха оформили в главата му и тъкмо посегна с химикала към празния лист хартия, когато телефонът пак звънна. Този път беше синът му от къщи. Току що се бил прибрал от училище. Днес “оная идиотка по математика” го изкарала пред дъската и го карала да решава задачи от материал, който още не били взели. А пък Никито, дето баща му не е техник, а е някакъв фактор в инспектората по образованието, получил петица на такава тъпа задача, дето и дете от детската градина можело да реши. А на нашия писали двойка. Техникът кресна и на него и му каза, че ще се разправят вкъщи. После затвори. Веднага след това синчето отново се обади и с драматичен глас му заяви, че той повече не му е никакъв баща. И веднага след това трясна слушалката в домашния край на линията.
А техникът седеше отчаян от живота и търсеше изход. Изведнъж се загледа в отворения прозорец на офиса, който се намираше на деветия етаж. Това е добър изход, помисли си той, но той е само за смели хора, а аз не съм от тях. Пък и от малък изпитваше страх от височините.
Техникът остана след работно време, защото не си беше дописал обяснението за цялата тази история.
По-късно същата вечер възрастният човек спеше в изтърбушения си фотьойл пред черно-белия си телевизор, иначе хванал здраво палката за мухи в дясната си ръка. От екрана го гледаше красива говорителка, която четеше новините.
-А сега една трагична вест от последните минути, която току-що внесоха в студиото. Техник от телефонната централа е бил намерен обесен на края на кабела на служебния си телефон тази вечер в офиса на телекомуникационната компанията, малко след края на работното време. Предполага се, че е самоубийство, въпреки, че предсмъртно писмо не е открито. За сметка на това около него е било пълно със смачкани листове, на които се е опитвал да пише обяснение до началника си за някакви цифрови и аналогови телефонни постове, за възрастен човек и т.н. Потърсихме въпросния началник, чийто мобилен телефон беше изключен. Но сега ми дават знак, че той е на другия край на телефонната ни линия. Бил е намерен на домашния си стационарен телефон. Ало, чуваме ли се?
И тъкмо началникът започна да говори, когато нещо изпука силно в стария телевизор и той загуби звук и картина. Старецът скочи като попарен и се разсъни на момента. От стария лампов телевизор излизаше пушек и миришеше на изгоряло. Трябва още сега да се обадя та техниците в телевизионния сервиз, каза си старецът, а те пък ще ми се оправдават, че вече нямали части за лампови телевизори. В 21-ви век сме живеели. Че какво като сме в 21-ви век? Те ще ми кажат какъв телевизор да ползвам. Той вече беше наместил очилата и ровеше в телефонния указател. Или ще го оправят или…
Старият черен телефон прекъсна мислите му, тъй като отново звънеше като на пожар.
-Моля! – рече стария човек в слушалката и известно време слуша съсредоточено. -От телевизията ли се обаждате? Вижте, телевизорът ми току-що изгоря. Той е лампов и не ми казвайте, че не може да се поправи. Какво като е лампов! Ще му сменят лампите и готово. Нали съм гледал как става. Вадиш изгорялата, слагаш новата, щрак и готово… Какво? Телефонният техник ли? Да, обади ми се някакъв днес. Щели да правят телефона ми цифров. Трябвало да си сменя апарата, щото бил стар. Ама апарата си е мой, и аз ще реша дали да го сменям, или не. На началника му ли? Да, обадих му се, защото никой не може да ми нарежда да сменям собствения си апарат. Какво – обесил ли се е? На телефонния кабел?! Че какво общо имам аз с тази работа? В обясненията му пишело за мен… Айде, моля ви се!
И старият човек затвори с разтреперана ръка телефона. Заслуша се в тишината, или по-скоро в аристократичното тиктакане на стария часовник върху тапетите с имитация на тухли. После се загледа мълчаливо в телефонния кабел, който излизаше от розетката и се виеше с метри по пода, преди да се скрие някъде в стената…

КАЛЕНДАРЪТ

2009-04-17T03:35:00.000-07:00

Една история, която няма как да ни се случи,

защото имаме много почивни дни.

Тръшнах се отегчено на ергономичния стол в офиса и въздъхнах. Новогодишните празници бяха отминали и днес отново трябваше да се работи. Налагаше се да си припомням старите проблеми, да започвам отново да пришпорвам задачите. Погледнах календара, колкото да си припомня, че беше миналогодишният.

Измъкнах изпод бюрото новия календар, който бях приготвил още преди празниците, и го окачих на пирона върху стария. Имах този навик, който на моменти се оказваше много полезен. Ако трябваше да си припомня някоя стара задача или просто да видя някой ден от предишната година, просто повдигах новия календар и разлиствах предишния. В началото на новата година много често ми се налагаше да правя подобни справки. Някъде към май – юни вече изхвърлях стария календар, защото повече не ми беше нужен.

Календарът беше най-обикновен, като всички онези, които висят в офисите, кабинетите и канцелариите на всички фирми и учреждения по света. Отгоре се мъдреше реклама на някаква строителна фирма, а върху деня имаше лента с малка червена рамка, която показваше датата. Опитах се да си спомня кой ми го беше дал, но не успях. Предишният ден, 1 януари, беше почивен, затова се пресегнах, за да преместя квадратчето на следващата дата. Точно тогава телефонът на бюрото ми звънна. Тъй като не очаквах някой да ме търси толкова рано, се стреснах и пръстът ми заедно с квадратчето отскочи с още един ден напред. Посегнах към слушалката, но точно в този момент почувствах внезапно замайване, краката ми се подкосиха и залитнах. За щастие успях да улуча стола, вместо да падна на пода.

След няколко секунди вече ми беше минало. Само силното сърцебиене ми напомняше за моментната слабост. Трябва да е от преяждането и препиването по празниците, помислих си. Все се заричах да се ограничавам, но вкусотиите, които бяха приготвили жените вкъщи бяха прекалено голямо изкушение, особено за гастроном като мен. Е, тях пък не можеш да не ги полееш с повечко червено винце.

Погледнах ядосано телефона, сякаш беше виновен за случката. Но той вече беше спрял да звъни. Погледнах и часовника. Вече наближаваше девет, а все още бях сам в офиса. Това ме учуди, защото и двете ми колежки бяха стриктни и нямаха навика да закъсняват, независимо дали предният ден е бил празничен или не. Потърсих стотинки в джоба на сакото си и реших да си взема кафе от автомата в фоайето.

В коридора нямаше никого, дори и лампите бяха загасени. А добре си спомнях, че когато дойдох сутринта, всички светеха. Озадачен, се запътих към автомата, когато срещу мен се появи с фенерче в ръка бай Иван от охраната. И аз не бях по-малко учуден, когато той ме попита как съм успял да вляза, без да ме забележи. След като премигвах няколко объркани секунди, той предположи, че сигурно имам много спешна и недовършена работа, за да дойда в сградата в съботен ден, при това само ден след празниците. Измърморих нещо объркано в отговор, докато чаках машината в тъмния коридор да изплюе пластмасовата чашка с кафе. Чак сега се осъзнах какво ми е казал бай Иван - съботен ден! Че нали днес е петък...

Когато се върнах в стаята и седнах на стола си пред бюрото, хаосът в главата ми беше пълен. Колежките ми още ги нямаше. Ами как ще ги има, ако наистина е събота и в цялото учреждение няма никого. Освен мен и бай Иван, разбира се. Спомних си, че когато идвах сутринта, лампите светеха навсякъде, дори мярках и други подранили колеги, с които си разменихме „За много години!”. И бай Иван беше на входа. И с него се поздравих. Обаче тогава той не ми направи забележка, че съм дошъл в събота. Защото днес трябваше да е петък. Петък – втори януари… Нищо не разбирах. Погледнах календара. Червеното квадратче действително сочеше 3-ти и събота, но това беше само защото ръката ми се беше отплеснала заради телефона. Станах и върнах календара с една дата назад. Пак ми се зави свят, отново коленете ми омекнаха и се пльоснах с бумкащо сърце върху стола си. - Какво ти стана бе, човек? Изкара ни акъла! – познатите женски гласове сякаш идваха някъде отдалече. Погледнах нагоре и видях двете си изплашени не по-малко от мен колежки. Бяха се надвесели над мен, шамаросваха ме по бузите и ме пръскаха със студена вода. Успокоих ги, че нищо ми няма. Явно е заради преяждането и препиването по празниците. През целия ден гледах стреснато календара, който вече сочеше правилната дата. Беше си петък, 2 януари, беше си работен ден и учреждението беше пълно с живот и шумотевица както обикновено. Не посмях да посегна повече към проклетото червено квадратче. Когато след почивните дни отидох отново на работа, естествено още от вратата погледнах към календара на стената. И ахнах. Квадратчето беше преместено с цял ред надолу и сочеше понеделник, 5 януари. Бях абсолютно сигурен, че не съм го пипал. Не можеше някой да е влизал в стаята през уикенда. Пък и кой ще тръгне да сменя календара над моето бюро. Сетих се за чистачката, но тя никога не пипаше нещата ми. Познавах леля Ваня от години. Не би преместила и кламер, без да ме попита предварително. Тъй като колежките още ги нямаше, реших да си направя един експеримент. Свалих календара от стената, сложих го пред себе си на бюрото и се настаних удобно на стола, за да не падна, ако пак получа замайване. Преместих много внимателно лентичката нагоре и напред, така че рамката се падна върху неделя, четвърти. Когато главата ми се оправи от замайването, станах, отворих внимателно вратата на стаята и погледнах в коридора. Беше тъмен и пуст. Точно като в неделя. Неделя като неделя.

Отново върнах календара на правилната дата и след малко пред вратата ми всички лампи светеха, двама колеги си говореха нещо до банкомата в единия край на коридора, а пред кафе-автомата, който бръмчеше измъчено, се беше насъбрала предълга опашка.

Бях изненадан от откритието си. Това, което се случваше, нямаше никакво разумно обяснение. Но беше без съмнение, че календарът по някакъв начин се беше превърнал в нещо като машина на времето.

През следващите дни, седмици и месеци си живеех направо царски. Когато ми писнеше от проблемите и задачите, премествах календара на някой неработен ден, прибирах се вкъщи и всички си почивахме.

Когато началството ми възложеше нова задача, превъртах с няколко дни напред и виждах как съм я изпълнил и какъв е бил ефектът. После се връщах в нормалното време и се представях брилянтно.

Получавах награди за добре свършената работа. Обявиха ме за служител на годината. Повишиха ме! Вече бях в самостоятелен кабинет на горния етаж, с нов модерен компютър и лична секретарка. Естествено календарът, който висеше на стената, си беше пак същият.

Когато ходех в командировка, откачвах календара на неизвестната строителна фирма и му отделях специално място в багажа си. Прескачах дните, които трябваше за загубя в пътуване, после се връщах в службата с перфектни резултати. При това напълно свеж и отпочинал. Да не говорим за отпуските. Можех да ги правя безкрайни!

Календарът ми помогна дори да се замогна финансово. Веднъж прескочих за малко напред във времето и просто преписах числата от тотото.

Разполагах с всичкото време на света. То беше мое и можех да го моделирам както си желая. Беше като пластелин в ръцете ми. Когато поисках, можех да го връщам назад и така по своему бях станал безсмъртен. Открих как да се наслаждавам по няколко пъти на най-силните си моменти. Нещо като да върнеш филма назад и да преглеждаш любимите си кадри отново и отново, само че тук всеки път беше различно. И повече от истинско. По колко ли различни начини човек може да изживее един и същи ден от годината? Риторичен въпрос... Един ден бях по някакъв служебен въпрос в кабинета на генералния директор. След началото на срещата той излезе за малко, защото го викнаха спешно в приемната. Докато чаках в кабинета му, забелязах, че неговият календар е на същата фирма, както и моят.

Не се стърпях, свалих го от стената, седнах в тежкото релаксиращо кресло на шефа, сложих календара на бюрото пред себе си и го преместих с едно квадратче напред. Когато се освестих от замайването, видях как в кабинета влиза секретарката на директора. Стана ми адски неудобно. Какво ли ще си помисли, като ме види седнал пред бюрото на шефа, на любимото му кресло и стиснал календара в ръце.

Започнах да обяснявам нещо объркано и нечленоразделно. Направо бях си глътнал езика. Всичко отиде на кино. Дотук беше с възходящата ми кариера. Сега в най-добрия случай просто ще ме изхвърлят като мръсно коте. Поне трябва да си взема календара от моя си кабинет. С него все някак ще оправя положението. Ще се върна с една дата назад или просто ще прескоча днешния кошмарен ден.

Секретарката обаче стоеше с бележник и химикал в ръка и ми се усмихваше невинно и чаровно. Поведението й ме озадачи много повече отколкото самата абсурдна ситуация, в която се намирах. Иначе тя беше безкрайно нелюбезна и намусена за всички нас, освен за шефа, разбира се. Имаше навика да ни обяснява по много объркан начин задачите, които ни поставя чрез нея генералният, а после се забавляваше скришно от нашите неадекватни реакции. Нямаше колега, който да не я смяташе за злобарка и интригантка. Изведнъж се сепнах. Ами че защо ми е моят календар. Че нали този, който все още държах в ръце, беше също толкова вълшебен. Ето аз още го държа с лявата си ръка, а дясната все още стои на квадратчето. И целият ми живот е заложен само в едно леко помръдване на пръстите.

Докато връщах малката червена рамка с ден назад и докато ме обхващаше замайването, като в просъница видях как секретарката ми се усмихва още повече, пърха с дългите си мигли, а после като накланя чаровно глава, разтваря прекрасните си устни и изчуруликва следното:

- Здравейте, шефе! Как ви се струва първият ви ден като генерален директор...?

А НАВЪН СНЕЖЕШЕ СВЕТЛИНА

2008-09-11T21:30:00.000-07:00

Това се случи в един много мрачен есенен ден. Помня, че беше почивен ден – май събота. Тъкмо се бях събудил и вече си миех зъбите на мивката в кухнята, когато нещо странно привлече погледа ми към прозореца. Все още с четка в устата, погледнах навън и зяпнах. Валеше! Но това не беше нито дъжд, нито сняг. Не беше и градушка. А не се сещах какво друго може да пада от небето в един мрачен есенен ден.
Не мога да ви опиша какви бяха тези неща, които валяха този ден в нашето градче. Въпреки, че съм човек на словото, не намерих думи, с които да опиша дори и възможно най-грубо това явление. Не казвам – природно, тъй като и за произхода му не съм сигурен. Напълно беше възможно това явление да е създадено от нечия друга природа или от разумни ли не чак толкова разумни същества, населяващи друг свят в нашето или в друго измерение.
Нещата падаха от небето плавно и по пътя си към земята се виеха на нежни спирали. А веднага щом докоснеха земната повърхност, се превръщаха в други неща, които също не мога да опиша, поради липсата на подходящи думи в речника на човешките езици, които знаех. А аз определено знам добре много езици, тъй като минавам за известен полиглот.
Нещо изтопурка на пода. Погледнах – беше четката ми за зъби, която се беше изплъзнала от широко разтворената ми от почуда уста. Нашите все още спяха. Аз отворих тихо вратата на терасата и излязох на пръсти навън. Мислех, че ако погледам нещата отблизо, ще мога да ги поопозная по-добре и дори да успея да ви ги опиша. Но отблизо те продължаваха да бъдат точно толкова неописуеми и неразбираеми, колкото и преди. Д
Докато се вглеждах в спираловидния им полет, блокиралият ми мозък напразно се опитваше да открие някаква, пък каквато и да била тя, закономерност. Не откривах никаква, ама никаква връзка със заобикалящата ни реалност. Вгледах се и в земята, в асфалта, в плочките и тревата в градинката, където нещата падаха и се превръщаха в други неща. Тези нови неща явно бяха много нестабилни, защото само след секунди изчезваха. Не можех да определя дали точно изчезваха, попиваха или се изпаряваха. Явно беше нещо средно между трите неща.
Накрая се престраших и неуверено протегнах ръка към падащите от небето неща. Опитах се да хвана някои от тях, но в спираловидния си полет те някак си успяваха да се изплъзнат от пръстите ми. Дори и не оставяха никакви усещания при допира с ръцете ми. Все едно прекарвах ръката си през сноп слаба светлина.
Да, светлина! Това беше думата, с която, що-годе можеше да се оприличи материята на този необичаен дъжд. Поразрових из бедните си познания по физика и си спомних, че действително светлината има проявление и като материя.
И ако е светлина, то откъде идва, защо се извива на спирали и в какво се превръща, щом достигне земята? А после къде изчезва и защо? Ако светлината действително в случая се проявява като материя, то тя определено ще запази количеството си, дори и за промени формата си. В какво се трансформира, щом падне върху повърхността? Къде отива после? Ей такива въпроси се блъскаха в главата ми. Точно те ме накараха тихичко, докато още всички спят, да се облека, да изляза навън и да видя нещата отблизо.
Навън още нямаше никой. Явно аз бях най-ранобудният човек в квартала тази ранна утрин. Стоях под дъжда и гледах как светлинните снежинки се плъзгаха танцувайки покрай мен, падаха на плочника, за миг променяха формата си и после изчезваха.
Разходих се до другия край на уличката, огледах къщите, блоковете, дворовете, кварталната градинка. Навсякъде снежеше светлина. И аз бях единствения човек, който се беше събудил толкова рано, за да се полюбува на това явление, да го изучи и да се опита да намери неговото обяснение. Бавно се върнах пред моята кооперация и преди да се прибера вкъщи, спрях за момент, разперих ръце, вдигнах лице към небето и затворих очи. Опитвах с да усетя този дъжд с някои други сетива, които обикновено човек не използва в ежедневието си. Опитвах да се отворя рецепторите, които човешката раса е оставила да закърнеят, да атрофират, и после е забравила за тяхното съществуване.
Стоях така под светлинните неща и вече бях абсолютно сигурен, че всеки момент ще получа някакво ново усещане. Трябваше ми само още малко време. Трябваше да прочистя съзнанието си от делничните неща. Трябваше да изхвърля от себе си шлаката на стреса, на завистта, на кавгите, и сплетните в службата. Да изхвърля боклука, наслояван в душата и в тялото ми от години.
Реших, че ще има по-голям ефект, ако легна на земята и се опитам да медитирам. Като студент се увличах от йога и знаех как става. Дори на няколко пъти успявах да постигна почти пълно освобождаване на съзнанието си.
Без да отварям очи, за да не за изгубя постигнатия до момента ефект, клекнах и пипнешком легнах на плочките пред входа на кооперацията. Отново започнах да изчиствам съзнанието си от мисли и образи. Трябваше ми пълно освобождаване, за да мога да разбера това, което се случваше около мен. Постепенно отпуснах мускулите си, престанах да мисля за тялото си, престанах да го усещам. Вече бях само дух, почти освободен от материята. В празното пространство на съзнанието ми започнаха да се оформят някакви нови и странни понятия, прокрадваха се и дефиниции, които се опитваха да обяснят тези нови неща в мен. Започнах да виждам светлинния дъжд, дори и през затворените си очи. Той вече не се плъзгаше по тялото ми, а минаваше през мен, през духовната ми материя.
Сега вече се появиха и първите усещания. Падащите от небето неща задействаха скрити в мен рецептори, които преведоха новите усещания на езика на тленното ми и материално човешко тяло, за да мога да ги усетя. Разбирах, че този превод е прекалено груб и несъвършен. Той в много малка степен успяваше да се докосне до истинската същност на явлението, на което бях свидетел. Но както и човешките езици са бедни откъм думи, за да опишат това, което се случваше, така и езикът на човешкото тяло и неговите сетива беше доста далеч от възможността да опише новите ми усещания в тяхната пълнота. И все пак усилието си заслужаваше. Все пак сега усещах нещата, които валяха от небето. И дори вече започнаха да се оформят някакви първични съчетания от човешки думи, с които всичко това може да бъде описано. Поне до толкова, че да го разбере друг човек. Стига, обаче, този другият, да иска да ти повярва.
И точно в този момент някъде отдалеко чух познат човешки глас, който рязко ме изкара от унеса:
- Мамо, защо татко е легнал пред входа на блока?
Отворих рязко очи и светлината ме преряза като нож. Дъщеря ми стоеше по нощница на балкона и ме гледаше втрещено. След малко до нея се появи и жена ми, която не можа и да продума от учудване.
Надигнах се от плочките и се огледах. От небето вече не падаха светлинните неща. Около мен пак валеше, но беше сняг. Най-обикновен сняг. Първият сняг за тази година. Късната есен вече се превръщаше в ранна зима.
Усмихнах си към терасата и заразмахвах ръце и крака, за да направя снежен ангел и извиках към балкона:
- Честит ви първи сняг, мили мои!

РАЗКАЗИ ЗА ИЗКУШЕНИ ЧИТАТЕЛИ - от проф. Огнян Сапарев

2008-09-10T20:35:00.000-07:00

Предговор към книгата "Разкази за двама"

http://www.helikon.bg/index.php?act=books&do=detailed&id=700083

Не съм голям привърженик на предговорите към книги на млади автори - по няколко причини, които всеки от вас може веднага да изброи. Но този случай е по-различен. Защото тези къси разкази (наистина много къси) са доста необичайни за българската литературна практика. И не просто като жанров коктейл, а като естетическо предизвикателство към читателите.
Тези кратки разказчета, тези "игри на перото" могат да сепнат всеки разглезен от популярни четива ленивец. Защото изискват по-внимателно четене и по-изкушена литературна чувствителност. Това е дръзка смес от гротеска и лирическа импресия; това е проза изповедна и игрова, наивна и направена, фейлетонна и параболична... Изобщо - литературно изкушена и подчертано градска. Тя прави шокиращи смислови скокове с помощта на буквализирани метафори и алегории; осъществява впечатляваща комбинация на ниски битови детайли и високи фантастични трансформации. И ако в много случаи това е модел от типа "чудото в/на всекидневието", истинският въпрос е в характера на това чудо, което варира в широкия диапазон поетично - фейлетонно - сатирично - гротескно.
Е, добре де, не навсякъде тези конфликтни (и трудно съвместими) съчетания са достатъчно убедителни. Но като цяло книгата е несъмнен успех. Това не са литературни гримаси, това е неочакван, но в някаква степен закономерен литературен експеримент. Защо ли?
Защото зад тези провокативни "литературни игри" наднича (усмихнато и озъбено) съвсем реалният стрес на последните петнайсетина години, когато магмата на демократичното ни ежедневие се изля и застина в невъобразими социокултурни и идеологически конфигурации.
Кратките разкази на Стефан Бонев не само творчески изразяват, но и доста успешно се опитват художествено да овладеят този стрес с помощта на гротесков катарзис, на ироничен оптимизъм; чрез игрова опора в горчиво-сладкия вкус на ежедневието и скептичния български оптимизъм.
Вярвам в литературното бъдеще на автора - ако, разбира се, остане верен на себе си.

ЕГОИСТИЧЕСКИ РЕАЛИЗЪМ

2007-08-05T23:35:00.000-07:00

На моя любим стар приятел
– бойлера в банята…

Всяка сутрин си правя малък, и досега – таен, ритуал. Нещо като молба към някакъв мой си Господ, създаден по мой образ и подобие. Такъв Бог, какъвто на мен ми се иска да бъде: добър, по-често отзивчив, друг път – не толкова. Образът му е смътен, неясен и обвит в някаква си негова мистика. Понякога ми помага, друг път ме наказва за сторените грехове. Неведоми са пътищата Господни.
Та всяка сутрин, докато се стягам за работа, и докато все още не е станала жена ми, извършвам ритуала си. Стискам за миг очи, стискам и зъби, и се опитвам да си представя как денят ще бъде успешен. Как всичко ще е наред с майка ми, която живее сама на петстотин километра от мен. Как поредните щури хрумвания на ексцентричната ми дъщеря ще завършат безпроблемно. Как всичко ще е наред и с тъща ми. Как ще вървят благополучно бизнесменските дела на балдъзата. Как в работата на жена ми всичко ще е наред. Как всички ще са живи и здрави. Как строежът на новата кооперация ще върви безпроблемно. Как старият и трикратно ремонтиран бойлер в банята и климатикът в хола – втора употреба, ще продължат да се държат мъжки. Нали са ми приятели… И разни други такива работи си измолвам от моя Господ.
А като се замисля след ритуала – в повечето случаи винаги забравям да пожелая нещо и за себе си. Но като се замисля още повече – пък нали когато всичко е наред с близките ми, когато сред тях цари мир, щастие, здраве и спокойствие, когато битието ми, макар и бедно, е стабилно, ще съм по-спокоен, по-весел, следователно, и по-здрав. И това ако не е егоизъм от моя страна, то направо здраве му кажи.

КОМШИЯТА

2007-08-05T23:33:00.001-07:00

Комшията е почти глух. Оглушал е с годините. Май има и нещо от фронта, някаква граната гръмнала близо до него, и оттогава започнал да недочува.
И понеже е глух, не чува писъка на спирачките от улицата под нас, не чува воя на полицейската сирена, нито пък среднощните пиянски крясъци от ресторанта отсреща. Не чува и продрания лай на кучето в старата къща долу. Не ги чува, но не чува и птичките, които са се заселили в клоните на черешата, и които са точно под прозореца му.
Съседът ми не чува и телевизора си. Постоянно му надува звука, от което мен ме хващат мътните. Иде ми да отида и да му звънна на вратата като на пожар, и да му тегля една нашенска. Все пак цял ден съм бил на работа, трепал съм се. И ми се иска спокойствие поне вкъщи. Но не отивам да му звъня, псувам си го само тихо. Почти наум. За да не ме чуе жената от кухнята. Когато и тя се ядосва на комшията и ме пита защо не отида да му звънна, аз и отговарям, че няма смисъл. Нали миналата година му звънях веднъж, той не си чува и звънеца.
И сега го чувам, докато се въртя в леглото и стискам очи, за да заспя. Какво пак се е разприказвал посред нощ. Нали е глух – не чува дори себе си. И се надвиква с мислите ми, надвиква самотата си, безсънието ли, безсъницата ли… Гласът му е силен и молещ, но неразбираем. Думите му се овалват една в друга, докато стигнат до мен през панела. Не че държа да разбера какво толкова приказва, но така и така не мога да заспя…
Освен че е глух, комшията вече и недовижда. Очите му отслабнали постепенно. Това вече наистина ще да е от годините. И от работата му. Преди да се пенсионира е бил счетоводител. От толкова много взиране в сметките по осем часа на ден, е нормално да останеш без очи. И сега ходи с два чифта очила, наложени едни върху други. И пак не може да види това, което виждам аз. Не вижда как от последния етаж хвърчат найлонови торбички с боклуци, в опит да уцелят отвора на контейнера за отпадъци. Не вижда двете коли, които са се блъснали на кръстовището пред блока ни. Не вижда кръвта по асфалта, нито пък човека който си скубе косите, седнал на бордюра. Но не вижда и птичките, които пеят на клоните пред терасата му, нито сочната блондинка, която се е изтегнала по бански с книжка в ръка на терасата отсреща. Това за блондинката не евярно. Увлякох се нещо. И аз не я виждам. Каква ти блондинка по бански и с книжка посред нощ?
Фантазии!

КОМИНОЧИСТАЧЪТ

2007-08-05T23:24:00.000-07:00

Коминочистачът…Ето го пак… Облечен в перфектните си черни дрехи, преметнал на рамо дебела навита тел с рошава топка накрая. С черна шапка, бели коси и широка добряшка усмивка.
Доколко е коминочистач и доколко не е - това е спорен въпрос. Някои казват, че наистина ходел по къщите и продухвал запушените комини. И не вземал много – кой колкото даде. Или каквото даде – някои му плащали с яйца, други с домашни луканки, или пък с ракия. Всеки дом у нас си има своя собствена валута, която е конвертируема. Т.е. можеш да я замениш, продадеш или просто да си я изядеш и изпиеш.
Според други, коминочистачът не е никакъв коминочистач. Никога не се бил качвал на покрив, дори го било страх от високото. Бил самоук актьор. Ходел по авто и ж.п. гарите, разхождал се по Главните и по не чак толкова главните улици на градовете и се усмихвал широко и по добряшки. И нали хората са си суеверни, всеки гледал да се приближи уж случайно до него и да го докосне за късмет. Нали коминочистачите носят късмет.
И като го докосвали, бутали тайничко някоя друга стотинка или пък лев в джоба на черното му сако. А пък по-отворените го заприказвали и дори най-открехнатите го черпели по нещо в някое кафене. Коминочистачът не само че не отказвал, но се усмихвал още повече и още по-добряшки.
Трети пък разправят за него, че навремето наистина бил истински коминочистач. Ходел по покривите, продухвал комините и получавал къде пари, къде яйца, къде луканки и шишета ракия в замяна. Но после остарял за тази опасна професия, пък и нали вече навсякъде е с парно, газификация и климатици – кой да ти пали вече печка… Та се бил отказал и сега раздавал само късмет и щастие по авто и ж.п. гарите и по улиците на градовете.
Ето го, приближава към мен. Гледа ме в очите и се усмихва, усмихва... Само като му видиш лицето и ти става едно спокойно, щастливо и късметлийско. И колкото се приближава към мен, толкова повече се усмихва и толкова повече ме гледа с добряшките си очи.
А аз бъркам дълбоко в джобовете си, свеждам поглед към върховете на обувките си и ми става неловко. Чувствам се като задръстен от много години комин. Чак ушите ми пламват, а ръцете ми ровят ли, ровят из широките джобове на якето.
Коминочистачът вече минава покрай мен и случайно ли, нарочно ли, не знам, ме докосва. Върхът на големия черен топуз се отърква о бузата ми. От което ръцете ми започват да се мятат още по-настървено из джобовете. И нямам никакви дребни, майка му стара! Я, някаква монета се е оплела в носната ми кърпичка. Двайсет стотинки ли, петдесет ли, може да е левче - пръститите ми опипват трескаво монетата.
Обръщам се рязко с монетата в ръка, но от коминочистача няма и помен. Все едно изобщо не го е имало. Не може да съм си го измислил! Истински си беше.
Докато се озъртам, с периферията на зрението си забелязвам чернината от коминочистача, останала по бузата ми. Докосвам я с ръка – ами че това са си сажди, ама наистина истински сажди!

КЛОШАРЯТ

2007-08-05T23:23:00.000-07:00

Бях издал първата си книга и вече смятах, че светът е мой. Първите добри думи ми вдъхнаха увереност и ми дадоха стимул да пиша още и още. Усетих, че и хората започват да ме възприемат по по-сериозен начин. С изненада установих, че имам много повече приятели, отколкото съм си мислел преди. А книгата се четеше, търсеха я, наложи се да направя допечатка, тъй като тиражът й свърши за по-малко от два месеца след премиерата, която се постарах да бъде помпозна. Бях останал само с няколко екземпляра - нещо като неприкосновен запас.
Славата ми постепенно растеше, а заедно с нея се повишаваше и самочувствието ми. По онова време обаче, аз не си давах ясна сметка за тези неща. Възприемах успеха си само откъм положителната му страна. Консумирах това, което ми се предлагаше с пълни шепи, без дори да се огледам наоколо. Доста по-късно, когато между впрочем вече беше твърде късно, осъзнах, че медалът има и друга страна. Явно е трябвало да се случат много нелицеприятни за мен неща, за да разбера, че покрай славата съм станал надут и горделив. Тогава не ми правеше впечатление, че се държа с хората около себе си надменно и със снизхождение. И то само поради това, че те нямат моя талант и известност.
Заедно със славата заваляха и поканите. Участвах в телевизионни и радио предавания, давах интервюта за вестници и списания, караха ме да връчвам награди на ученици и млади дарования, без дори да съм имал време да се запозная с постиженията, за които са отличени.
Получих и доста покани за работа. Бях на седмото небе от факта, че имам възможност да избирам какъв възлов пост да заема. И това се случваше във време, в което много други хора биха се радвали просто да имат каквато и да е работа, за да могат да изкарват прехраната за семействата си. Избрах си един от предлаганите ми постове - главен редактор в престижно издателство, чието име няма да споменавам.
Имах чувството, че накъдето и да тръгна, хората пред мен правят пътека, кланят ми се и са готови да изпълнят всяка моя прищявка. А аз не се свенях да искам от живота и от хората около себе си нещата, които те бяха готови да ми предложат веднага.
Светът е в краката ми, казвах си наум, когато седях в голямата зала на едно от градските читалища. Бяха ме поканили на тяхното тържество. Трябваше да връчваме награди на ученици, спечели конкурс за есе, чиято тема се опитвах да си припомня, докато дойдеше редът ми да връчвам грамоти.
Впрочем имаше ли значение каква е темата?! Аз винаги можех да импровизирам нещо. Да не би да бяха първите награди, които трябваше да връча. Хората ме познаваха и щяха да погълнат всяка моя дума, каквото и да кажех. Вечерта щяха да ме излъчват по телевизиите, а утре сутрин, докато секретарката ми сервира кафето в луксозния ми кабинет, щях да се видя по първите страници на вестниците - усмихнат, уверен, недостижим...
Времето минаваше, децата излизаха едно по едно на подиума и сричаха притеснено творенията си. Мои колеги по известност се редуваха да им връчват наградите, извиквани на сцената от конферансието. Моят ред нещо не идваше. А трябваше да съм сред първите. Все пак бях главен редактор на едно от най-големите издателства - как така някакви редови чиновници ще се явяват преди мен. Това си мислех, докато с превзет възторг и изкуствена усмивка на лицето, ръкоплясках на наградените и на думите, казани от награждаващите.
Усмивката ми започна да се превръща в болезнена гримаса, още повече че от известно време долавях около себе си ужасна смрад на вкиснато и застояла пот. Огледах се, помирисах деликатно под ревера на скъпото си сако. Погледнах също новата си риза и марковата си вратовръзка.
Замислих се за момент дали тази сутрин не съм забравил да си взема душ, преди да изляза от къщи. Никога не пропусках сутрешния душ. Той ме зареждаше със свежест, самочувствие и енергия.
Огледах се. Отдясно седеше и също като мен се усмихваше един популярен водещ от местната телевизия. Беше облечен изрядно. Отдавна беше минал реда си във връчването на наградите и сега чакаше времето за коктейла, организиран в съседната зала от домакините. И аз вече предвкусвах хапките с черен хайвер, гръцките кюфтенца, скъпите филета и останалите гастрономически предизвикателства. Естествено - полети със скъпи напитки и светска раздумка.
Погледнах наляво и тогава разбрах. От лявата ми страна неусетно беше седнал един небръснат мъж, с дълга, сплъстена коса и с омазано и излъскано сако, което беше поне с няколко номера по-голямо от неговия размер. Той бръкна в левия джоб на сакото си, като от това инстинктивно се наведе надясно към мен. Тогава усетих смрадта толкова силно, че едва се сдържах да не повърна. Придвижих се деликатно на стола, така че да се отдалеча от него, държейки ръка на устата си.
Клошар! Какво правеше той тук! Това не е място за вмирисани скитници, които спят под мостовете на Марица и ровят в кофите за боклук. Погледнах крадешком наляво. Човекът беше извадил ръката си от джоба и в нея държеше нещо, което някога трябва да е било носна кърпа. Той се изсекна рязко, а после избърса потното си чело.
Потръпнах и се дръпнах още по-встрани. Популярният водещ беше изненадан от действията ми, но не каза нищо. Само подуши въздуха, напрягайки ноздри, и ме погледна още по-странно. Той сигурно вече си мислеше, че вонята идва от мен. Усмихнах му се измъчено, когато телевизионната звезда също се отдалечи, премествайки се на стола си.
Дано да ме извикат по-скоро да връча тая проклета награда, за да мога да се измъкна оттук, молех се наум аз. В този момент не можех да се измъкна, без да вдигна от местата им телеводещия или клошаря. Освен това напускането ми по време на церемонията щеше да е проява на много лош вкус.
Още около час продължи тържеството по връчването на наградите. През това време се чувствах адски неудобно. Имах чувството, че миризмата се пропива постепенно и в мен. Така и не ме извикаха да връчвам награди. Нещо явно бяха объркали в сценария. Но след края на тържеството никой не дойде да ми се извини за гафа, както очаквах. Прескочих коктейла, обясних на организаторите, че имам главоболие и си тръгнах, изпратен от пресилените им усмивки, в които усещах едва прикрита погнуса.
На входа се обърнах и отново видях клошаря. Видът му ме изненада. Той не изглеждаше точно като скитник, както го възприемах, когато беше близо до мен. Сега той ми приличаше по-скоро на артистично облечен художник, скулптор или друг човек на изкуството. Беше бръкнал небрежно с лявата си ръка в онзи, същия джоб, от който преди малко измъкна мръсната носна кърпа. В дясната си ръка държеше изящна чаша със шампанско и усмихнато говореше с някаква дама и с телевизионния говорител.
Бях като ударен от мълния. Или по-точно с мокър парцал. Или още по-точно - с мръсен и мокър парцал, с който цял ден е бърсан подът в някои градски писоари. Чувствах се ужасно. Не помня как съм се добрал до дома си. Единственият ми спомен беше от таксиметровия шофьор, който още след влизането ми в колата, побърза да отвори широко прозореца си и да се отдръпне възможно по-далеч от мен.
Обичах дома си. В не едно интервю съм цитирал старата английска мъдрост, че моят дом е моята крепост. Бях го обзавел с модерни, изчистени мебели. В истинската ми камина горяха истински дърва, окачените тавани бяха най-доброто, което можеше да се намери на пазара. Същото важеше за дограмата, за домашното кино, аудиоуредбата, компютъра... Всичко беше един път.
Когато се прибрах този път обаче, домът ми ми се стори като стара и воняща бърлога на някой мръсен звяр. Всичко ми изглеждаше старо и овехтяло. Погледнах се в голямото огледало в антрето и долната ми устна увисна. Скъпият ми костюм имаше вид, като че ли съм го носил половин век, без да го смъквам от гърба си. Реверите ми бяха измачкани. Ръкавите бяха изтърбушени и излъскани на лактите, с разръфани краища, а джобовете - увиснали и омазнени. Вратовръзката ми си стори стара и захабена, а по чисто новата риза се мяркаха упорити и засечени от неправилно пране петна.
Най-лошото беше, че вонях! Вонях като онзи клошар или може би скулптор или художник... А човек на изкуството не може да вони. Хвърлих в пералнята всичките си дрехи и веднага влязох в банята. Не пестях нито скъпите си шампоани, нито вносните си препарати за луксозната си вана. Докато се киснех в нея, си мислех, че ето, свърши се. Изкъпан съм, изчистен, ще си облека нови и изгладени дрехи и пак ще бъда същият преуспяващ човек. После дълго и с удоволствие се бръснах на чешмата.
Излязох от банята, изтрих се с хавлията, облякох нови дрехи и седнах да си почина пред огромния телевизор. Дистанционното нещо обаче засичаше. Образът беше отвратителен, а екранът ми се виждаше доста по-малък. Тъкмо в информационната емисия даваха репортаж от връчването на днешните награди. Видях клошаря- скулптор, естествено показаха и тв-звездата. После двамата връчваха награди. Не може да бъде - кога този уличник е връчвал награди! Не си спомнях подобно нещо. Представиха го с някакво наистина артистично име, което ми звучеше страшно познато и известно, но веднага ми излезе от ума. Не можах да го запомня. Сигурно стана така, защото вниманието ми бе ангажирано да видя себе си в кадър. Но на стола, на който бях седял, мярнах друг човек. Познавах го отнякъде. Бях го виждал съвсем скоро. Бях го виждал в собствения си дом, при това само преди половин час. Това беше човекът, когото видях в огледалото.
Изтърчах отново в антрето, светнах всички лампи и се погледнах. Срещу мен беше същия онзи човек, когото видях, преди да вляза в банята. Усетих, че отново воня. Вонях, въпреки всички препарати във ваната, въпреки новите си дрехи. Не знаех какво става. Отидох и се хвърлих в леглото си. Чувствах се адски изморен. Заспах веднага, потънал в смрад и вкиснати сънища. Заспивайки, си мислех успокоително, че когато се събудя на сутринта - всичко ще е наред.
Обаче не стана така. Сутринта бях още по-скапан и още по-вмирисан. Брадата ми беше набола, все едно не се бях бръснал цяла седмица. Дрехите ми изглеждаха още по-изхабени и мръсни - като че ги бях събирал от кофите за боклук. Не ми помогнаха нито банята, нито бръсненето, нито съвсем новия костюм, който досега бях обличал само веднъж. Уших по поръчка специално за премиерата на книгата ми. Когато най-после сметнах, че съм готов да се покажа на обществото и се погледнах в огледалото, оттам продължаваше да ме гледа познатият ми опърпан и брадясал клошар с дълга и неподстригвана от години сплъстена коса.
Въпреки всичко събрах сили и излязох. Закъснявах за важна среща, която трябваше да се състои в един от най-изисканите ресторанти на града. Тази среща беше много важна за мен и за издателството, което ръководех. Слязох пред блока, като се опитвах да не гледам комшиите си в очите. Но и те също не ми обръщаха внимание. Опитах се да отключа и да вляза в колата си, но всичко, което успях да постигна, беше, че се задейства алармата. Сега оставаше да ме помислят за крадец.
Бързо изтичах на булеварда и се опитах да си хвана такси. Шофьорите обаче се правеха, че не ме виждат, когато им махах и чуках с пръсти по стъклата им. Един дори ми се развика, че когато излезе, ще ми тегли един... А друг запали и изчезна от пиацата, още преди да съм стигнал до него. Трябваше да ползвам градския транспорт. А бях забравил дори колко струва билетчето за автобуса.
Когато най-после се добрах до ресторанта, където беше срещата ми, охраната не ме пусна да вляза. Не обърнаха внимание нито на резервацията, която имах, нито на документите, които им показах. Впрочем, те не искаха изобщо да ги видят. Просто ме изритаха навън. Същото нещо ми се случи и когато поисках да вляза в издателството, което оглавявах.
Когато след дълго скитане се опитах да се прибера у дома, ме очакваше нова изненада. Ключовете не ставаха за армираната врата на апартамента ми. Докато се опитвах да превъртя ключа с треперещи ръце, чух, че на горния етаж се захлопва врата и дамски токчета затропаха надолу към мен. Прибрах ключовете и през глава се втурнах надолу по стълбите.
Вече беше започнало да се свечерява, когато скитайки се по улиците на квартала, видях няколко мъже, които досущ приличаха на мен. Седяха в един полуразрушен гараж и предъвкваха някакви мърляви хамбургери, явно изровени от боклука на близкия ресторант. Почувствах се ужасно изморен и гладен. Седнах при тях и единият ми отчупи от сандвича си. Имаше гаден вкус и миришеше на гнило. Но това не ми правеше впечатление. И аз миришех по същия начин. Имах чувството, че това е най-вкусното нещо, което съм ял през живота си. Усмихнах се на двамата си нови приятели. И те ми се усмихнаха в отговор. Изведнъж се почувствах страшно спокоен в тяхната компания. Единият от мъжете четеше някаква книга. Погледнах я по-внимателно - та това беше моята книга. Понечих да им го кажа, но се отказах от намерението си. Кой щеше да ми повярва. Та нали аз бях един от тях.
Изведнъж цялата абсурдност на последните дни се превърна в умора и ми се приспа. Катурнах се на едната си страна и легнах на студения и мръсен под на гаража. Заспивайки, усетих как двамата ми нови приятели ме завиват със стари вестници. Стана ми приятно и уютно. Чувствах, че най-после съм си у дома.

КАТО КРИЛА НА АНГЕЛИ

2007-08-05T23:21:00.000-07:00

Йохан Ван Ларен седеше на бюрото си, опрял лакти на плота и заровил почти прозрачните си пръсти в оредяващата си русолява коса. На това старо писалище бяха работили баща му, дядо му и прадядо му. През всичките тези дълги десетилетия кабинетът беше запазил едновремешния си вид и стил, сякаш навън Амстердам не се беше променял от времето на вятърните мелници.
И през всичките тези години бизнесът на семейството беше във възход, доказвайки пред света за пореден път, че холандец е синоним на търговец в най-добрия смисъл на тази дума, разбира се. Всичко беше така до момента, в който с този бизнес се захвана младият Йохан. Сам той усещаше, че генът му не е точно същият като на предците му.
Влечеше го повече изкуството. От малък обичаше да рисува. Все пак, освен търговец, холандец означава и художник. Обаче, рисуването не се приемаше особено на сериозно от семейството и в крайна сметка младата издънка на стария търговски род трябваше да поеме бизнеса с производството и продажбата на електроматериали. Контактите, щепселите, електромерите, лустерклемите и фасонките не бяха най-любимата тематика на Йохан, но той, ще - не ще, трябваше да се занимава с тях.
По-малко от пет години бяха изминали от смъртта на баща му, а семейната фирма вече беше пред фалит. Йохан нямаше нито усета на търговец, нито познанията на инженер, а още по-малко пък находчивостта на юрист. Докато се опитваше да го управлява, бизнесът му нанесе такива щети, че в момента срещу него водеха дела, както кредиторите му, така и клиентите, бившите му работници и персонала, които не бяха получавали заплати от доста месеци. За данъците да не говорим.
Йохан вдигна очи от писалището, отпи поредната солидна глътка от чашата си с уиски и огледа кабинета. Единственото ново нещо тук беше компютърът. Иначе всичко си беше както в онова време, когато прадядо му се заселил на това място, построил къщата и започнал бизнеса си.
Впрочем, и още едно нещо нарушаваше брилянтната хармония на старинното бюро - стоманената студенина на стария револвер, останал от времето на дядо му.
Йохан не намираше повече смисъл в живота си. Не се справи и провали традиционния семеен бизнес. През това време дори и лиричната му душа беше закърняла, затрупана от купища отчети, сметки, договори и ипотеки. Тази сутрин беше изровил статива, платната и палитрата, до които не се беше докосвал от много време. Оказа се, че няма вдъхновение да нарисува каквото и да било. Оставаше му само този стар семеен револвер. Гледаше го и не можеше да накара ръката си да го вземе и да го насочи към слепоочието. Дори и за това не ставам, каза си Йохан и удари с юмрук по масата.
Точно в този момент се почука. Йохан стреснато понечи да скрие пистолета, но преди да успее да го направи, вратата се отвори и в кабинета влязоха двама непознати млади мъже. Бяха ниско подстригани, широкоплещести и облечени в почти еднакви елегантни, но някак безлични черни костюми.
- Знаем, че искате да се самоубиете - каза единият от тях.
- Знаем и защо. Впрочем, май всички знаят - допълни другият.
- Кои сте вие? - не можа да познае собствения си глас Йохан. Уплахата, която изведнъж го обхвана, беше по-силна дори от страха пред самоубийството.
- Нека да приемем, че ние сме вашите ангели-пазители - отвърна първият с тънка иронична усмивка. - Извинете ни, че се появяваме толкова късно, за да спасим вашия бизнес. Макар че, в крайна сметка, ако нямаше нещо за спасяване, нямаше защо и да се появяваме при вас. Нали така?!
- Предлагаме ви една сделчица - допълни другият и сключи пръстите на ръцете си. - Нека бъдем делови - от вас все още престижното западняшко име - вашето лично име и това на фирмата ви. От нас парите - те са безименни и не миришат, но са също така престижни.
- Ще се разплатите с всички, на които дължите пари - продължи първият. - А после ще приватизирате държавна електрокомпания в една малка европейска страна, която неотдавна се раздели с комунизма.
- Предлагаме ви почтен бизнес, така че от тази антика няма да имате нужда - каза вторият мъж и взе револвера от бюрото му. От движенията му личеше, че има опит в боравенето с оръжия.
- И, моля ви, забележете! - вдигна показалец първият ангел. - Единствените ви задължения ще бъдат само да подписвате документи и да правите добро впечатление. Има кой да мисли за останалото. И все още не е късно да станете известен художник. Покрай другото - все пак сте холандец.
През цялото време Йохан Ван Ларен не можа да обели и дума. Успя само да ахне, когато двамата неканени гости изсипаха върху писалището му съдържанието на своето елегантно черно куфарче. Търкалящите се пачки и банкноти му шумоляха почти като крила на ангели.

КОВЧЕГЪТ НА МАЛКИЯ СТАР НОЙ

2007-08-05T23:03:00.000-07:00

Моят дом - моята крепост...

Дъждът се изсипваше на такива внушителни талази, че човек би си помислил - ето това е началото на потопа. Началото на края! Иде Божието наказание за всички грехове на човечеството. Вятърът навяваше пороя върху стъклата, блъскаше по прозорците и сякаш се опитваше да ги отвори, за да се настани в стаята. И като не можеше да ги отвори, тряскаше с някоя друга мълния, за да покаже колко го е яд от всичко това.
Човекът се почувства едва ли не благословен, че точно в такова време си е вкъщи. Че не му се налага да излиза навън в този ад. Че същото се отнася и до близките му, които също си бяха у дома.
Почувства се като един малък Ной, който е успял да приюти поне най-любимите си хора, заедно с котката, кучето, папагала, аквариумите с рибките и хамстерите на внуците. И всичко това - в този изстрадан чрез заеми, ипотеки, нерви и изстискано здраве, маломерен апартамент. В този малък Ноев ковчег, чиито главница и лихви все още не беше успял да изплати, макар че вече се беше пенсионирал.
Навън дъждовните капки започнаха да тропат още по-силно, превръщайки се в зърна на градушка. Те тупваха косо в плитките локви на асфалта, а ледените им отломки се разлетяваха във всички посоки. Отиде си реколтата и тази година, клатеше глава човекът. Зеленчуците, плодовете, олиото - всичко щеше да поскъпне отново заради тези градушки.
Когато дъждът понамаля и градушката вече се беше изсипала, мъжът отвори широко прозореца, а небето му отвърна с недоволния мърморещ тътнеж на отдалечаващите се гръмотевици. Отвън го връхлетя следдъждовната свежест, като че току-що си беше взел бърз душ със студена вода. Усети аромат на цветя и мирис на мокър асфалт. Някъде високо в небето вятърът вече беше подгонил облаците и те си тръгваха като големи мътни платноходи, освобождавайки лъчите на провиращото се през тях слънце.
Свърши се с потопа! Човекът отвори вратата и излезе на терасата. Свежестта го обгърна вече отвсякъде и той се почувства като новороден. Протегна ръце встрани и нагоре, затвори очи и вдиша дълбоко от пресния въздух. Завладя го чувството, че отново е част от хармонията на природата. Почти материално усещаше невидимите нишки, които свързваха тялото и духа му с дърветата, с тревите, с облаците и вятъра, с високите планински върхове, които надничаха иззад огромните сиви и многоетажни блокове.
Почувства се като малка частица и от Божия промисъл. Не че вярваше кой знае колко в Господ, но не беше и атеист. Беше кръстен и ходеше на църква по Коледа и Великден.
Огледа се. Терасата беше мокра и обсипана с по-едри дори от орех зърна на градушката. Ако това те удари по главата, докато си навън, просто си оставаш на място, помисли си той. После се наведе, за да вземе едно от тях. Изведнъж десният му крак се хлъзна върху едно от тези топчета и той политна рязко, без да успее дори да извика.
Последното нещо, което запечатаха широко отворените му зеници, беше острият ръб на ръждясалия метален парапет на терасата, който с бясна скорост приближаваше към челото му.

АВТОБИОГРАФИЯТА

2006-04-12T05:08:00.000-07:00

Аз ви пуснах сума ти и разкази, но съвсем забравих да ви разкажа за себе си. Тъй че кой съм аз?
Роден съм на 4 април 1961 г. в Сливен, след което живях в Силистра. Завърших МЕИ - София. От студентските си години публикувам разкази, проза, фейлетони, сатири. През последните двайсетина години живея в Пловдив. Първоначално работих като инженер, след това като журналист във в. “Провинция”, “Свобода”, “Марица” и PR на Пловдив, а сега - на Пловдивския общински съвет. Публикувам редовно свои литературни творби в местната преса и в различни електронни издания. Мои разкази са превеждани и публикувани в американски списания и антологии. През 2005 година излезе от печат дебютният ми сборник “Разкази за двама”.

ГРАЖДАНИНЪТ

2006-03-14T21:05:00.000-08:00

Сенките на облаците игриво плуваха и образуваха причудливи фигури върху развълнуваното от летния вятър море от узряла златна царевица. Дори през прашния прозорец на междуградския автобус картината беше вдъхновяваща. Изведнъж, обаче, сякаш за да върне отново наблюдателя в реалността, царевицата свърши и мястото и беше заето точно от нейната противоположност. През стъклото Йордан виждаше само почернелите стебла на изгорели слънчогледи, които все още крепяха клюмналите си и с цвят на въглен пити. И тази година олиото ще е скъпо, помисли си пътникът и въздъхна дълбоко.
Всеки ден пътуваше с този автобус от областния град до селото си, но никога досега не беше обръщал внимание нито на златното море от царевица, нито на изгорелите слънчогледи.
За разлика от съселяните си, Данчо не беше земеделец в душата си. Получи немалко земи след реституцията, но дори не ги си направи труда да ги обиколи. Включи ги в новосформираната в селото кооперация и забрави за тях. Сещаше се, само когато дойдеше време да получи полагащата му се за собствеността рента, която продаваше на място на някой от съкооператорите си, слагаше парите в джоба и пак се запиляваше към града, където си беше намерил работа в редакцията на местния всекидневник.
Още от малък предпочиташе да чете книги, вместо да тича из прахоляка с другите деца. Съучениците му го взимаха на подбив заради отрано сложените очила и заради това, че беше различен от тях. Но в същото време го и уважаваха, защото беше най-добрия ученик, не само в класа, но и в училището. И как нямаше да го уважават, като им пишеше домашните, подсказваше им и охотно им даваше да преписват от него, докато правеха контролни. Завърши с отличие осми клас, а после и гимназията. Всички очакваха от него да кандидатства в някое престижно висше учебно заведение. Той обаче започна работа във вестника. Взеха го на щат, макар да нямаше висше образование. Главният редактор на частното издание не робуваше на това хората му да имат дипломи, той искаше да могат да пишат. А Йордан имаше леко перо, изпод което излизаха най-интригуващите и завладяващи репортажи. Той не просто редеше, а направо жонглираше с думите. Дори и от най-незначителното събитие успяваше да сътвори завладяваща история.
Беше имал възможност да си купи жилище в града. Имотите му бяха предостатъчно, за да покрият луксозен апартамент и кола, че дори и щеше да артиса. Пък и като се замислеше, май нищо вече не го свързваше с това село – все още не беше женен, а родителите му отдавна бяха починали. Въпреки това Йордан предпочиташе да пътува всяка сутрин с автобуса до града и вечер да се връща в къщата си на село. Пътят не беше чак толкова дълъг – само някакви си двайсет и пет километра. Дето се вика, ако се напъне, можеше и пеша да ги мине без много зор. Съселяните му, които го виждаха най-вече по празниците, когато единствено се задържаше на село, му викаха Гражданина. Отначало това го дразнеше, но впоследствие свикна с прозвището си – все пак в тази дума нямаше нищо обидно.
Данчо отново погледна през прозореца. Траурната процесия от почернели слънчогледи отдавна беше отминала. Свечеряваше се и автобусът наближаваше първите разкривени постройки на селото. Гражданинът въздъхна, извади от чантата си репортерския си бележник и започна да пише с разкривен от друсането на стария автобус почерк. Не знаеше какво точно ще излезе, но изречението вече цял час се въртеше в главата му: “Сенките на облаците игриво плуваха и образуваха причудливи фигури върху развълнуваното от летния вятър море от узряла златна царевица…”

РАЗКАЗИ НА ХОЛАНДСКИ ЕЗИК В СПИСАНИЕ "ЕРЪНСМАГАЗИН"

2006-03-11T00:51:00.000-08:00

"Ерънсмагазин" публикува още един мой разказ в мартенския си брой за 2007 година - "Уморени вълни" в превод на английски от Зоя Маринчева. Можете да го намерите на адрес: http://erunsmagazine.com/?rq=page&artid=333
Във февруарския си брой американо-канадското литературно списание "Ерънсмагазин" (http://www.erunsmagazine.com) направи поредното представяне на автори от Литернет (http://www.liternet.bg). Сред тях беше и моят разказ "Стареца", в превод на холански език от Юлия Вълкова. Можете да го намерите на следния адрес: http://www.erunsmagazine.com/?rq=page&artid=54
Преди това, през месец февруари 2004 година, в списанието се появи и разказът ми "Пепито", в превод на английски език от Леда Захариева. Можете да го видите на адрес: http://www.erunsmagazine.com/archive/20042/?rq=pg&sid=15&aid=91&encoding=iso-8859-1

СЯНКАТА

2006-02-04T00:36:00.000-08:00

Слънцето се стопи и потече в реката. Първите звезди колебливо пробиха небето. Далечен вой припомни за изгряващата Луна, за гората и всичко наоколо. Сенките наизскачаха от прогнилите дънери, проточиха се изпод камъните и се сплетоха. Но тя не се боеше, тя също бе сянка. Роди се под листата на дърветата в онзи миг, когато залезът изтече зад хоризонта. Тя се отпусна, разля се плавно и обхвана короните на дърветата. После слезе надолу и се потопи в реката. Водата бе студена и бърза.
- Какво е това? - запита сянката.
- Вода! - изви вятърът в листата на дърветата и избяга. Тогава тя се спусна по течението. Реката се разшири, стана по-плавна и по-спокойна. Сянката застигна някакъв дънер, който се носеше тежко по течението.
- Какво е това “вода”? - запита тя дънера. Той се наклони, обърна се и показа отгоре прогизналата си част, която блесна на лунната светлина.
- Не разбирам! - рече сянката и го заобиколи.
- Водата мокри. Мокър съм. - въздъхна дънерът и се обърна по гръб.
- А защо въздишаш? - размърда се сянката.
- Спомних си времето, когато бях младо, зелено дърво. Радвах се на слънцето и вятъра. А сега съм влажен, мокър и прогнил.
Сянката го обви плътно и заплува заедно с него.
- Какво е това, да си “мокър и влажен”? - попита тя.
- Това е, когато цялото ти тяло е просмукано от вода. Топло ти е, когато тя е топла, и студено, когато е студена.
- Студено, топло... Това го знам. Но да съм влажна и мокра, ми е трудно да си представя. Обичам студа.
- А аз - топлината. -И изведнъж дънерът спря да плува.
- Защо спираш? - изненада се сянката.
- Заклещих се някъде.
- Ще ти помогна! - надигна се сянката - Ще извикам вятъра, бурите...
- Няма нужда! - рече дънерът - И тук ми е добре.
- Но ти трябва да продължиш своя път. Не бива да спираш по средата.
- Аз нямам път. Това е пътят на реката. Случайно попаднах в нея и тя ме повлече със себе си.
- Мога ли да ти помогна с нещо? - зашепна сянката - Искам да съм нужна на някого.<
- Вече нямам нужда от нищо.
- А къде отива водата? - полюбопитства сянката.
- При другите води. Всички те текат надолу, за да се съберат. По- силни са, когато са заедно. Като дърветата в гората .
Сянката се заслуша в ромоленето на реката. Стана й приятно.
- Все пак водата не е лоша-каза сянката и неволно се отпусна над нея.
- Водата не може да бъде лоша или добра! - заклати се дънерът. - Тя е... вода!
Някъде откъм брега се чу леко пращене на съчки, после неясен говор и накрая силен гръм, който я накара да трепне.
- Това са хората- поясни дънерът.
- Какво правят?
- Всичко, което си поискат. Могат да убиват, да секат... Имат едни такива остри и бляскави неща, които се забиват в теб, докато не паднеш от болка. Така направиха и с мен. Но не им харесах и ме изхвърлиха. Останалите дървета навързаха едно за друго и ги откараха надолу по течението.
- Ужасно! - настръхна сянката, замълча, обви по-плътно дънера и добави тихо - Няма смисъл. И те са лоши като хората. Всички ли са такива?
- Не. Има и добри хора. Много добри. Те могат да обичат.
- “Да”... какво?
- Да обичат. Не мога да ти обясня. Мене ме обичаха един мъж и една жена. Идваха често, сядаха под мен и ме галеха с гърбовете си. Дори изписаха имената си по кората ми. Болеше ме, но знаех, че е от обич.
- Тогава... Тогава аз те обичам! - прошепна сянката и стана по-тъмна.
- Благодаря! - изскърца след малко дънерът - Ти ме развълнува. Мислех, че отдавна съм станал безчувствен.
- А какво стана с хората, които те обичаха?
- Не зная. Трябва да са умрели. Те живеят малко.
- Не ти ли е мъчно за тях? - отново попита сянката.
- Не. По-точно беше... Не знам, ти ме обърка.
- А ти... Ти би ли могъл да ме обичаш? - неловко запита сянката, но дънерът не отговори. Замълчаха.
Звездите отдавна бяха изчезнали. Зад хоризонта червенееше и слънцето скоро щеше да се покаже.
- Прощавай! - въздъхна сянката и се сви. - Трябва да тръгвам.
Дънерът отново не отвърна нищо. Само се поклащаше насам-натам, сякаш искаше да се освободи.
- Прощавай! - повтори сянката - До довечера.
- Стига вече. Писна ми! - почти кресна дънерът.
Той стана и се отърси. После пъхна ръце в джобовете и си тръгна накуцвайки.

ИМПРЕСИЯ

2006-02-03T16:36:00.000-08:00

Дъждът шибаше стъклата, извиваше се в гневни пристъпи и отново се връщаше върху прозорците. Притичваха хора, покрили главите си с чанти, папки или каквото имаха подръка. Спокойно и с достойнство се разхождаха притежателите на чадъри. Единствено тя стоеше под пороя, гледаше някъде към края на улицата и приглаждаше с ръка мокрите си коси. Виждах я, помнех я, обичах я, знаех я... Винаги същата: с прилепнала към тялото рокля, със замечтани пъстри очи, сякаш отнесена, невиждаща - невиждана, нечуваща - нечувана, мокра и реална само в дъжда.

Спрях на една крачка. Момичето обърна бавно към мен мокрото си и ме погледна. Впрочем не... Погледът преминаваше през мен. Опитваше се да ме забележи. Трябваше да си припомни и другите наши дъждове. Погледът й продължаваше да ме пронизва, спирайки се в някаква далечна точка, която не познавах. Притежавах куп дреболии, които не я интересуват. Стана ми студено и си позволих да треперя. Погледнах встрани, за да събера мисли, когато усетих ръката й върху своята. “Не мисли за нищо! Виж колко е хубаво!” Ръката ме притегли и аз тръгнах след нея. Дъждът се усили.

Вървяхме по безлюдни улици и площади. Усещах само студа на ръката й. В съзнанието ми се прокрадваха незначителни въпроси и натрапчиво ме човъркаха. Тогава момичето ме стискаше импулсивно с ръка и главата ми се проясняваше. Първо престанах да мисля за чадъра си, който така и не използвах. След известно време забелязах, че не е в ръката ми. Може би го бях изгубил някъде... При следващото стискане на ръката й изчезнаха прилепналите ми дрехи. Водата се стичаше свободно по голото ми тяло. След това забравих и за него и то се стопи в дъжда. Усещах само студената хватка на ръката й в някаква неопределена точка на пространството. Отърсих се и от хората, площадите, улиците, сградите и всичко, което ни заобикаляше. Накрая изчезна и самото момиче. Заедно с нещата се изгубиха и понятията за тях. Паметта ми се изпълни с празни думи. За нищо на света не можех да си представя един чадър например. Нито пък знаех за какво служи.

Беше ми останало само усещането за две хванати ръце, за звука на дъжда и движението напред. Всичко това се сблъска в един триъгълник. Ъглите му бяха стиснатите ръце, дъждът и движението между тях. Триъгълникът беше ново, мощно понятие, което се зароди, за да запълни празнината. Сега вече разбирам, че той не е идеалното нещо, но че съществува и събира в себе си всичко останало.

Постепенно стана огромен, с равни страни, и излъчваше бледозеленикаво сияние. Светлината сякаш се стичаше от него, нещо като разтварянето на бучка лед в чаша с вода. Триъгълникът се въртеше бавно по някаква невидима ос, но в същото време ме водеше напред. Бях спокоен. Дори започна да се оформя целта. Не бях сигурен дали е правилна, но беше конкретна и се движех след нея. Винаги когато вали дъжд, е така. И никога не съм стигал докрая. После помнех, съпоставях... А докато вали, винаги си мисля, че ще успея, защото нямам понятие за неуспех, както нямам и други понятия.

И този път всичко свърши по стария начин. Просто в един момент триъгълникът се разкъса. Разбрах, че ги няма вече ръцете. Нямаше го и онова, което ме води. Всичко се размаза, разми се в дъжда и се превърна в противна, делнична мъгла.После се блъснах в нещо. Движението спря. Усетих болезнено тялото си с всички негови болести и недостатъци. Започнах да се лутам, търсейки ръката на момичето. Разбрах, че крещя. По себе си усетих мокрите, противно полепнали дрехи. Спънах се - беше чадърът ми. Всичко се връщаше по старите места. Накрая като лавина се изсипаха звуците. Клаксони, форсирани двигатели, крясъци, тракане на пишеща машина, детски плач, музика... Всичко това беше най-мъчително за възприемане. Заедно със звуците се вдигна и мъглата. Дъждът беше спрял. Само в олуците на сградите се блъскаха последните заблудени капки. По улицата, пръскайки кал от локвите, профучаваха безразлични автомобили. Септемврийското слънце се показа боязливо иззад облаците и се усмихна в мокрите плочки на тротоара.

Беше свежо и чисто като в реклама. Дъждовното момиче се стапяше в края на улицата. Вече намах нужда от него. Поне до следващия дъжд.

ТРАМВАЯТ

2006-02-03T16:09:00.000-08:00

В този разказ искам да ви запозная с един мой приятел. Моят най - добър и необикновен приятел. Не вярвам някой друг да има такъв. Това е трамваят с номер 129. Не ми казвайте, че няма такъв трамвай. Има! Но той пътува по своя собствена линия и не се пресича от никоя друга. Обикновено се качвам на него, когато имам много работа и не знам откъде да започна. А това ми се случва твърде често. Впрочем той е много общителен трамвай. Когато се качвам, например, винаги ме пита, дали обичам сладко от боровинки. Когато му отговоря утвърдително, той млъква за момент, за да продължи слд малко с нови въпроси.
Моят трамвай обикновено идва на време, но вчера го чаках дълго. Когато дойде, не ми намигна както обикновено с левия си фар, дори не изскърца. Спря тежко, отвори предната си врата и аз се качих. Очаквах както обикновено да ме запита дали обичам сладко от боровинки, но той упорито мълчеше. бях седнал под един перфоратор за билети и разсеяно гледах през прозореца. Накрая не се стърпях и му казах:
- Знаеш ли, аз вече не обичам сладко от боровинки.
- Така ли - сякаш се събуди той - аз също. Впрочем обичам го, но не мога... Разбираш ли, не мога да ям! Сега съм на електрическа диета. Точно шестотин волта постоянно напрежение, нито повече, нито по - малко. Но ти донеси едно бурканче.
- Но нали...
- Ще опитам! Може би... А какъв вкус има?
- На боровинки.
- Мерси!
И се умълча обиден.
- А къде отиваш днес?
- Където ме заведат релсите. Питай тях!
Стар хитрец. Пределно му е ясно, че не знам нито дума от техния съскащ език. Не се обичаме ние с тях. Когато ги пресичам, винаги ме спъват. Веднъж дори паднах и си разбих носа.
- Перфорирай си билет! - озъби се моят приятел. Можете ли да си представите озъбен трамвай. И двата знаем, че по тази линия контрольори не минават, но не исках да го дразня повече. Той явно имаше някакви проблеми. извадих от джоба си смачкан билет и го продупчих.
- Днес нещо не си във форма. Да не би да ти е ниско напрежението.
- Ами, всичко е наред. Точно шестотин волта - постоянно напрежение. Нищо ми няма. Но всичко това вече ми омръзна. Все тези релси и спирки. Скучно е!
- Но нали аз съм тук!
- Ти ли? Ти си човек. Искам нещо по - друго. Например да отида на море. Но казват, че солената вода била вредна за желязото. Може би ще е по - добре да отида на кино. Аз много обичам да гледам филми.
- Колко пъти си бил на кино?
- Николко. Не са прокарали релси в кината. Искам да гледам любовни филми.
- Любовни? Ти обичал ли си?
- Да, винаги. А мене никога не са ме обичали.
- Недей така, аз те обичам.
- Ти си човек, а това е друго. Слушай, донеси ми един телевизор!
- Не става. Много ти е високо напрежението. Ще изгори.
Някакъв човек се качи на една от спирките, огледа се и като ме забеляза, попита:
- Извинете! Кой номер е този трамвай?
- 129.
- Тези хора не си оправиха транспорта. - възнегодува той - Всеки ден нещо променят.
Човекът стана и тръгна към вратата.
- Ало, ватмана! Бихте ли спрели. Боже, и ватман няма!
Трамваят спря и отвори вратите. Между другото той е един много добросърдечен трамвай. Човекът слезе едно стъпало и се обърна към мен:
- Днес изглежда всички са полудели. Трамвай без ватман. Това на нищо не прилича.
Моят приятел му извести със звън, че трябва да освободи вратата. Човекът слезе мърморейки.
- Омръзнаха ми вече такива. - рече, потегляйки трамваят - Само ми губят времето.
- Ти къде си се разбързал такъв?
- Трябва да мисля, а те ми пречат.
- И аз ли?
- С тебе поне може да се говори. Обичаш ли цветя?
- Защо питаш?
- Веднъж се качи една жена с цял букет. През цялото пътуване им се радваше.Галеше ги и им се усмихваше, а като слезе, ги остави на седалката. Щом като толкова ги харесва, защо се раздели с тях?
- Може би преди това се се разделила с нещо друго - предположих - Или пък ги е оставила за теб!
- Не вярвам, пък и аз не обичам цветя. Представяш ли си, през целия си живот те стоят на едно място, не знаят нищо освен това, което е около тях. А когато ги откъснат, тръгват на път, но вече са мъртви. Какъв е смисълът?
- Не знам, може би се жертват в името на нещо.
Бяхме стигнали до един светофар и чакахме зелено.
- Обичам червения цвят на светофара. И знаеш ли защо? Защото шофьорите го мразят. Все някой трябва да го обича, не е ли така? А жълтия цвят ми е противен. Може би защото и аз съм жълт. Знаеш ли защо трамваите са жълти?
- Защо?
- Защото не са червени.
Стана ми смешно.
- Ти май се смееш!
- А не, така ти се струва! - продължи изповедта си и трамваят - Не ги обичам. Мислят си, че като не ходят по релси, им е позволено всичко. А не си дават сметка, че са по - млади от нас и че са червени, именно защото ние сме жълти.
Вече не издържах и се засмях на глас.
- Смей се, смей се! - рече обидено трамваят и заскърца по някакъв завой.
Остатъкът от пътя премина в мълчание. На последната спирка той спря и въздъхна облекчено:
- Е, аз съм дотук. Чао! И да не забравиш сладкото от боровинки.
После отвори всички врати, пусна ръката си от жицата и... слезе от релсите.

НАДЕЖДА ЗА ПРОЛЕТ

2006-02-03T13:58:00.000-08:00

Беше най-обикновен автобус от градския транспорт и както винаги -претъпкан. С мъка се провираше между автомобилите, задръстили улиците. На една от вратите висеше грозд от каращи се хора. На спирките се отваряха останалите подпрени здраво от гърбове врати, някой изпълзяваше отвътре, благославяше градската управа и си тръгваше, оправяйки смачканите си дрехи. А автобусът продължаваше. Хората не спираха да се карат по между си и да подвикват на шофьора. Оплакваха се от главоболие и високи цени. Пътуваха към къщи, където ги очакваха съпруг или съпруга, вечно искащи деца и нежелаещи нищо, но капризни престарели родители. Навалицата въздишаше при тези мисли, после си спомняше за опразващите се магазини, за опашките за олио и ориз. После пак въздишаше, като се сещаше, че и други неща няма.
Но хората имаха и хубави мисли. Радваха се, че имат деца. Че тези деца са здрави и умни. Надяваха се, че поне те един месец няма да се блъскат по автобуси и опашки. Искаше им се поне те да живеят в големи и топли жилища и да гледат още по-умни и здрави внуци, на които също да не липсва нищо. Хората вярваха, а това все пак беше нещо.
На една спирка се качиха хората с птичките. Те не се блъскаха. Просто се промъкваха през навалицата. Бяха необичайно гъвкави. Промушваха се навсякъде, настаняваха се между другите. Бяха най-различни. Имаше стари и млади, мъже и жени, та дори и деца. И от скута на всеки се носеше птича песен. От едни се чуваше веселото чуруликане на врабче, други бяха като трели на славей, трети пък гукаха като гълъби...
Хората се заслушаха и стана някак весело на душите им. Усещаха, че идва пролет, че се топят снеговете и бълбукат ручейчета, бистри като надеждата и пенливи като човешкото щастие. Те се сливаха в един общ поток, който течеше все по-бързо и по-бързо. Хората гледаха от прозорците на автобуса как навън вече се носи цяла река, която измива всички мръсотии, наслоени от годините. Реката възвиваше в пресечките, вмъкваше се в могъщите сгради на различни учреждения и излизаше през прозорците, понесла със себе си тонове формуляри, доклади и преписки. Огромните вълни влачеха директори, секретари, счетоводители, инспектори, печати и подписи на важни и не чак толкова важни личности.
Автобусът спря насред пътя, без да е стигнал до стоянката. Хората, които вече бяха престанали да се карат, излязоха навън весели, с ведри лица. Бодро закрачиха в реката, сляха се с нея, станаха на вода, повдигнаха над главите си хората с птичките, които продължава да пеят. Отсега нататък всичко ще има, се казваше в техните песни-и олио, и масло, и мед, и мляко. И много - много автобуси, все нови и чисти. Всеки ще бъде щастлив и осигурен.
Минаха дни. Водите на реката спаднаха и попиха в земята. Но хората с птичките не спираха да чуруликат, да носят вестта за щастието и настъпващата пролет. А останалите продължаваха да пътуват с претъпканите и разнебитени автобуси, но сега бяха забравили на кавгите помежду си и хвалеха онези с птичките.
Птичите гласове обаче започнаха постепенно да заглъхват. По-късно стана ясно, че са разперили криле и са забягнали на юг. Хората, които ги носеха, започнаха да пишат песните им в книги и вестници, и на огромни плакати, които висяха навсякъде. Създадоха специално хорове, които да ги изпълняват. Бяха направили нови печати със своите си имена, нови бланки и формуляри, пишеха оптимистични доклади и отчети. Говореха за планиране и за бъдещи социални придобивки. Станаха човеци и чиновници с главно“Ч”. Онези, които се бяха удавили геройски във водите на голямата река, направиха светии, издигнаха им храмове, в които благодарното гражданство да коленичи.
Останалите живи ветерани се настаниха зад старите бюра, пишеха книги с мемоарите си и със спомени за реката, която прочистила града и направила хората свободни и щастливи. Пишеха, че всички вече са равни и никой няма да получава повече от другите за същия труд и че всичко ще бъде наред, но дотогава има още много време и трябва да изтече още много вода.
Но вода вече нямаше. Реката отдавна беше изтекла и попила в земята. Вода нямаше нито в язовирите, които хората бяха строили с пот и кръв, нямаше и във високите панелни блокове, където живееха пътниците на автобусите.
Онези, които някога носеха птичките, сега се возеха в лъскави мерцедеси с лични шофьори и охрана. Не че си нямаха собствени, просто така беше по-практично. А хората от автобусите продължаваха да се тъпчат на гроздове по вратите на разпадащите се стари возила. Четяха на крак поскъпващите вестници, в които онези, с които бяха донесли птичките, се караха и спореха за техни си неща и се обвиняваха едни други, че са излъгали гражданите.
Отново започнаха да се карат и автопасажерите, докато висяха по опашките и чакаха отново да долетят птичките, този път завинаги. Вярваха в истинското идване на пролетта. Но дотогава имаше още много време. А сега пътищата бяха затрупани със сняг. Беше студено и валеше на парцали. Засипваше всичко. Хората гледаха дебелите преспи и си мислеха, че ще има много вода напролет, стига някой отново да им докара птичките. После поглеждаха часовниците си с мисълта, че закъсняват за работа или за вкъщи и се взираха с надежда за автобуса. Но от ъгъла не се показваше нищо и те се свиваха в протърканите си якета, пъхваха ръце в празните джобове и си мислеха за децата. Дано поне те да доживеят следващата пролет. И много добре знаеха, че във всеки от тях се крие по едно тъжно и гладно птиче, готово да запее. Но не им достигаше смелост.

Разказът е писан в периода 1988 - 1989 година,
с незначителни текстови редакции от
автора, направени през 1995 година

МОЯ МАЛКА МАРТА

2006-02-03T09:41:00.000-08:00

Къде си, малка бездомнице? Забрави ли прага на моя дом? Няма никога да чуя дращене по вратата и самотното ти мяукане? Няма ли пак да се отъркаш в краката ми и да мъркаш, докато те галя?
Още помня онзи ден, когато се спънах в малкото ти пухкаво кълбо. Повдигнах те - трепереше. Взех те в скута си, за да те стопля. Опита се да изскочиш, но не те пуснах. После дълго драска и хапа премръзналите ми ръце. Кръвта се бършеше в бялата ти козина. После, като те вдигнах над главата си, ми заприлича на мартеница. Ще ми носи здраве и късмет, си рекох. След това, колкото и да те къпех и чистех, никога не се изми онова червено петънце на челото ти.
Върни се, Марта, моля те! Вече се заглеждам във всяка случайна котка, която пресича улицата. Три месеца станаха, откакто те няма. Страх ме е за тебе. Веднъж видях на ъгъла една прегазена бяла котка. Сърцето ми се обърна. Не беше ти, знам. Нямаше го петното на челото. Ти трябва да се върнеш. Длъжна си, чуваш ли?!
Извинявай!Нищо не си длъжна, разбира се! Ти избра свой път и тръгна по него. Както децата след време се откъсват от родителите си. Искам да дойдеш поне веднъж, да видя, че си жива и здрава. После върви там - при твоите ... Нямам право да те откъсвам от тях. Мен ме остави. Аз съм само един самотен и влюбчив старец, на когото не му остава още много.
И друг път си изчезвала, Марта. Но тогава беше за по няколко дни. После се връщаше отново при мен. Не се интересувах къде ходиш, но чуех ли котараците да плачат зад къщата, знаех, че пак ще остана сам. Този път нямаше никакви котараци. Нямаше го и колебанието ти. Да, ти се колебаеше. Едва сега го осъзнавам. Търкаше се в краката ми и поглеждаше ту към мен, ту към храстите край оградата. После аз те сритвах леко, все едно те пъдех. А ти, Марта, тръгваше, спираше се отново да ме погледнеш и след това изчезваше в храстите. Този път просто забелязах, че те няма. Дълго те виках, търсих те в избата, на тавана, навсякъде ...
Впрочем може би аз изобщо не те обичам. Това е просто егоизъм. Един старчески, безсмислен и безсрамен егоизъм. Искам да си при мен, за да не съм сам. Въобразявам си, че те обичам и не можеш без мен. И само заради това исках да те откъсна от средата ти, за да станеш само моя. Ако някой някога е обичал, то този някой изобщо не мога да бъда аз. По-скоро ти. Да, да - ти! Преодоляваш животинското в себе си, надмогваше инстинктите си, за да не бъда сам. За да има кой да се търка в треперещите ми старчески крака.
О, значи си ме съжалявала. Колко доблестно и благородно! Мерси! Стой си там, при котките! Мога спокойно да живея и сам. Никому не съм нужен, но никой не ми и трябва.
Какво говоря аз - че си ме обичала. Глупост, свещена глупост! Знаеш ли какво обичаше ти? Обичаше млякото и огризките, които ти подхвърлях след ядене. Наплюскваше се, а после правеше нощни оргии с махленските котки. И ми се присмиваше, нали! Какво ли си си мислила - ще го лъжа този стар глупак, докато е жив, после ще отида другаде. Върви! Свят широк. Глупаци като мене - много.
С едно нещо се гордея само. Колко ли бяха тези, които те коткаха и ти предлагаха лакомства, само за да те погалят. Но ти не отиде нито веднъж. Стоеше до мен и аз бях горд, че си само моя, на никого другиго. Обичах те като жена. Даже и за бабичката, лека й пръст, не съм отделял толкова време и грижи, колкото за теб. Неблагодарница!
Не ме слушай! Говоря всички тези работи, защото съм сам. Къде ли си сега? Може би в някоя по-богата къща. Може би млади момичета те решат и четкат пред огледалото. Много ще ти отива една червена панделка. Как не съм се сетил по-рано да ти купя. Сигурно всяка вечер те къпят с шампоан. Ти си хубава котка, няма да останеш на улицата.
Ами ако се ровиш из боклуците за храна и спиш между казаните. Всичко се случва. Или пък са те хванали хлапетата и сега те измъчват. Ще ви пребия, маскари с маскари! Къде сте?! Къде си? Марта?
Не трябваше изобщо да те намирам през онази студена вечер. Не трябваше да те взимам на ръце. Не трябваше да оставям кървавия белег на челото ти. Щях отдавна да съм те забравил, както не една или две случки в живота си.
А може би си някъде наблизо. Спотайваш се и ме следиш. Изпитваш ме значи. Искаш да видиш какво ще направя. Няма да си взема друго коте. Успокой се, ако това чакаш. Такава лошотия като тебе никъде няма да намеря. Или пък какво си мислиш там, някъде из храстите, че ще започна да се тръшкам и да си блъскам главата, задето те няма. Я стига си се крила! Хайде - мац! Мац! Къде си? Стига си ми тровила нервите.
Помниш ли онзи журналист, дето дойде при мен. Пита ме на колко години съм - правели анкета за най-възрастен човек в селото. Аз излязох най-дъртият. Той така се зарадва. Задаваше ми въпроси, а аз отговарях. И накрая ти се оплете в кабела, събори магнетофона и обърка работата. Сякаш ме ревнуваше от журналиста, от микрофона, от всичко, което бе чуждо на къщата ми. Така и не излязох във вестника. И по-добре. Но ако дойде пак при мен, ще искам да пусне обява. Който намери бяло коте с червено петънце на челото, да го върне срещу заплащане. Имам си скътани пари за погребението. То, като умра, няма да ми трябва много. Един дървен сандък... и това е. Само че искам, като склопя очи, ти да си до мен. Искам да си последното нещо, което ще видя през живота си. Ако те намеря, така да знаеш, ще те вържа вкъщи. Никъде да не ходиш. Без теб не мога нито да живея, нито да умра. Искам първо да затворя очи, после върви, където щеш. Искам до последния си миг да съм сигурен, че си добре, че още е лъскав косъмът ти, че стои кръвта на челото ти.
***
Много бързо се мръкна тази вечер. Колко е тъмна и празна без теб тази стая. Колко е пуста! Няма ли да се върнеш, Марта? Но какво става? Какво е това мяучене? Като че ли са много малки котета. Бели като тебе, малки и треперещи. С червени точки на челата. Ей сегичка, да стана... Ще дойда и ще ви притисна до себе си. Ще ви стопля всички. В моята стая има място, ще ви събера. Не се бойте! Само да стана. Толкова съм уморен. Но защо не мога да се помръдна от леглото? Трябва да си почина малко. Марта! Ела!Нали знаеш дупката под вратата. Прекарай ги вътре, едно по едно. Като малки бели овчици. Печката е запалена. Аз само да си почина малко и ще стана... Ще ви нахраня. Има за всички. Аз само малко... Ей сегичка! Толкова те чаках... Ела, Марта! Марта... Марта...

ТЕСТ ЗА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ

2006-02-01T13:26:00.000-08:00

Движех се бавно, с тътрещи се крачки към спирката. Празният трамвай ме изчака известно време, но накрая не издържа, хлопна вратите си и заскърца по нанагорнището. Мислех си, че съм се отървал, но точно когато стигнах до спирката, от завоя изскочи друг трамвай и ме лапна. Чакал ме е негодникът. Беше натъпкал търбуха си до такава степен, че го очаквах във всеки момент да се пръсне. Но беше доволен от себе си, ако се съди по искрите, които изпускаше над кабината си. Впрочем преяждането, както е известно, е вредно за храносмилането, та дори то да е на един трамвай. Исках да го кажа на ватмана. Казах му го. Той пък ме попита защо не си гледам работата. Обясних му, че работата не се гледа, а се върши, и му обърнах гръб. Очаквах да се обиди, но той само ми се изсмя. Все пак, ако не ватманът, то поне трамваят си взе бележка от думите ми, защото по едно време спря и изплю стотина полусдъвкани души, между които и аз.
По-нататък продължих пеш. На кръстовището ме дебнеха една дузина автомобили, готови да ме прегазят, форсирайки двигателите си. Изсмях им се и преминах през подлеза. От другата страна имаше магазини. Влязох в единия от тях. По рафтовете имаше стоки, които се гушеха зиморничаво и явно не им беше до продан. Помолих продавачката да обясни на един дебел пуловер, че ако го облека, ще му стане по-топло. Каза ми, че съм смахнат, и ми посочи отворената врата. Не бях съгласен, но понеже не обичах да споря с по-ограничени от мен хора, предпочетох да изляза, възползвайки се от поканата й. А пуловерът ми харесваше.
В следващия магазин не продаваха нищо. Там имаше огромна табела: "Изкупуваме стъклен амбалаж!". Влязох и най-вежливо попитах колко празни бутилки струва един дебел вълнен пуловер. Изгледаха ме много интересно и ми обърнаха гръб. Стана ми неудобно и излязох, без да ме канят. До магазина имаше фотоателие. Реших да си направя снимка и да я подаря на приятелката си. Жената зад гишето обаче четеше книга и не ми обърна никакво внимание. Окашлях се.
- Моля! - рече механично тя, без да вдига глава.
- Извинете, фотогеничен ли съм, или напротив? - попитах, за да реша окончателно дали да се снимам.
- Да! - отвърна жената, отново без да вдига глава.
- Какво значи "да"? Че съм фотогеничен, или напротив...
- Какво в края на краищата искате от мен? - повдигна огромните си диоптри жената зад гишето.
Както вече казах, не обичам да споря с ограничени хора, затова предпочетох да изляза от фотоателието. Навън имаше уличен часовник. Точно той беше целта ми. Погледнах го - беше четири. Имах среща под часовника. Свалих погледа си от циферблата. Тя беше там и ме чакаше.
- Здравей! - казах й аз.
- Здрасти! - и тя се нахвърли да ме целува. От няколко дни й беше излязла една пъпка на езика и не ми беше приятно да я целувам. Казах й го. Тя се нацупи и си тръгна.
- Извинявай! - викнах подире й. Тя се обърна, премига няколко пъти и започна да търси из устата си някакъв косъм, който беше налапала, докато ме целуваше. Стана ми смешно. Смях се. И тя се смя. После ходихме на кино. Този път аз лапнах един косъм. Пак се смяхме. Изгониха ни от киното. Когато излязохме, тя ми каза, че ме обича. Бях я хванал през кръста, а тя ме беше прегърнала през раменете. Чак сега разбрах колко е по - висока от мен. Смяха ни се. И тя се смя. А на мен ми стана криво.
После седяхме на една пейка. Бях сърдит и пушех нервно цигара. Тя се гушеше виновно в мен
- Какво да направя? - попита тя.
- Отрежи си краката! - посъветвах я най-спокойно и я целунах по бузата.
Още на другия ден тя си отряза краката. Взех цветя и я посетих в болницата.
- Боли ли? - попитах.
- Щом е за тебе...
После плакахме. Без крака изглеждаше доста по-ниска. А и в леглото беше по-различно. Но свикнах. Купих й инвалидна количка, за да я тикам през свободното си време. Краката й окачих на стената над леглото ни. А тя имаше красиви крака.
Иначе си живеехме добре. Оженихме се. Аз пазарувах, докато се връщах от работа, а тя готвеше. Само дето когато се целувахме, в устите ни влизаха косми.
- Какво да направим? - пак ме попита тя, гушейки се в мен.
- Ще се острижем! - реших аз. Не я питах дали е съгласна. Тя ми вярваше.
Остригахме се. Главата й беше малко квадратна. Това ми харесваше. А тя, за да го подчертае, започна да ми маже главата с червило. За една седмица чаршафите ни станаха розови. Това беше много възбуждащо, но не особено хигиенично. Тогава замених червилото с лак за нокти. Така вече можех спокойно да я чеша по главата, без да си изцапам пръстите.
По едно време краката й над леглото бяха започнали да намирисват. Спиртосах ги и ги сложих в голям аквариум. Така щяха да се запазят дори и след смъртта ни.
След няколко дни на езика й отново излезе пъпка и аз отказах да я целувам. Преживя го много тежко. Беше решила да се самоубие, като изпие спирта от аквариума. След работа я заварих мъртвопияна, захапала един маркуч, другият край на който беше потопен в аквариума. Реших да я лекувам чрез студ в хладилника. Подейства й добре. После й казах, че я обичам, и това я стопли.
Веднъж ми каза, че е бременна. Не й повярвах, тъй като вече и двамата наближавахме седемдесетте. Но тя взе, че роди. Рожбата ни се състоеше от един голям ляв крак и глава. Бебето страшно много ревеше и винаги беше гладно. Като поотрасна, проходи и започна да подскача на един крак поради липса на втори. Имаше много тежък крак. Изпотроши всичко из къщи. Започнахме да му купуваме обувки. Понеже не продават само леви, му купувахме по цял чифт. Късаше ги бързо и бяхме събрали цяла планина от чисто нови десни обувки, които не станаха за нищо друго, освен за подпалки. Когато стана пълнолетен, започна да претендира да сме му обръснели главата като на нас. Бих го направил, ако не беше майка му, която твърдеше, че ще хване менингит без коса. Накрая тя умря от старост и аз го обръснах.
След погребението скрих аквариума с краката й в избата, за да не се измъчвам при вида им. Но и така не видях покой. Нощно време от избата се чуваха стъпки, които не ми даваха да спя. Една нощ изпих бутилка джин и слязох долу. Когато ме видяха, краката побързаха да скочат в аквариума, но той падна и се строши. Цялата къща се вмириса на спирт. Краката й се бяха сгушили един до друг в ъгъла и трепереха. Прииска ми се да ги погаля. Направих го. Бяха нежни и топли както преди. После плаках и ги целувах. Взех си ги горе. Вечер лягаха заедно с мен и се търкаха в моите. Много се привързаха към сина ми. По цял ден подскачаха заедно из стаята. Все повече мислех за нея, гледайки краката й.
Започнах да работя извънредно. Сега трябваше да се грижа не за един, а за три крака. Единият от тях беше постоянно гладен, а другите два ми изпиваха по около тридесет литра спирт дневно. И аз се пропих покрай тях.
Сега събирам пари, за да купя цяла цистерна медицински спирт. Искам да спиртосам всички ни, или пък да се оставя да ме излапа някой прегладнял трамвай.

РОМАНС ЗА ДВАМА

2006-02-01T13:22:00.000-08:00

Тежките завеси бавно се дръпнаха и откриха празна сцена, като изключим тях двамата. Тя беше в дълга до глезените, розово-червена рокля. Правите й искрящо руси коси се разстилаха по голия гръб.
Когато аплодисментите стихнаха, оркестърът засвири танго. Танцът се сипеше на плавни, привидно отсечени акорди. Той я завъртя и се понесоха напред към публиката. Беше с черна, късо подстригана коса, сресана на път встрани. Бледостта на лицето му се подчертаваше от тънки, също така черни мустачки.
Неочаквано за публиката оркестърът спря на един от тактовете и започна валс. Кавалерът спря и косите на дамата се разлюляха за миг. После изчака, за да влязат в такт, и тръгнаха с плавни полукръгове към публиката, достигнаха ръба на сцената и отново заплуваха навътре.
Последните акорди на валса стихнаха. Бяха застанали странично, с обърнати към публиката лица. Аплодисменти! Те се наведоха в лек поклон и завесите паднаха. Той свали ръката й от рамото си и я пусна. Дамата се огъна в кръста и се свлече с глух шум на пода. Той я гледа известно време безизразно, после се наведе и откачи обувките си от нейните.
Отначало не искаха да приемат номера му. Ние сме сериозно вариете, говореше директорът, не ни трябват циркови номера. Но беше нужно да види само един танц, за да разбере, че играта е повече от истинска. Оттогава остана при тях. Радваше се на известен успех. Често се случваше публиката да не разбере "номера" и да ги вземе за истинска двойка. Получаваше добри пари, които вечер изпиваше с приятели от вариетето. Не обичаше много тяхната компания. Обикновено след третата чашка започваха да го подкачат за партньорката му. "Абе, я кажи, как е в леглото?" - обаждаше се някой. После всички се заливаха в смях. Смееше се и той, защото знаеше, че го правят от сърце. Но отвътре нещо го изгаряше. Имаше навършени тридесет и девет, но след онази катастрофа, вече не беше мъж. Знаеха го само няколко стари приятели, с които обаче отдавна вече не се виждаше. Оттогава минаха две години. Лекарите твърдяха, че заболяването е по-скоро на нервна основа. Но така и не можаха да му помогнат. Имаше си само нея - партньорката. И знаеше, че ще бъдат заедно до края. Нямаше от кого да я ревнува, макар че веднъж някакъв младеж, явно не разбрал "номера", я търсеше с букет цветя. Тръгна си сконфузен. А тя беше само една красива, синеока и русокоса кукла, натъпкана с парцали.
Той я вдигна от пода, загледа се в неподвижните й стъклени очи, поглади с длан студената каучукова буза и я целуна по устните. Това беше за него ритуал, един вид благодарност, отплата. После я хвърли на рамото си и като дръпна една от страничните завески на сцената, слезе. Вариетето беше пътуващо. Оставаше по няколко дни във всеки град и продължаваше. Това постоянно движение разнообразяваше донякъде живота му.
Той мина покрай няколко сценични работници, поздрави ги с махване на ръка и се запъти към фургона. По пода се въргаляха празни бутилки. Срита ги, свали куклата от рамото си и я хвърли на леглото. Днес нямаше пари за пиене.
Съблече фрака и го метна на стола. После се отпусна тежко до куклата. Понякога я ненавиждаше - беше толкова жена, колкото той - мъж. Усети, че заспива. Протегна ръка, щракна мързеливия ключ над леглото и угаси светлината. За първи път от толкова време заспиваше трезвен. Прегърна куклата и се унесе. Обикновено сънуваше автомобила си. Виждаше как ръмжащото животно го настига, за да го направи половин човек. А преди сънуваше, че е на рали. Искаше да стане истински състезател. Толкова! Ето ги и жените му. Беше вървял в тях, във всяка една от тях поотделно. След това, всички го напуснаха. Нарочно пожела да направят куклата му руса, със сини очи - не обичаше такива жени. Нарочно я нарече Нора - нямаше позната с такова име, пък и не му харесваше.
Събуди го нечие дихание в лицето. Отвори очи и премига. Усещаше през дрехите топлия допир на тялото й. Извърна внимателно глава към Нора, сякаш се боеше да не я изплаши. В тъмното различи само бледия й силует. Протегна се и запали лампата. Светлината преряза като нож очите му. Когато вече можеше да вижда нормално, видя само обикновената, пълна с парцали кукла.
Сутринта на другия ден репетира усърдно под звуците на стария грамофон. После цял ден се мота по улиците на градчето. Вечерта на представлението беше блестящ. Имаше чувството, че Нора му помага по някакъв начин. Два пъти бис! Касиерът беше раздал авансите и приятелите му го викаха да пият. Извини се, че не се чувства добре, и се прибра в стаята. Беше се изморил достатъчно, за да заспи веднага. Съблече се, хвърли дрехите и на Нора. Тялото й беше досущ като на жена, само че от розова текстилна материя. Само лицето й беше от каучук, а гърдите - малки и стегнати. Някога - не си спомняше точно кога, им беше нарисувал големи, червени зърна. Сложи я до себе си в леглото. Хвърли отгоре завивките и угаси лампата.
Въпреки умората не можа да заспи. След известно време отвори очи и я погледна. Тя също го гледаше. Неусетно за него се беше изправила на лакът в леглото и се взираше със сините си очи. "Нора!" - прошепна той. Искаше да каже още нещо, но тя сложи пръст на устните му. Извърна се към него и прилепи тялото си до неговото. Той веднага усети топлината, в очите го удари червеното на зърната й. Всичко беше истинско. Нора прокара длан по гърдите му и той усети лека тръпка.
Когато се събуди сутринта, откри по себе си куклата. Беше запазила нощта в себе си. Имаше руменина по бузите, която преди не беше забелязал.
Дните минаваха и приятелите му започнаха да се тревожат. Вечер след представлението, веднага си лягаше. Сутрин ставаше недоспал. Говореше се, че нощем се чуват необичайни шумове от стаята му във фургона. Като че ли при него имаше някой. Иначе беше по-бодър и разговорлив от всякога. Почти престана да пие.
Една вечер, след като си беше легнал, приятелите му решиха да го посетят. Почукаха. Вратата се отвори - той стоеше по халат в тъмното на стаята. Някой щракна ключа на лампата. Вътре цареше необичаен ред. Върху масата имаше нова покривка. На стола върху неговите дрехи беше метната розово-червена рокля с деколте. От леглото ги гледаше и се усмихваше една русокоса красавица, която каза:
- Добър вечер! - гласът й беше звънък и свеж като дъжда, който ръмеше навън. - Аз съм Нора.

ЧАРЛИ

2006-02-01T13:20:00.000-08:00

Беше едва осемгодишен. Русата му, по ученически подстригана коса стърчеше на всички посоки. Баща му всяка вечер заспиваше пиян на масата. Беше кантонер. От майка си помнеше само една дебела руса плитка, която гъделичкаше под носа. Беше починала отдавна. Живееха в стария, порутен кантон край железопътната линия, която водеше за града. Чарли никога не беше ходил там. За града говореше баща му, когато беше трезвен. Чарли си представяше големите, пълни с хора сгради. Тези хора влизаха и излизаха, а щом се срещнеха, се поздравяваха. Той нямаше кого да поздравява, освен черната болонка Томи, която винаги беше по петите му. Понякога махаше с ръка и на влаковете, минаващи покрай кантона, а те му отговаряха със свирките си. Веднъж беше чул от баща си, че всички влакове си имат пътници и че все някога ще спре и неговият влак.
И Чарли чакаше. Но влаковете преминаваха с пълна скорост и от прозорците им хвърчаха разни неща, които той ревностно събираше. Вече си имаше цяла планина от бутилки и консервни кутии.
Веднъж един от влаковете намали скорост и почти спря до кантона. Чарли държеше вдървено вдигнатата си за поздрав ръка и не вярваше на очите си. Когато се съвзе и се запъти към него, той вече беше тръгнал. Дълго тича Чарли след влака. Оттогава започна да гони влаковете. Бягаше до изнемога и падаше без дъх на релсите. После идваше Томи и го душеше с влажната си муцунка.
Отначало беше трудно. Но постепенно започна да свиква. Бягаше все по - дълго, стъпвайки точно на траверсите. През останалото време седеше на пейката пред кантона и се взираше в посоката, откъдето щеше да се покаже влакът за града. Томи започна да страни от него. Това не беше вече нейният господар. Този миришеше на въглища, пара и стомана. Очите му съвсем бяха изсивели. Но и Чарли вече не се интересуваше от своята приятелка. Веднъж, докато се търкаше в краката му, я срита и я замери с някаква бутилка. Томи побягна, скимтейки от болка, и не се появи повече.
Всичко това продължи до момента, когато се появи електрическата мотриса. Беше нова и бронята й блестеше на залязващото слънце. Чарли просто я изпи с очи. Затича се, бягаше по-бързо от всякога. Чуваше свистенето на вятъра. Скоро започна да минава през нови, непознати за него места. Желанието му да стигне влака стана още по-силно. Това трябва да е неговият влак. И той го стигна. Но не се хвана за него, както желаеше - не можа да намери ръцете си. Чувстваше, че се движи по-бързо от мотрисата и че всеки момент може да се блъсне в нея. Краката му - спици на едно огромно и тежко колело, не спираха. Когато задната стена вече беше на една педя от лицето му, той затвори очи. Усети като в сън как се врязва нещо хладно с дъх на метал. Намираше се в мотрисата. Беше преминал стената и продължаваше да се движи напред. Чарли отвори очи. Хората около него бяха като безплътни призраци. Достигна кабината, където двама души с омазнени комбинезони играеха карти, а трети - по-млад от тях, държеше ръчките и гледаше мрачно пред себе си. Чарли не спря, излезе отпред и сякаш се освободи от нещо тленно, което досега го бе дърпало назад. Една мисъл като електрически ток преряза съзнанието му: той не беше вече човек! Погледна назад и видя върху релсите да лежи едно русо, по ученически подстригано момче. Около него обикаляше една черна болонка.
Чарли равномерно потракваше по релсите и не се тревожеше за нищо. Вътре в него почти винаги имаше хора. Но трима от тях, онези с омазнените дрехи, решаваха съдбата му. Той разбра, че вече няма воля и власт над себе си. Правеше това, което му заповядваха онези тримата чрез лостовете и ръчките вътре в него. Това дори го успокояваше. "Вече има кой да се грижи за мен!" - мислеше си Чарли, докато най-младият от машинистите миеше с парцал и сапун лъскавата му броня. Тези хора го обичаха, потупваха го приятелски по корпуса и казваха: "Ех, че красавец ни се падна!" Чарли се ласкаеше, радваше се с тези хора, но се чувстваше самотен. И преди беше сам, но по иначе. Тогава ги имаше Томи и баща му. Имаше го старият, разнебитен кантон. Когато си мислеше за тях, плачеше. Едри капки машинно масло се стичаха по бронята му. Механиците дълго търсеха повредата, проверяваха всеки болт, всяка тръбичка, но нищо не разбираха. Чарли искаше отново да бъде при баща си, кантона и Томи. Но тези хора бяха променили маршрута му и сега пътуваше по съвсем други, еднообразни линии. А така искаше да обиколи света...
Веднъж беше спрял на гарата в големия град и чакаше да се качат пътниците. Тогава видя баща си. Беше се отпуснал на една пейка и го гледаше втренчено. От джоба на скъсаната му куртка стърчеше бутилка. Изведнъж той стана, клатушкайки се отиде до него и започна да блъска корпуса му.
- Ти, ти уби сина ми! - викаше той - Защо мълчиш, проклето електрическо говедо? Аз на тебе...
После се свлече на земята и заплака. Едри капки масло се стичаха и по бронята на Чарли. Баща му плака още малко и заспа на асфалта. Двама механици го повдигнаха и го положиха на пейката.
- Какво ли не прави алкохолът! - рече единият, а другият поглади с длан мотрисата:
- Пак е текло масло. Наредиха да го закараме на основен ремонт. Тръгваме довечера.
Чарли трепна. За депото, където извършваха ремонтите, се минаваше по неговата линия, покрай неговия кантон. Едва дочака вечерта. Ето ги старите места, поляните, които беше пресичал, гонейки влаковете. Всичко беше толкова близко. Усещаше как електричеството пулсира в двигателите му. Ето го и кантона. Чарли за пръв път съжали, че няма власт над себе си. Баща му сигурно вече спи. Томи беше приклекнала пред вратата и го следеше с поглед. След това се затича подире му. Беше разбрала всичко, беше познала господаря си. Чарли усети, че го настигат. Долавяше вътре в себе си пресекливото дишане на кучето. Усещаше козината му. Нещо мощно и горещо навлезе в него и замря.
Чарли се повдигна от релсите. Обърса с длан устните си и погледна след отминаващия влак. Това беше новата електрическа мотриса. Сведе глава и видя Томи. Беше мъртва.

ЕДИН НЕДОВЪРШЕН РАЗКАЗ

2006-02-01T13:17:00.000-08:00

Тогава бях просто един млад и зелен студент, ако не се лъжа първи курс. Ловях мухите и си мислех, че всичко, което хвърчи се яде. В останалото време пишех разкази и обикалях многобройните столични редакции с надеждата да пробутам някъде нещо. В повечето случаи се отървавах само с някое обещание за близкото бъдеще. От време на време успявах да пробутам нещо. Тогава си купувах цял наръч от съответния вестник, и раздавах наляво и надясно. Но истинския празник идваше, докато дойдеше време за хонорара. По онова време хонорарите хич не бяха малки. С парите от един фейлетон, например, успяхме да се напием до козирката в "Тенекииите" до пионерския дом. На другия ден някой разказваше, че сме били направили "бомба" на сервитьора. Но аз лично нямам спомени от края на тази вечер. Спомням си само утрото. Пардон, обедът. Беше минало 12, когато успях да се събудя. По-пребит не се бях чувствал отдавна. Имах чувството, че цял рояк винарки са се заселили трайно в главата ми и постоянно се размножаваха. Та, точно за този ден ми е думата. Сега, около двайсет години, трудно мога да си спомня кой беше фейлетона, още по-малко пък кои бяха сътрапезниците ми, дошли да полеем публикацията в долнопробната софийска кръчма. То, за запои винаги имаше кандидати. Особено, когато друг черпи. Не си спомням и какво сме пили. Спомням си само едно нищо - ясно и отчетливо. Едно лице. Едно красиво женско лице от съседната маса. Беше невъзможно красива, и много-много тъжна. Седеше сама и пиеше, ако не се лъжа - водка с доматен сок. Не намирах за редно едно толкова красиво лице, в същото време да бъде и толкова тъжно и отнесено. Имах чувството, че не забелязва никого и нищо. Погледът и преминаваше през мен и приятелите ми, като че бяхме безплътни. Не реагираше по никакъв начин и на пиянските подмятания на един от нашите. Само си седеше, гледаше унесено през прозореца с големите си кафяви очи, и небрежно подръпваше една от кестенявите си къдрици, която се открояваше на млечната кожа на деколтето и. Ставам много описателен. Още не мога да си обясня как съм запомнил всички тези подробности, при положение, че цялата пиянска вечер беше просто едно огромно бяло петно в паметта ми. През целия ден не можах да се отърва от този натрапчив образ. Където и да ходех, все имах чувството, че тя е някъде наблизо. Че е в читалнята на институтската библиотека, че ей сега ще влезе в аулата, където бях на лекции. Че това е ей онова момиче, което си преговаря от някакъв учебник до входа на стола… Намирах я във лицето на всяка брюнетка, която ми се стореше по-тъжна. Дните минаваха, а аз не можех да си прочистя паметта от натрапчивия образ. Преди минавах за един от отличниците на потока, на тази сесия се провалих тотално. Едва успех да си взема изпитите на поправителната. С падането на успеха, загубих и стипендията си. Напуснах хубавата си квартира с ТЕЦ и телефон и се заселих в едно стайче в разнебитена къща край Дървеница. Загубих и много от хората, които смятах за приятели. Явно не им бях необходим такъв. По-нужен съм им бил като зубрача, който винаги ще ти обясни задачите, ще ти услужи с лекциите си, или ще почерпи, тъй като освен на хубавата си стипендия, разчита и на хонорари. А хонорари вече нямаше. Не че не пишех. Пишех дори повече от преди. Старата ми пишеща машина "Марица 12" избълва толкова листове, колкото не съм си представял. Отвсякъде, обаче, връщаха ръкописите ми, с какви ли не мотиви. Вече се чувствах като един изпечен графоман, но не спирах да пиша, най-малкото, защото нямах какво друго да правя, във времето, през к! оето не се мотах като ошашавен из инс титута. И няма смисъл да ви казвам, за какво бяха всичките ми писания. Нали се сещате кой беше главният ми герой, какво лице имаше, колко кестеняви бяха къдриците върху млечната кожа на деколтето... Всичко това продължи до един ден, в който забравих всичко това. Е, не съвсем, де. Спомнях си красивото лице, къдрицата, кафевите очи, водката, доматения сок. Но само толкова. Вече нищо не ме караше да се заглеждам подир всяка брюнетка, която върви по тротоара. Не бих казал, че ме е излекувало времето. Ако беше така, това щеше да стане постепенно, Пък и все нещо от онази магия щеше да остане в мен. Просто един ден се събудих след един запой, подобен на онзи, от който започна цялата тази идиотска история, но освен махмурлук не изпитвах нищо друго. Сигурно се сещате - оправих си успеха, върнах си стипендията, наех си нова квартира с правно и телефон. Само хонорарите не се върнаха, за да бъде идилията пълна. Не се върнаха, защото престанах да пиша. Вече изобщо не ми идваше ищах да седна пред белия лист. Дори веднъж се наложи да си пиша автобиографията, и се оказа, че не помня къде съм дянал пишещата машина. Чисто по фройдистки я бях забутал там, където ник ой не може да я намери! Намерих я едва днес, две десетилетия по-късно. Слязох до избата, за да преточа зелето в бидона, и да взема някакъв буркан с компот, когато се спънах в нещо. Беше тя, старата ми "Марица 12". Бих се заклел, че не зная как се е озовала там. След онова време, когато се загуби, аз смених две или три квартири, не съм сигурен, а сега със семейството си живея в апартамент в Пловдив. И никога през тези премествания, не съм я намирал, камо ли да съм я пренасял от едно място на друго. И сега си седя в избата, тук е доста хладно, но сякаш не го усещам, и щракам тези редове на няколко пожълтели от годините листове, които намерих в джоба на капака на машината. Впрочем, това е последния лист. Вече се вижда краят му. А това са последните редове, които пиша, защото повече листове няма. Трябва да отскоча до книжарницата, да купя стотина листа. Свърш

С ДЪХ НА ДЪВЧАЩИ БОНБОНИ

2006-02-01T13:16:00.000-08:00

Затворил съм прозореца, спуснал съм завесите, включил съм климатика. Той е от модерните, безшумен е, и почти забравяш за присъствието му. Откъснал съм се от външния свят. Зад тези зидове е непоносимата лятна жега. Навън останаха шумотевицата, свистенето на спирачки и изнервените клаксони. Там някъде са и проблемите ми, пръснати между приятели, роднини и колеги. Зад завесите са стресът, темпото и безпокойството. Навън останаха неплатените сметки за ток, приятелски услуги, вода и парно. В стаята е уютно и спокойно, завъртял съм ключа на входната врата. Никой няма да ме безпокои - изключих телефона и звънеца. Светлината вътре е слаба и приглушена. Чува се само класическото отброяване от стенния часовник. Нищо че е с батерия, досущ се държи като класически и като старинен. На масата пред мен има бели листове, пишеща машина и писалка. Натъпквам лулата си с тютюн и паля. Ароматът ми напомня на дъвчащи бонбони. Димът сгъстява полумрака, прокарв а наслоени лъчи от пролуките на завесите, и ме кара да запаля настолната лампа. Към всичко това прибавям една кристална чаша, бутилка марково уиски и купичка с бучки лед, които предварително съм сложил в табла встрани на шкафа. Изпълвам целия ритуал с поставянето на няколко бучки в чашата (с ръка, естествено), поливането им със златистата течност и вслушването в пукота на леда. Като в една реклама по телевизията. Първата глътка наистина носи особено чувство на отмала. Слагам един бял лист в пишещата машина. Дълго време нагласям табулацията отляво и от дясно. Вече съм готов. Или би трябвало да съм готов. Или поне имам всички условия… Всички условия, които са необходими - уединение, тишина, рехав полумрак, тютюнев дим, аромат на дъвчащи бонбони, хладинка, с две думи - комфорт. Всичките тези фетиши, които би трябвало да събудят заспалите от години чувства в едно ефирно създание, което преди години като че ли само движеше пръстите ми по клавишите. Отпивам отново, вслушвайки се как смалените бучки лед се блъскат една в друга и в кристала на чашата. Този път глътката не ми носи нищо ново. А и тютюневият дим вече не ухае на дъвчащи бонбони, а на вмирисан пепелник. Тракането на часовника не ми се струва толкова класическо, колкото преди малко. А и завесите сякаш са се предали под напора на външния шум и пропускат упоритата чалга на една автомобилна аларма, както и продрания лай на комшийското куче. Крайно време е да напиша жалба до кметството заради този терор. Остави писането, ами от това човек не може да си почине, когато се върне претрепан от работа. Четох някъде, че за такива работи имало предвидени солени глоби. Ще ме тормозят те! Така-а… Белият лист… Пръстите гальовно преминават по клавишите, без да знаят, обаче, на кой от тях да се спрат за началото. Изведнъж забивам всичките си пръсти върху нищо неподозиращите буквички на пишещата машина, защото мозъкът ми е взривен окончателно от пронизител ния вой на прахосмукачка от горния етаж. В резултат всички лостчета на машинарията едновременно се втурват към белотата на листа, но се сплитат едни в други и замират на милиметри от заветната цел. Изведнъж някакво потропване по перваза на прозореца ме откъсна от гнева, който се опитва да ме взриви отвън навътре. Поглеждам и забелязвам малка сянка, която прозира през завесата на светлината на залязващото слънце. Това е птица. Разхожда се по перваза и почуква с клюн по ламарината и по стъклото. Сякаш иска да влезе. Чак сега се сещам. Как бих могъл да привлека музата си с всички тези фетиши? Как би трябвало тя да ме посети, след като съм заключил вратата и залостил прозореца. Как би могла да ме види и чуе, след като съм се барикадирал като за самоотбрана. Скачам към прозореца, като едва не събарям масата с машината, пепелника, лулата, белите листове и чашата с уиски. Дълго време се боря със завесите, които упорито не искат да се мръднат от местата им, после сякаш с часове отварям прозореца крило по крило. Очаквах клаксоните, алармите, далечните сирени, джавкането на кучетата, спирачките, градският тътен и жегата, да ме залеят като всемирен потоп. К ато че ли са ме дебнали. Но не се случи. Навън си беше про сто навън. Дори от близкото дърво пееха птички, а сред избуялия от летните дъждове треволяк пред жилищния блок се усмихваха полски цветчета, чиито имена никога не съм знаел. Слънцето вече се скриваше зад антените на кооперациите отсреща, а от музата нямаше и следа. Само самотният гълъб от моя перваз все още пърхаше, отдалечавайки се от прозореца. Все повече и повече.

НЕЩО КАТО НИЩО

2006-02-01T13:14:00.000-08:00

Или животът е проза, или превръща нас в герои на безвкусен роман. Де да знам. Роман на ужасите... Ужасен роман... Момент, че звъни телефона... Беше жена ми! Знам, че не ви интересува, но държа да ви кажа, че ми поръча да напазарувам, като се връщам от работа. Марули да не вземам, че имали нитрати, нито репички. Само четири кренвирша, четвърт кашкавал, цигари... А, и портокалов сок - натурален. Та, за какво ми беше думата. Я да видя по-горе. Да, за живота. Е, га ти и живота, значи! Ето, например, тази сутрин тръгнах за службата, а в автобуса една тъпканица. А бе, знаете какво е. Едва се провираш. А пред мен седнало едно момиче, направо поезия. Огненочервените й коси падат като пламенен водопад върху раменете й. Очите могат да те омагьосат, а по-надолу... Какво? А, благодаря, Васе! Нямаше нужда! М-м-м..., чудно е това руло. Много обичам вкуса на карамел. Откъде го купи? А, до Военна болница. Да ми вземеш поне три, като ходиш пак там. Чудно е. Х-м! Това беше колежката. Почерпи по парче шоколадово руло. Но да се върнем на темата. По-надолу... Да, бе... Чудно беше рулото. А-хм. Не, благодаря. Станал съм вече поне сто и двайсет кила. А я виж какво време е, как да тръгна без балтон. Отвсякъде съм се развисял. Значи... Така!!! Момичето си беше поезия, откъдето и да го погледнеш. Вървеше си пред мен по тротоара, а аз не свалях поглед от фигурата й. А-а-а, не! Не! Беше в автобуса. Благодаря за забележката. Красиво момиче. Черните й къдрици... Съвсем се обърках. Иди, че пиши в такива условия. Е га ти и животът. Проза! И какво се получи, значи. Едно нищо. Нещо, като нищо. А, да не забравя. Трябва, като се прибирам, да платя за кабелната телевизия, че вече ще ни отрежат. А какво да правим по цели вечери, ако останем без телевизия. А рулото беше хубаво. Ей тук, в дупката на зъба ми май е останало малко. М-м-м! Това не ми е в стила. Това не съм аз. Кой съм тогава? Има ли ме изобщо? Проза!

КАПИТАНИ

2006-02-01T13:10:00.000-08:00

Като малък боледувах много. Може да се каже, че цялото си детство съм прекарал зад прозореца с компрес на гърлото или пиейки чай с аспирин. Мъчно ми ставаше като гледах как другите деца играят на улицата, как се връщат весели от училище. Завиждах им дори когато ги пращаха до магазина.
Налагаше се по цели дни да бъда сам. Майка и татко се връщаха вечер уморени, хапваха и заспиваха пред телевизора. Нямаше с кого да си говоря, с кого да играя. А и никой не ме знаеше в блока. Бях просто болнавото момче на съседите. Нищо повече.
Измислях си най-различни игри, за да убия времето. Иначе бях кротко дете и не създавах главоболия на родителите си. Но най ми харесваше да играя на кораб. Тогава четях много книги за експедиции и известни мореплаватели - нещо обикновено за дете на моята възраст. Представях си, че блокът, в който живеем, е един голям параход, който пори водите на океани и морета, надвива бури и пътува към неизвестни земи. Бях си направил команден пулт, нещо като капитански мостик. Кутийките с лекарствата се бяха превърнали в копчета и лостове за управление. Една стара ваза беше рупор, по който давах разпореждания на екипажа. Имаше един период, когато така се бях задълбочил в играта, че по цели дни прекарвах пред командния пулт.
Смятах, че това е обикновена игра, докато един ден установих, че корабът, тоест блокът ни, се е преместил с два метра навътре в градинката до улицата. Никой не обърна внимание на промяната. Само баща ми една вечер, както се прибираше от работа, се спря, гледа и се чеса учудено по врата, после махна с ръка и продължи към входа на блока. Когато направих това откритие, се почувствах всесилен, можещ всичко. Да знаете колко ми струваше само да не отида при баща си и да му кажа:“Татко, аз преместих блока!”. Тогава много обичах да се хваля. Винаги гледах да се изтъкна, да ме посочат и да кажат: “Браво на това момче!”. Сега като че ли съм по-скромен. Не знам, може и да се лъжа.
Продължих заниманията си с кораба. Единствената команда, която вече давах, беше: “Пълен напред!”. Ефектът беше поразителен. За една седмица блокът се премести с още два метра, а следващия понеделник вече се беше настанил насред улицата. Едва тогава хората обърнаха внимание на случилото се. Възрастните са си такива. Трябва да се блъснат в нещо, за да му обърнат внимание. И аз вече съм такъв.
След това откритие блокът ни заприлича на кошер. Всички сновяха, викаха, караха се, обвиняваха за произшествието този или онзи, въртяха телефони. Няколко семейства вече се изселиха от блока, защото не се знаело какво още може да стане. Дори организираха комисия, която да разследва и да търси виновника. Надойдоха различни хора, вземаха проби от пръстта и основите. Търчаха журналисти.
А аз не се отказвах. Давах “Пълен напред!” и не се боях от нищо. Блокът вече се беше разположил напреки на улицата и пречеше на движението. Целта ми беше да стигна Южния полюс - на всяка цена. Не мога да разбера защо всички се занимават със Северния, а на Южния почти не са ходили експедиции. Но беше трудно за такъв обикновен кораб да разбива ледовете, които сковаваха града. Тогава взех решение - това няма да бъде обикновен кораб, а ледоразбивач, и то не какъв да е, а атомен. Вече притежавах най-бързия ледоразбивач в света. Един горещ юлски следобед корабът беше готов и потегли с пълна мощност. Двигателите пулсираха като луди в избените помещения. След него се влачеха километри изскубнати кабели и разкъсани тръби, хвърчаха огромни буци пръст и бетон.
Жителите на блока все още не можеха да свикнат с новото положение, безразсъдно скачаха в движение, викаха и плачеха. Нямах намерение насила да ги държа на борда, но и не можех току-така да спра тази огромна машина само заради няколко човека. Казвам няколко, защото наистина бяха толкова. Повечето останаха. Едни от страх да скочат в движение, други от любопитство, на трети пък им беше все едно дали жилището им ще стои на едно място или ще пътува. Но всички разбираха, че дори и доста рискована, това е все пак една промяна. Корабът се движеше - това беше факт - и разбиваше с трясък ледовете на монотонното им ежедневие.
Някъде след около два дена вече бяхме излезли от цивилизования свят и поехме курс към Южния полюс. Тук се плаваше по-леко, нямаше го онзи шум на скъсани кабели и раздиращи се водопроводи. Взех рупора. Беше дошло време да събера екипажа и да разясня целите на експедицията.
В каюткомпанията, нашия бивш хол, дойдоха бай Димитър от първия етаж, леля Гита с неизменната си престилка на цветчета, едно мило младо семейство от средните етажи и един очилат инженер от високото. Последни пристигнаха двама брадати студенти от таванските стаи. Слава богу, баща ми и майка ми ги нямаше. Когато потеглихме, те бяха на работа. Това още веднъж затвърди мнението ми, че ходейки на работа, човек може да изпусне безвъзвратно шанса в живота си.
Когато всички се настаниха, аз станах, окашлях се, за да въдворя ред и разясних накратко положението. Раздадох службите, разпределих задачите. Накрая попитах дали има въпроси. Инженерът с очилата стана и каза, че съм четял много приключенска литература, след което излезе, тръшкайки вратата. Не казах нищо, гледах сериозно и строго, както подобава на един истински капитан, и отново попитах дали има въпроси. Въпроси нямаше и аз ги освободих. Честно казано, не ми се сториха очаровани от това, което им казах.
А инженерът беше прав за приключенската литература, но не виждах нищо лошо в четенето й. Без нея не бих могъл да помръдна блока дори на сантиметър, но на един капитан не му е позволено да се оправдава като ученичка. Нали така!
Между другото вече навлизахме в по-студени области и се наложи да извадим топли дрехи. Бай Димитър, когото назначих за домакин, дойде при мен и обясни, че връхните дрехи едва ли ще стигнат. Там, откъдето тръгнахме, беше лято и хората бяха дали кожусите и палтата си на химическо чистене. Разпоредих да се ползват с предимство жените, децата, възрастните, бременните и майките с деца. Бай Димитър излезе, клатейки неодобрително глава.
Леля Гита ни беше едновременно готвачка и управител на стол. Тя пък от своя страна се оплакваше, че видите ли, олиото било на свършване, и не само олиото, а и всички други хранителни припаси, но положението с олиото било най-трагично. Без него не можела да сготви нищо, дори пържени яйца. След нея дойде единият от студентите, когото бях назначил за корабен лекар, понеже следваше ветеринарна медицина. Екипажът поголовно бил болен от скорбут, трябвали спешно пресни храни, нужни били витамини. В края на краищата дори бурканите с домашна лютеница и туршия бяха на свършване, а той ми говори за витамини. Заповядах му той заедно с колегата си по брада да отидат на кърмата с по една въдица и да не се връщат, докато не напълнят трюмовете с риба. Докторът изсумтя нещо в брадата си и напусна каюткомпанията.
Започнах да подозирам, че както се казва, положението става напечено, въпреки че навън беше около четиридесет градуса под нулата. Започнах да нося под ризата си един не особено остър, но затова пък достатъчно нащърбен нож, който задигнах от столовата на леля Гита. С две думи, миришеше на бунт.
Оказах се прав. Стана ми ясно, когато една необичайно слънчева сутрин се събудих с вързани ръце и крака. Вече нямах власт над кораба си. Не се учудих, когато главатарят им се оказа очилатият инженер. Те, тези очилатите, изглеждат едни такива невзрачни, а всъщност винаги мътят нещо в главите си. Той още в началото държеше контра. Съжалих, че не го бях отстранил от кораба. Обратният път беше такъв позор за мен, че от мъка хванах двойна ангина, която ме държа два месеца.
Сега ледоразбивачът, пардон, блокът ни, си стои на старото си място в квартала. Хората отдавна са забравили за случилото се. Само дето аз се оправих и оттогава не съм се разболявал. А ей там, в детската стая, синът ми бръмчи с уста около командния си пулт и говори със запушен нос във вазата. Децата навън играят, пързалят се с шейни... Излезе по-кекав и от мен. И изобщо... Защо ли му разказах тази история.

ПЕПИТО

2006-02-01T13:08:00.000-08:00

Тогава се казвах Пиер и бях на двадесет години. Но иначе приятелите ме наричаха Пепито, понеже съм приличал на италианец. Нямах нищо против. Говореха още, че съм имал затворен характер, и сигурно е било вярно. По времето, когато започна тази история, следвах медицина. Понеже не ходих войник, вече бях втори курс. Има една интересна подробност, която непременно трябва да спомена, преди да започна разказа си. Имаше нещо особено в мен. Още от дете бях навикнал да се вглъбявам в различни предмети, докато започнех да се чувствам като тях. Можех да бъда картината на стената или пък масата в кухнята. Въплъщавах се във всичко, което пожелаех. Съществувах на две места едновременно - в собственото си тяло и в предмета, който съзерцавах.
По това време живеех в една таванска стая, където понякога водех и приятелки. Не можех да се спра на нито една от тях. А го желаех. Повечето от вечерите си прекарвах с цигара в ръка, седнал на перваза на прозореца. Отсреща имаше друг прозорец, зад който често виждах едно лице, което не ми даваше покой. Бях научил името й - Емилия. Също бе студентка. Много пъти съм се опитвал да я заговоря на спирката, но не ми достигаше смелост. Думите се оплитаха на езика ми, избиваше ме руменина. Чувствах се недостоен за нея. Понякога, седнал на перваза, успявах да зърна тялото й в пролуката между завесите. После осветлението угасваше, но аз още дълго се взирах с възпалени очи, преди да заспя с копнеж по недостижимото.
Прекарвах много часове пред прозореца, в очакване да влезе в стаята, да светне лампата и най-после да съблече розовата си блузка, преди да си легне. Розовата блузка! Докато чаках, понякога я виждах да виси изпрана на балкона.
Това се случи онази сутрин, когато се събудих с натежала от нощно запиване глава. Блузката отново висеше на простора. Беше току-що изпрана и от нея още капеше вода. Съсредоточих се и се опитах да се промъкна между нишките на плата. Сигурно е хубаво да обгръщаш това младо тяло. Започнах да усещам, как се поклащам на тела, чувствах гъделичкането на стичащата се вода. После загубих усещане за собственото си тяло. Тъкмо си мислех, че до такава степен никога не съм се вглъбявал, когато всичко се завъртя. Вече бях отсреща и се поклащах на есенния вятър. Срещу мен беше собственият ми прозорец. Виждах лицето и раменете си, ръцете, облакътени на перваза, запалената цигара между пръстите. После образът се размаза, цигарата се измъкна между пръстите и падна надолу. Когато повдигнах поглед нагоре, там вече нямаше никой.
На другата сутрин дойде Емилия и ме прибра в стаята. Бях вече изсъхнал и усещах топлината на пръстите й. Най-после при нея! Вълнувах се така, както може да се вълнува само една розова блузка. След това ме облече. Почувствах едрите й палави гърди, гъделичкането на острите зърна. Давах всичко, за да бъда пак мъж, да овладея това тяло. Но не можех. Пепито вече не съществуваше.
Благодарение на новото си положение се запознах с приятелите й. Опитах се да се въплътя в тях, но нищо не се получи. Не можех да премина през бариерите на телата им. Същото беше и с Емилия. Но трябваше на всяка цена да премина в нея. Така щях да съм по-близо до целта си.
Бях забелязал, че тя пие някакви таблетки. Може би антибиотик или нещо подобно. Взимаше ги два пъти дневно, в точно определен час. За мен не беше никакъв проблем да се въплътя в неодушевен предмет. Издебнах момента, когато тя взимаше хапчето, и се съсредоточих в него.
Бях погълнат. После Емилия дълго търси изчезналата от гардероба си блузка. А аз, разтворен в кръвните й телца, навлязох навсякъде. Уплетох се в нервните възли, настаних се в гънките на мозъка й. Започнах да долавям подобни на шепот откъслечни мисли. Проникнах във всяка клетка на нейното тяло. Смесих мислите си с нейните. Овладях сетивата и мускулите й. Можех да управлявам това тяло също така, както и тя. Вече бях и Пепито и Емилия едновременно. Затова движенията й отначало бяха некоординирани. Събаряше всичко, до което се докоснеше. После дълго стоеше безмълвна и замислена пред огледалото. Чувствах се гузен, като натрапник. Исках да изляза, да се въплътя в нещо друго, но не можех. Нейното тяло ме държеше здраво и аз се лутах като мишка, затворена в капан. Не можеше да продължава вечно така.
Реших да й открия за моето съществуване. Една сутрин, докато Емилия още се въртеше полусънена в леглото, аз се престраших и се обадих в мислите й. Тя скочи и се огледа уплашено. Успокоих я и обясних какво е положението. Очаквах да негодува от вмешателството ми. Бях поразен обаче, когато ми каза, че дори много се радва. Била толкова самотна. Много желаела да има един вътрешен глас, с който да споделя и да се съветва. Разпределихме си функциите. Спомням си, когато тя се готвеше за изпити. Не стигаше времето. Докато тя четеше, аз спях, и обратно. Всички изпити изкарахме с отличен.
Веднъж Емилия сподели, че иска да ме целуне. Казах й, че отдавна желая да я прегръщам. Отначало любовта ни беше истинско мъчение. Но скоро измислихме как да го правим. Аз извиквах в представата й своето тяло, а тя - нейното. Още от първия път се получи нещо неповторимо. Давахме свобода на фантазията си и правехме каквото си искаме. Заживяхме в един наш, измислен и същевременно истински свят, и бяхме щастливи. Всичко беше наше и общо. Плувахме в измислени реки и морета, реехме се като птици между небето и Космоса.
Веднъж забелязах, че Еми отново започва да се вглъбява в себе си. Стана необщителна и мълчалива. Дори в мислите й надничах трудно. Отново започна да се застоява пред огледалото. Беше сприхава и нервна. Когато я питах, ми отговаряше, че и тя не знае какво става с нея.
Една сутрин се събуди и зацелува въображаемото ми тяло, гушеше се в мен. Когато се разсъних, тя се притисна още по-силно и ми каза, че ще имаме дете. После приглади с ръка корема си, но не въображаемия, а този - истинския.

ТЕЛЕФОНЪТ

2006-02-01T11:00:00.000-08:00

Бях сам вкъщи. Времето беше студено и дъждовно. А и по телевизията не намерих нещо, което да ми грабне вниманието. Не ми остана нищо друго, освен да седна до телефона и да звъня на приятели. След като не открих никого, изслушах разписанието на влаковете и автобусите, и една детска приказка. Именно тогава ми хрумна нестандартната идея да набера собствения си телефонен номер. Какво беше учудването ми, когато в слушалката си чух глас:
- Кой ме търси?
Занемях. Никога не съм бил привърженик на научната фантастика, нито пък съм имал някога халюцинации. Затова в първия момент реших, че съм объркал номера и съм попаднал на някой непознат.
- Кой в края на краищата ме търси? - настоя гласът отсреща.
- Извинете, изглежда имам грешка - съвзех се аз - кой е вашият номер, все пак?
- 34-65-18.
- Но това е моят номер! - действително се изненадах аз.
- Разбира се! Аз съм твоят телефон.
- А, бе...
- Зная, че не вярваш. На мен никой не ми вярва. Всички говорят с тоя, с оня... А щом се обадя аз, винаги ми казват, че има грешка. Ама каква грешка, бе?! И аз искам да говоря с някого.
- Че говори си с другите телефони - посъветвах го аз.
- Не може, не се избираме помежду си. Ние, телефоните, сме самотници.
- Опитвал ли си се да говориш с друг човек досега?
- Много пъти. Но винаги ме затварят, без да ме изслушат докрай. Веднъж се опитах да говоря с жена ти, а тя взе, че се обади на телефонни повреди. Вие, хората, сте много неблагодарни към нас! Блъскате, тръшкате. Но стига вече - и аз си имам достойнство.
- Ами, като не давате добра връзка...
- За това е виновна централата. А ти, тази черна точка отстрани до клавишите, виждаш ли я?
Изчервих се. Бях си загасил цигарата там, ядосан и на няколко ракии, защото ми прекъсна важен разговор.
- Човек като си пийне, нали знаеш... Заболя ли те? Ти чувстваш ли болка?
- Не, но това е унижение!
- Извинявай!
- Не ме обичате вие. Само крещите и блъскате слушалката ми. Искам да ме обичат. Както се обичате вие с Гинчето.
- Чакай, какво Гинче? Откъде знаеш за това?
- Как откъде, бе? Малко ли я сваляше по телефона! Само й набереш номера и Гинченце, котенце... Целувам ти очите, нослето...Да не изброявам всички органи, щото е нецензурно.
- Мълчи бе, не те ли е срам?
- Как така ще мълча? Аз да не съм сутеньор или сводник!
- Недей да говориш така - поомекнах аз, защото положението ставаше напечено. - И да не се раздрънкаш пред жена ми.
- Аз да дрънкам. Не - няма! Най-културно ще й го кажа. Да знае какъв верен мъж си има. Тъпкано ще ти го върна - и за цигарата, и за блъскането, за всичко. До гуша ми дойде...
- Чакай да се разберем. Няма вече...
- Какво ще се разбираме. Край! - чу се прещракване, последвано от сигнал за заето. Сам не се усетих кога съм го запратил на пода. Разпадна се на съставните си части.
На другия ден семейството ми вече се радваше на нов телефон. Беше модерен, с подвижна слушалка... Но най-важното - имаше копче с надпис “MUTE”.